— Ще ускоря, докато хората започнат да пристигат — каза Мърфи.

Лентата се завъртя по-бързо. Секундите прескачаха в бързо движение върху монитора. След малко започнаха да се появяват и хора и да търсят куфарите си. Мърфи натисна серия копчета и записът се върна до нормална скорост.

— Ето я! — прошепна Пендъргаст възбудено, сочейки екрана.

Д’Агоста забеляза стройната фигура на Виола Маскелене. Тя носеше малка чанта. Приближи се към митническото гише, скръсти ръце и зачака.

Цяла минута Пендъргаст стоя загледан в образа. След това отново заговори:

— Включи залата за посрещане, ако обичаш. По същото време.

Техникът набра няколко команди. Предишното изображение изчезна, заменено от залата на посрещачите след митническата проверка. Почти нямаше хора, няколко групички се разхождаха неспокойно в очакване на пътниците.

— Там — каза Пендъргаст.

Отстрани стоеше висок, строен мъж, облечен в тъмно палто. Беше с рижа коса и оглеждаше залата с известно безразличие. Очите му се обърнаха и спряха върху охранителната камера.

Д’Агоста трябваше да се насили, за да не отстъпи инстинктивно назад. Мъжът се взираше право в тях. Лицето му беше загоряло и ъгловато, с ниско подстригана брада, с едно млечно-синьо и едно кафяво око. Д’Агоста мигновено разпозна в него човека, когото бе видял на склоновете над замъка на Фоско в Италия в онзи съдбовен ден преди по-малко от два месеца.

Мъжът учтиво кимна към камерата, вдигна леко ръка и помаха. Устните му помръднаха, сякаш казваше нещо.

Д’Агоста погледна към Пендъргаст. Лицето му беше побеляло от ярост.

Той се обърна към техника.

— Задръжте и принтирайте това — момента, в който мъжът маха с ръка.

— Да, сър.

Миг по-късно принтерът забръмча. Пендъргаст откъсна цветното копие и го пъхна в джоба си.

— Давайте нататък, докато дамата излезе и се появи пред него.

Образите на екрана отново препуснаха лудо, забавяйки при появата на Виола. Диоген се приближи към нея с протегнати ръце и широка усмивка. Д’Агоста гледаше със затаен дъх как двамата си разменят по всяка вероятност любезности, как след това Диоген размаха банкнота и един носач се втурна към него. Те се обърнаха и се насочиха към вратата, а носачът ги последва с багажа на Виола Пендъргаст посочи екрана.

— Кой е носачът?

Картър примижа.

— Прилича на Норм. Норман Сондърс.

— Тук ли е все още?

Картър поклати глава:

— Нямам представа.

— Тръгва си в осем — обади се един от гардовете. — Но понякога работи извънредно.

Записът показа как двете фигури изчезват зад стъклената врата.

— Прехвърлете се на външната камера.

— Добре.

Ново почукване по клавиатурата. Сцената отново се промени рязко. Диоген крачеше към тъмен Линкълн. Хвана дръжката, отвори вратата на Виола и й помогна да влезе. Изчака носачът да затвори багажника, заобиколи и се плъзна на шофьорската седалка.

Колата потегли напред, ускорявайки в тъмнината и се изгуби от поглед.

— Върнете — каза Пендъргаст — и ми принтирайте колата. Когато вратата се отваря, ако обичате: искам да видя интериора. И още едно копие, когато колата тръгва, така че да се вижда табелката с номера.

След малко принтерът изплю изображенията и Пендъргаст мигновено ги мушна в палтото си.

— Добре. Сега отиваме да търсим Сондърс.

— Ако е тук, ще е на източната лента — обади се услужливо Картър.

— Благодаря. — Пендъргаст се обърна да излезе.

— Ей, чакайте — спря го техникът, — как да си получа десетте бона?

Пендъргаст спря.

— Десет хиляди долара? Само за това, че сте си свършил работата? Какво абсурдно хрумване.

Те излязоха, изпратени от глух смях и поклащане на глави.

— Ако Сондърс е тук, ще е при багажите — повтори Картър. — Ще ви покажа.

Бяха кацнали няколко самолета и се бе струпала голяма тълпа около лентата. Върху нея се носеха сакове и куфари, а носачите притичваха чевръсто.

Картър спря един от тях.

— Сондърс оставал ли е за извънредна смяна?

Мъжът завъртя глава.

— Тръгна си след полунощ.

Докато гледаше след носача, Д’Агоста забеляза четири ченгета от летището — стояха на площадката над чакалнята за багажа и наблюдаваха тълпата. Той побутна Пендъргаст.

— Това не ми харесва.

— На мен също.

Безжичният телефон на Картър иззвъня и той го грабна.

— Най-добре ще е да изчезваме оттук — промърмори Д’ Агоста.

Те се насочиха с бързи крачки към изхода.

— Хей! — долетя зад тях. — Чакайте!

Д’Агоста се обърна и видя служителя, който си проправяше път през тълпата.

— Вие двамата! Чакайте!

Пендъргаст хукна през навалицата и скоро се озоваха отвън. Ченгето на входа лениво обикаляше Ролс Ройса, докато говореше по телефона си. Пендъргаст прелетя покрай него и Д’Агоста се метна почти с подскок на седалката до шофьора. Протестът на мъжа се изгуби в рева на двигателя и ужасното скърцане на гуми, когато колата почти излетя от тротоара.

Докато ускоряваха към магистрала „Кенеди“, Пендъргаст измъкна принтираните копия от джоба си.

— Включи лаптопа ми и търси лимузина Линкълн с нюйоркска регистрация 453A WQ6. Свържи се с будката за събиране на винетни такси до крайпътен стълб 11 по магистрала „Ван Уик“ и убеди някого да прегледа какво са заснели охранителните камери между 12:30 и 1:00 през нощта — както пътуващите на изток, така и пътуващите на запад.

— Ами ние?

— Ние поемаме на изток.

— На изток? Не смяташ, че я е завел в града, така ли?

— Всъщност, именно това смятам, че е направил. Но като се има предвид, че Диоген сякаш умее да предсказва мислите ми, тръгвам на изток — към далечния край на острова.

— Добре.

— И още нещо: ще трябва да се сдобием с нова кола — каза Пендъргаст и рязко отби от магистралата за летището в паркинга пред един офис на „Херц“, паркира на едно от празните места и изгаси двигателя.

Д’Агоста вдигна поглед от лаптопа.

— Какво? Ще вземем нещо под наем ли?

— Не. Ще откраднем.

49

Смитбак за пореден път пристъпи в елегантния кабинет на д-р Тисандър, този път с наръч книги под мишница. Беше осем часът. Доста след варварския час за вечеря тук в „Ривър Оукс“ — 17:30. Той намери психиатъра удобно седнал зад бюрото си, но тази вечер обичайният му израз на учтиво благоволение леко се разваляше от раздразнения блясък в очите.

— Едуард — рече д-р Тисандър. — При все, че съм извънредно зает, с удоволствие ще ви отделя пет минути.

Смитбак не изчака да го поканят да седне и стовари книгите върху бюрото.

— Размишлявах върху нещо, което казахте по време на разговора ни онзи ден — започна той. — Вие казахте: Тъжно е да лишиш една личност от свободата й, ето защо подобни процеси трябва да бъдат изпълнявани с необходимата скрупульозност.

— Възможно е да съм казал нещо такова, да.

— Казахте точно това. И на мен ми стана любопитно да разбера какъв именно е този процес.

Тисандър кимна благо.

— Изглежда сте останал доволен от нашата библиотека.

— Изключително доволен. Всъщност, открих точно това, което търсех.

— Колко хубаво — каза Тисандър, опитвайки се да демонстрира интерес, докато крадешком хвърляше поглед към часовника си.

Смитбак потупа най-горната книга.

— Законите на щата Ню Йорк, отнасящи се до задържане на умствено болните против волята им, са едни от най-стриктните.

— Осведомен съм. Това е една от причините, поради която има толкова много бездомници по улиците.

— Не е достатъчно семейството да подпише документите, за да затвори някого против волята му. Това е цял процес.

Последва ново, мъдро кимване от страна на Тисандър.

— Не е ли вярно, например, че съдия трябва да се е произнесъл дали човекът е non compos mentis?

— Вярно е.

— Но дори и съдията няма право да направи такова изявление. Освен при две условия. Помните ли кои са те, д-р Тисандър?