Може би наистина е, помисли си Д’Агоста. Може би медитира. Или пък просто се опитва да запази разсъдъка си.

— Момчето не знаеше нищо — каза той възможно най-меко. — Следата е прикрита твърде добре.

Пендъргаст не показа, че го е чул и остана като каменна статуя. Лицето му не загуби нищо от бледността си.

— Как, по дяволите, е разбрал за Виола? — избухна Д’Агоста. Агентът заговори почти като робот.

— През първата седмица, докато бях под грижите на Диоген, бълнувах. Бях в унес. Възможно е да съм споменал името й. Нищо не му убягва — нищо.

Д’Агоста се отпусна в един от близките столове. В момента му се струваше, че не би могъл да се изправи, дори ако Лора Хейуърд, дузина агенти на ФБР и цяла армия ченгета връхлетяха в апартамента. Можеха да го заключат и да изхвърлят ключа, щеше да е все едно. Животът бе гаден.

Повече от половин час двамата седяха в стаята неподвижни и безмълвни.

После, без предупреждение, Пендъргаст изведнъж скочи на крака така внезапно, че сърцето на Д’Агоста се обърна в гърдите му.

— Сигурно е пътувала със собственото си име! — рече той, а очите му блестяха напрегнато.

— Какво? — попита Д’Агоста и се надигна.

— Не би дошла, ако я е помолил да използва псевдоним или й е предложил фалшив паспорт. И сигурно току що е пристигнала. Той не би забавил бележката — не би имал време за това!

Той се хвърли към най-близкия лаптоп и започна бясно да набира нещо. След двайсет секунди тракането на клавиши изведнъж спря.

— Ето я! — възкликна той.

Д’Агоста скочи да погледне екрана.

Пендъргаст обърна гръб на монитора. Сякаш цялото му същество пращеше от енергия, а очите му — преди така празни и далечни — горяха.

— Ела, Винсънт. Тръгваме към летището. С всяка минута следата изстива. — И без да каже нито дума повече, той излетя от стаята и се затича по коридора.

48

Като едно време, мрачно си помисли Д’Агоста: Пендъргаст, облечен в черния си костюм, отново летеше по улиците на Ню Йорк сити в Ролса си. Само че съвсем не беше като едно време. Пендъргаст бе преследван, а и самият Д’Агоста бе затънал до такава степен в кашата, че щеше да се нуждае от барокамера, когато се покажеше на повърхността — ако това изобщо се случеше някога.

Ролс Ройсът закова пред терминал 7 на „Пристигащи“. Пендъргаст изскочи от колата и остави двигателя да работи. Един полицай се разхождаше по паважа и Пендъргаст буквално се хвърли върху него.

— Федерално бюро за разследване. — Той бързо показа значката си, след което с плясък я затвори и отново я пъхна в костюма си.

— Какво мога да направя за вас, сър? — изпъна се мъжът, мигновено изпълнен с респект.

— Тук сме, за да направим разследване от първостепенна важност. Мога ли да ви помоля да наглеждате колата ми, офицер?

— Да, сър. — Човекът буквално изкозирува. Пендъргаст закрачи към терминала, а черното му сако плющеше. Д’Агоста го последва към гишето за изгубен багаж. Зад него един едър гард търпеливо изслушваше някакъв мъж, който крещеше, че чантата му е изгубена. Пендъргаст отново отвори значката си.

— Специален агент Пендъргаст, ФБР. Партньорът ми Винсънт Д’Агоста, НПУ.

— Е, крайно време беше! — кресна мъжът с костюма. — Изключително ценните бижута на жена ми…

— Никога не слагайте ценни бижута в куфарите си — посъветва го Пендъргаст гладко и деликатно го изтласка навън, като междувременно се шмугна през вратата и я заключи след себе си.

— С вас изглеждаше толкова лесно! — ухили се гардът.

— Има ли някой Картър на смяна? — запита го Пендъргаст, а очите му пробягаха по табелката с името му.

— Това съм аз, Рандъл Картър. С какво мога да ви помогна?

— Казаха ми, че сте най-подходящият човек, който да се справи с проблема ми.

— Наистина ли? — светна лицето на мъжа. — Кой…?

— Трябва да прегледаме някои секретни видеоленти от миналата нощ. Точно след дванайсет. Спешно е.

— Да, сър. Нека само да се обадя на директора на охраната.

Пендъргаст поклати глава в почуда.

— Нима още не са ви казали, че това е уредено?

— Така ли? Нямах представа. Странно, че не са изпратили никого да…

— Е — прекъсна го Пендъргаст бързо, — радвам се, че поне са имали благоразумието да ме изпратят при вас. Човек би си помислил, че не сте от онези бюрократи. — Той внезапно се наведе към лицето на мъжа и го сграбчи за рамото. — Въоръжен ли сте?

— Въоръжен? Не ни го изискват… Но защо…?

— По-добре да тръгваме.

— Да, сър. — Човекът не се нуждаеше от повече убеждаване. Той се промуши през задната врата на стаичката и отключи служебната врата.

Продължиха, после поеха по един бежов коридор, отвориха още една заключена врата и се озоваха в просторна компютърна зала, пълна с монитори, на които се излъчваше заснетото от видеокамерите по целия терминал. Няколко гардове седяха около малка масичка и пиеха кафе, а в единия ъгъл слаб, раздразнен техник бясно чукаше по някаква клавиатура.

— Тези господа са дошли да видят някои от видеозаписите — обърна се Картър към техника.

— Момент.

— Не, сега. Господинът е от ФБР; отнася се за нещо страшно важно.

Техникът се изправи и изсъска раздразнено:

— Е, добре. Дайте да видя разрешителното ви. — И той протегна ръка.

— Това е уредено. Имаш позволението ми да действаш. Техникът завъртя очи.

— Та какво искате?

Пендъргаст пристъпи напред.

— Полет 822 на Бритиш Еъруейз е пристигнал тук от „Гетуик“ малко след полунощ. Искам секретните видеозаписи от лентата за багажи и преди всичко трябва да видя записа от залата за посрещачите точно след изхода от митницата.

— Седнете, това може да ни отнеме време.

— Опасявам се, че нямам време.

— Ще направя каквото мога, но не ми дишайте във врата.

По лицето на Пендъргаст се разля мила усмивка. Само като видя изражението му, Д’Агоста се стегна инстинктивно.

— Вие сте Джонатан Мърфи, нали? — попита агентът с меден глас.

— Значи можете да четете? Браво!

— Аз се доверявам на метода на моркова и тоягата, Джонатан — продължи Пендъргаст приятно. — Намерете ми това, което ми трябва за пет минути и ще получите награда от десет хиляди долара от Програмата на ФБР „Обществено стимулиране“. Със сигурност сте я чувал. От друга страна, ако се провалите и не ми намерите видеолентата, ще трябва да сложа червено флагче в досието ви, което би означавало, че никога няма да работите на друго летище, или изобщо на друг охраняем обект в тази държава. Сега кажете кое да бъде: морковът, или тоягата?

Настъпи тишина. Гардовете се побутваха с лакти и се хилеха. Очевидно техникът не беше сред обичаните. Мърфи подсмръкна.

— Вземам наградата.

— Отлично.

Техникът седна отново и с настървение се захвана за работа, пръстите му чукаха бясно по клавишите. Д’Агоста гледаше как цифрите се въртят шеметно по екрана.

— Вече не използваме видеоленти — каза той. — Информацията се съхранява дигитално, в сайт. И всичко заема цял терабайт от…

Внезапно той спря да удря по клавиатурата.

— Добре. Полетът е пристигнал десет минути след полунощ на изход 34. Да видим… Отнема около петнайсет минути средно да се мине през митницата и да се излезе на лентата за багажа… Ще задам направо 00:20 часа, просто за да сме сигурни.

Записът оживя на екрана. Пендъргаст се наведе напред и загледа съсредоточено. Д’Агоста се надвеси над рамото му. Виждаше се как празната лента за багажа се върти.