Дъглас Престън, Линкълн Чайлд

Сърцето на Луцифер

1

Диуейн Майкълс седеше на втория ред в залата и гледаше професора с нещо, което се надяваше да мине за интерес. Клепачите му бяха толкова натежали, сякаш върху тях бяха привързани оловни топчета. Главата му туптеше с ритъма на сърцето, а върху езика си усещаше отвратителен вкус. Беше дошъл късно, само за да установи, че огромната зала е пълна и има едно-единствено свободно място: в средата на втория ред, точно срещу малката катедра.

Направо страхотно.

Диуейн специализираше електроинженерство. Беше избрал този курс по същата причина, по която го правеха студентите от три десетилетия насам — да отбие номера. „Английска литература — хуманистичната перспектива“ открай време имаше славата на курс, през който можеш да минеш набързо, без изобщо да отвориш учебник. Несменяемият професор, една стара фъшкия на име Мейхю, нареждаше монотонно като хипнотизатор, поглеждайки едва-едва от четиридесетгодишните си лекции, с глас в най-подходящата за приспиване тоналност. Старият глупак никога не беше променял изпитите и Диуейн ги имаше всичките в квартирата си. Но ето че за негов „късмет“ точно този семестър курсът се преподаваше от известния д-р Торънс Хамилтън. Сякаш самият Ерик Клептън се бе съгласил да свири на младежки бал — така му се мазнеха.

Диуейн се размърда тъжно. Задникът му беше залепнал върху неудобната пластмасова седалка. Той се озърна наляво, после надясно. Всички наоколо — студенти, предимно от горните курсове — си водеха записки, записваха на касети, улавяйки всяка дума на професора. За първи път залата беше пълна. Не се виждаше обаче нито един студент от инженерите.

Ама че гадост!

Диуейн си напомни, че все още разполага с една седмица, за да се откаже от курса. Макар че се нуждаеше от този кредит и беше напълно възможно професор Хамилтън да се окаже снизходителен. По дяволите, всичките тези студенти не биха дошли в събота сутринта, ако смятаха, че ще им вадят душата, нали така?

Междувременно Диуейн осъзна, че ще е по-добре да направи усилие да изглежда буден.

Хамилтън се разхождаше напред-назад по подиума и дълбокият му плътен глас кънтеше. Приличаше на сив лъв с отметнатата си назад като грива коса, облечен в шикозен графитен костюм вместо в баналния изтъркан туид. Имаше необичаен акцент, не беше нюорлиънски, определено не беше янки. Но не звучеше много и британски. Един асистент седеше на стола зад него и усърдно си водеше записки.

— И така — казваше д-р Хамилтън, — днес разглеждаме „Пуста земя“ на Томас Елиът — поемата, която обхвана двадесети век с цялото му отчуждение и пустота. Една от най-великите поеми, писани някога.

„Пуста земя“. Сега Диуейн си спомни. Ама че заглавие. Разбира се, не си бе направил труда да я прочете. И защо да го прави? Беше поема, не някакъв шибан роман: можеше да я прочете още сега, в час.

Той измъкна томчето с поеми на Елиът — беше го взел от един приятел, не обичаше да харчи пари за нещо, което никога нямаше да погледне пак — и го разтвори. Тук, на първата страница под заглавието, имаше снимка на самия автор: невероятно миниатюрни бабешки очила, стиснати като кокоши задник устни. Диуейн изсумтя и започна да прелиства страниците. „Пуста земя“, „Пуста земя“… ето я тук.

О, по дяволите! Това не бяха няколко четиристишия. Кучият му син продължаваше страница след страница.

— Първите няколко стиха вече са толкова известни, че ни е трудно да си представим чувството — шока — който са изпитали хората, когато за пръв път са го прочели в „Дайъл“ през 1922-а година. Поемата не е онова, което обикновено се разбира под „поезия“. Тя е по-скоро своеобразна анти-поезия. Личността на автора е заличена. На кого принадлежат тези мрачни, тревожни мисли? Има я, разбира се, общоизвестната хаплива алюзия с Чосър във встъпителния стих. Но има и нещо много повече. Нека поразсъждаваме върху образите в началото: „люляци от мъртвата земя“, „тъмни корени“, „забравящ сняг“. Никой поет в световната история на литературата, приятели мои, не е писал преди това за пролетта по подобен начин.

Диуейн прелисти поемата докрая, колкото да разбере, че съдържа над четиристотин стиха. О, не. Не…

— … Интересното е, че Елиът е избрал във втория стих люляци пред маковете, които биха били по-традиционен избор за онова време. Тогава полята в Европа били осеяни с невиждано от столетия количество макове — дължало се на безбройните гниещи тела на падналите в Първата световна война. Но по-важното е, че макът, с който се свързва наркотичният сън, изглежда по-подходящата метафора за образността на Елиът. Защо тогава той е избрал люляци? Да видим как Елиът използва алюзията, въвличайки тук най-вероятно Уитмановото „Когато люляци последни в двора ми цъфтяха…“

Мили боже, това беше истински кошмар: седеше в средата на залата и не разбираше и дума от онова, което говореше професорът. Кой би допуснал, че могат да се напишат четиристотин стиха за някаква откачена пуста земя? Като стана дума за „пусто“, чувстваше главата си като натъпкана с памук. Това не му беше попречило да стои до среднощ и да обръща чашка след чашка.

Изведнъж осъзна, че класът е замръзнал, а гласът иззад катедрата е млъкнал. Вдигна поглед към д-р Хамилтън и установи, че професорът стои неподвижно, а лицето му е застинало в странна гримаса. Елегантно или не, старото приятелче изглеждаше все едно има таралеж в гащите. Изражението на лицето му бе някак вяло. Диуейн го наблюдаваше как бавно извади носна кърпичка, попи внимателно челото си, след което я сгъна прилежно и я върна в джоба си. Хамилтън прочисти гърло.

— Извинете — каза той и се протегна за чашата вода върху катедрата, след което отпи малка глътка. — Както казах, нека обърнем внимание на метриката, която използва Елиът в първата част на поемата. Свободният му стих е с агресивни анжамбмани: единствените стихове с пунктуация са онези, които завършват изреченията му. Обърнете внимание също така и на подчертаването на глаголите: ражда, смесва, движи. Това напомня зловещото усамотено биене на барабан; то е заплашително; то разрушава смисъла на фразата; то създава чувство на безпокойство. То ни съобщава, че нещо ще се случи в тази поема и че то няма да е приятно.

Любопитството, което се бе породило у Диуейн по време на неочакваната пауза, се стопи. Необичайното, поразено изражение на професора изчезна също тъй бързо както се бе появило, и лицето му — въпреки че все още изглеждаше бледо — бе загубило пепеливия си цвят.

Диуейн отново насочи вниманието си към книгата. Би могъл набързо да прегледа поемата и да схване за какво става дума. Погледна заглавието, после очите му се плъзнаха надолу към епиграмата или епиграфа, или както там го наричаха.

Той спря. Какво, по дяволите, беше това? Nam Sibyllam quidem… Каквото и да е, не беше английски. А ето, малко по-нататък пък се виждаха странни завъртулки, които дори не бяха от нормалната азбука. Той хвърли поглед към обяснителните бележки в долната част на страницата и разбра, че първото изречение е на латински, а второто — на гръцки. След това идваше и посвещението: На Езра Паунд, il miglior fabbro. Бележката обясняваше, че това е на италиански.

Латински, гръцки, италиански. А шибаната поема още дори не бе започнала. Какво следваше, може би йероглифи?

Пълен кошмар.

Той хвърли поглед по първата страница, после мина на втората. Безсмислици, казано без заобикалки. „Аз ще ти покажа страха в една шепа прах“. Какво трябваше да означава? Погледът му падна върху следващия стих: Frish weht der Wind…

Диуейн рязко затвори тома, усети, че му прилошава. С това чашата беше преляла: едва три стиха от поемата, и вече пет езика. Първото нещо, което щеше да направи утре сутринта, бе да отиде при регистратора и да се откаже от тази тъпотия.

Облегна се назад. Главата му пулсираше. Сега, след като вече бе взел решението, се питаше единствено как ще да издържи следващите четиридесет минути без да се хвърли през прозореца. Поне да седеше някъде отзад, откъдето би могъл да се измъкне незабелязано…