— Разбирам.

— Ето защо в нейния случай реших да оставя нещата такива, каквито са.

Той разплете пръсти.

— Предприех стъпки да осигуря безопасността на другите, независимо дали им харесва или не. Което ни довежда до най-трудния въпрос: ами ти, Винсънт?

— Няма да се крия. Казах го и пак ще повторя: само да ми падне! Нека бъда стръвта. По-скоро ще умра, отколкото да избягам като заек от убиеца на Марго.

— Не бих си позволил да споря с теб. Рискът, който поемаш, е огромен — знаеш го.

— Определено. И съм подготвен за това.

— Вярвам, че е така Все още има вероятност от сцената на нападението на Марго да са останали улики, които могат да ни отведат към Диоген. Така че ще имам нужда от помощта ти. Когато до полицията достигнат сведения, че съм все още жив, ще възникне сериозен проблем.

— Как така?

Пендъргаст поклати глава.

— Когато му дойде времето, ще разбереш. Колко дълго ще останеш с мен, разбира се, зависи от теб. На даден етап възнамерявам да взема раздаването на правосъдие в собствените си ръце. Никога не бих поверил Диоген на съдебно-правната система.

Д’Агоста кимна енергично.

— С теб съм докрай.

— Най-лошото предстои. За мен, и най-вече за теб.

— Този нещастник уби Марго. Край на разговора.

Пендъргаст сложи ръка на рамото му.

— Ти си добър човек, Винсънт. Един от най-добрите.

Д’Агоста не отвърна. Разсъждаваше над енигматичните думи на Пендъргаст.

— Уредил съм всички, които могат да се окажат мишени на Диоген, да станат невидими. Това е фаза първа. И то ни води до фаза втора: да спрем Диоген. Първоначалният ми план напълно се провали. Казано е: „Когато губиш, не губи урока“. Урокът в случая е, че не мога да победя брат си сам. Изхождах от убеждението, че го познавам най-добре, че бих могъл да предвидя следващия му ход, че с достатъчно доказателства ще успея да го спра лично. Бъркал съм — жестоко. Имам нужда от помощ.

— Аз съм насреща.

— Знам и съм ти благодарен. Но аз говорех за друг вид помощ. Професионална.

— От сорта на?

— Прекалено близък съм до Диоген. Не съм обективен, нито спокоен, особено сега. Научих по трудния начин, че не разбирам брат си и никога не съм го разбирал. Това, което ми е нужно, е експерт по психологическо профилиране, който да създаде криминален модел на брат ми. Това ще бъде необикновено трудна задача, тъй като той е психологически уникален индивид.

— Познавам няколко отлични специалисти.

— Не всеки ще свърши работа. Трябва ми някой, който да е наистина изключителен. — Той се обърна и започна да пише нещо. — Иди до къщата на Ривърсайд Драйв и дай това на Проктър, който ще го предаде на Констанс. Ако такъв човек съществува, Констанс ще го намери.

Д’Агоста взе бележката и я сгъна в джоба си.

— Времето ни почти изтече. Има два дни до 28-и януари.

— Имаш ли някаква представа какво може да означава датата?

— Никаква, освен че това ще е кулминацията на престъплението на брат ми.

— Откъде си сигурен, че не е излъгал и за датата?

Пендъргаст помълча.

— Не съм. Но инстинктът ми казва, че е истина. А в момента това е всичко, което имам: инстинктът.

37

Уит ДеУинтър III се прегърби над осемкилограмовия учебник по линейна алгебра в недрата на огромната библиотека на Академия „Филипс Ексетър“. Той се взираше в една формула, която се състоеше изцяло от гръцки букви и се опитваше да я вкара в размътения си мозък. Изпитът беше след по-малко от час, а той не бе запаметил дори половината формули, които щяха да му трябват. Адски му се искаше да бе учил предишната нощ, вместо да седи до толкова късно и да пуши трева с гаджето си Дженифър. Тогава му се бе сторило добра идея… Тъпо, много тъпо. Ако се провалеше на този изпит, петицата му по линейна алгебра щеше да падне до четворка, щеше да отиде в Масачузетския университет вместо в Йейл и направо щеше да бъде свършен. Никога нямаше да стигне до медицинското училище, никога нямаше да получи прилична работа и щеше да свърши мизерния си живот в един от онези скапани квартали с някоя крава за жена и пълна къща с хленчещи сополиви хлапета… Той пое дълбоко въздух и отново заблъска глава над тежкия том, но крехката му концентрация скоро бе нарушена от нечий повишен глас в близкитесепарета на читалнята. Уит се изправи. Той разпозна гласа. Беше онова саркастично момиче от часовете по английска литература, мацето с лилавата коса, което слушаше готик метъл или нещо подобно… Кори. Кори Суонсън.

— К’ъв ти е проблемът? Не разбираш ли, че се опитвам да уча? — силно ехтеше гласът из преддверието на библиотеката.

Уит се напрегна, но не успя да чуе спокойния, почти прошепнат отговор.

— Австралия? Ти луд ли си? — долетя разяреният отговор. — По средата на сесията съм! Какво, да не си някакъв извратеняк? — Няколко „ш-ш-ш-т“ се чуха откъм студентите, които учеха наоколо. Уит надзърна над ръба на своето сепаре, доволен от възможността да смени заниманието си. Успя да види как един мъж в черен костюм се надвеси над едно от сепаретата.

— Той ти е казал това? Да бе… Нека да видя някакъв документ за самоличност.

Последва поредният тих отговор.

— Е, добре. Хей, вярвам ти, пък и не ми се отказва една ваканция на плажа. Но точно сега? Сигурно се шегуваш!

И пак някакви неразбрани думи, и пак „ш-ш-ш-т“.

— Добре, добре. Мога само да кажа, че ако се проваля на биологията, вината ще е на Пендъргаст.

Чу скърцане на стол и видя, че Кори Суонсън излиза от сепарето и тръгва след мъжа в костюма. Изглеждаше като от тайните служби — закопчан отгоре до долу, с квадратна челюст и тъмни очила. Той се зачуди в каква ли каша се е забъркала Кори този път.

Уит я гледаше как отминава и как дупето й се поклаща подканящо в тясната черна рокля, от която висяха някакви метални джунджурии. Лилавата й коса се спускаше като водопад по гърба й, като в краищата ставаше почти черна. По дяволите, беше готина, само да не му се налага да я води вкъщи при баща си! Старецът щеше да го убие, ако разбере, че се среща с такова момиче.

Уит върна уморените си очи обратно към формулата за намиране на радиуса на крива на функция с две неизвестни. Но тя си оставаше „тъмна Гърция“. Буквално. Проклетата формула беше пълна с толкова завъртени гръцки букви, че можеше да мине за първия стих от „Илиада“.

Той отново изстена. Животът му направо беше свършен. И като си помислиш, всичко заради Дженифър и вълшебната й цигара…

Облицованата в дъски къща на ъгъла на Чърч Стрийт и Сайкамор Терас в тихите кливландски предградия на „Ривър Пойнт“ бе покрита с лек снежец. Побелелите улици бяха широки и пусти, а светофарите хвърляха локви жълта светлина върху нощния пейзаж. Далечната свирка на локомотив добави меланхолична нотка към тихия квартал.

Зад закрития с щори прозорец на фронтона на една двуетажна сграда се плъзна сянка — силует в инвалидна количка, чиито очертания бяха едва различими на меката синя светлина, която идваше от дълбините на стаята. Силуетът се движеше иапред-назад като в пантомима, зает с някаква незнайна задача. Вътре в стаята метални рафтове се издигаха от пода до тавана, препълнени с електронно оборудване: монитори, централни процесори, принтери, терабайти от харддрайв, модули за дистанционно улавяне на компютърни образи от екран, клетъчно-телефонни сканиращи прихващачи, детектори на интернег-портове. Стаята миришеше на загрята електроника и ментол.

Фигурата се движеше из помещението, едничката й сбръчкана ръка набираше по клавиатури, натискаше бутони. Един по един уредите бавно се изключваха. Една след друга светлинките изгасваха, интернет-връзката прекъсваше, мониторите потъмняваха… Човекът, познат в нелегалното хакерско общество единствено под името Мим, се изключваше от света.

Последната светлинка примигна и потопи стаята в мрак.

Мим се облегна в количката и въздъхна в непривичната тъмнина. Сега вече бе напълно откъснат от външния свят. Знаеше, че така никой няма да може да го открие. И все пак информацията, която бе получил от човека на име Пендъргаст, един от двамата души, на които вярваше безапелационно, го караше да се чувства несигурен.