— Д-р Тисандър, какво трябва да направя, за да изляза оттук?

— Да ни съдействате. Да ни позволите да ви помогнем, да ходите на сеансите си, да посветите цялата си енергия на това да подобрите състоянието си. Да превърнете в своя цел сътрудничеството с персонала и санитарите. Единственият начин някой да си тръгне оттук е с подписан от мен документ за освобождаване в ръка.

— Единственият начин?

— Точно така. Аз вземам крайното решение, което, разбира се, се базира на експертен медицински и — ако е необходимо — правен съвет.

Смитбак го погледна.

— Правен?

— Психиатрията има двама господари — медицината и правото.

— Струва ми се, че не разбирам.

Очевидно Тисандър навлизаше в любимата си тема. Гласът му придоби помпозни нотки.

— Да, Едуард, трябва да се справяме както с медицински, така и с правни въпроси. Вземете себе си за пример. Семейството ви, което ви обича и е загрижено за вашето добруване, ви е изпратило тук. Това е правен, но също и медицински процес. Тъжно е да лишиш една личност от свободата й, ето защо подобни процеси трябва да бъдат изпълнявани с необходимата скрупульозност.

— Извинете… Казахте семейството ми?

— Точно така. Кой друг би ви изпратил тук, Едуард?

— Познавате семейството ми?

— Срещал съм се с баща ви, Джак Джоунс. Действително достоен мъж. Всички ние искаме да направим това, което е добре за вас, Едуард.

— Той как изглежда?

По лицето на Тисандър пробяга сянка на изумление и Смитбак се прокле, че е задал толкова очевидно налудничав въпрос.

— Искам да кажа — кога го видяхте?

— Когато ви доведоха тук. Той подписа всички необходими документи.

Пендъргаст, помисли си Смитбак. Дано гори в ада! Тисандър се изправи и протегна ръка:

— А сега, Едуард, ако няма нещо друго…?

Смитбак я пое. В ума му покълна семето на едно хрумване.

— Да, само още едно нещо.

Тисандър вдигна вежди, познатата снизходителна усмивка не напускаше лицето му.

— Тук има библиотека, нали?

— Разбира се. Зад билярдната зала.

— Благодаря ви.

Докато излизаше, Смитбак видя как Тисандър отново се отпуска зад огромното си, с извити крака бюро и приглажда вратовръзката си със самодоволна усмивка.

36

Бледата зимна светлина вече чезнеше над реката, когато Д’Агоста се озова пред старата врата на улица „Хъдсън“. Той спря за момент, пое дълбоко въздух няколко пъти и се опита да задържи емоциите си под контрол. Бе последвал сложните инструкции в писмото на Пендъргаст буква по буква. Агентът за пореден път беше сменил жилището си — изглежда бе решен да върви с една крачка пред Диоген — и Д’Агоста си задаваше с някакво вяло любопитство въпроса как ще бъде дегизиран този път.

Най-сетне, след като се успокои и хвърли последен поглед наоколо, за да се увери, че наблизо няма никого, той почука на вратата седем пъти и зачака. Миг по-късно му отвори мъж, който, както изглеждаше, бе някаква отрепка в последните стадии на наркотично пристрастяване. Макар Д’Агоста да знаеше, че това е Пендъргаст, отново се изуми от ефективността на маскировката му.

Без да продума, Пендъргаст го въведе вътре, спусна резето на вратата зад него и тръгна по усойно стълбище към зловонно мазе, пълно с големи парни котли и отоплителни тръби. Огромно парче картон, отрупано с мръсни одеала, пластмасова щайга, в която имаше свещ и някакви съдове и спретната купчинка от консерви допълваха картината.

Пендъргаст безмълвно дръпна една черга от пода и разкри компютър iMac G5 с безжична интернет вързка „блу-туут“. Отстрани стоеше добре подравнена купчина листи: ксерокопираната папка, която Д’Агоста беше задигнал от управлението наред с други доклади, които, предположи Д’Агоста, бяха от полицейското досие за отравянето на Хамилтън. Явно беше, че Пендъргаст разучава всичко това много внимателно.

— Аз… — Д’Агоста не беше сигурен как трябва да започне. Почувства как гневът отново се надига в гърдите му. — Това копеле! Този кучи син… Господи, да убие Марго…

Той замълча. Думите просто не можеха да предадат изгарящата ярост, объркване и неверие, които изпитваше. Не знаеше, че Марго се е върнала в Ню Йорк, да не говорим за това, че работеше в музея, но я познаваше добре отпреди. Бяха работили заедно по музейните убийства и убийствата в метрото. Тя се бе показала като храбра, изобретателна, интелигентна жена. Не заслужаваше да си отиде така: причакана и убита в тъмна изложбена зала.

Пендъргаст не продумваше, докато пръстите му пробягваха по компютърната клавиатура. Но лицето му беше обляно в пот и Д’Агоста виждаше, че това не е част от театъра. Явно той самият се чувстваше по същия начин.

— Диоген излъга, когато каза, че Смитбак ще е следващата жертва — каза Д’Агоста.

Без да вдига поглед, Пендъргаст се протегна към щайгата и извади оттам чанта с цип, в която имаше една карта таро и някаква бележка и ги връчи на Д’Агоста.

Той се взря в картата. Изобразяваше висока кула от оранжеви тухли, пронизана от множество светкавици, цялата бе обхваната от огън, а от куличките падаха малки фигурки към тревата долу. Той насочи вниманието си към бележката.

Ave, Frater!

Кога изобщо съм ти казвал истината? Човек би помислил, че след всички тези години ще си разбрал, че съм умел лъжец. Докато се занимаваше с укриването на онзи фукльо Смитбак — и тук те поздравявам за изобретателността ти, тъй като още не съм го открил — аз бях свободен да планирам смъртта на Марго Грийн. С която впрочем се разигра една твърде духовита борба.

Не беше ли всичко това много умно от моя страна?

Ще ти доверя една тайна, братко — настроен съм за изповеди. Ето защо ще ти кажа името на следващата си жертва: лейтенант Винсънт Д’Агоста.

Забавно, нали? Истината ли казвам? Или лъжа отново? Каква любопитна гатанка за теб, скъпи ми братко.

Казвам ти не адио, а оревоар.

Диоген.

Д’Агоста върна бележката на Пендъргаст. Усети странно свиване в стомаха. Не беше страх — не, изобщо не беше страх, — а свеж прилив на омраза. Целият трепереше от нея.

— Само да ми падне, проклетият кучи син! — изръмжа той.

— Седни ако обичаш, Винсънт. Имаме много малко време.

Това бяха първите думи на Пендъргаст и Д’Агоста се смълча от дълбоката сериозност в гласа му. Отпусна се на една обърната щайга.

— Какво трябва да значи тази карта таро? — попита той.

— Това е Кулата, от варианта El Gran Tarot Esoterico на колодата. Смята се, че тази карта вещае разрушение, време на внезапни промени.

— Няма шега.

— Прекарах целия ден в съставяне на списък с потенциални жертви и осигуряване на тяхната безопасност. Наложи ми се да потърся буквално всички, които ми дължат услуга, което за съжаление ще е нож с две остриета, тъй като ще развали прикритието ми. Онези, с които разговарях, обещаха да не издават нищо, но е само въпрос на време новината, че съм жив да излезе. Погледни това, Винсънт.

Д’Агоста се надвеси да погледне документа на екрана. Той съдържаше много познати имена, наред с такива, които не знаеше.

— Имаш ли да добавиш някого към списъка?

Д’Агоста се зачете в имената.

— Хейуърд. — Мисълта за нея предизвика стягане в стомаха му.

— Хейуърд е единственият човек, за когото съм сигурен, че Диоген няма да превърне в своя мишена. За това съществуват причини, които все още не мога да ти обясня.

— Ами какво ще кажеш за… — Д’Агоста се поколеба. Пендъргаст бе изключително несловоохотлив, що се отнася до личния му живот и той се запита как би реагирал, ако спомене нейното име — Виола Маскелене?

— Много мислих за нея — отвърна агентът тихо и погледна към белите си ръце. — Тя все още е на остров Капрая, който от много гледни точки е идеално убежище. Почти непристъпен е, и пътуването дотам отнема няколко дни. Има само едно малко пристанище и един чужденец — независимо как е преоблечен — ще бъде забелязан незабавно. Диоген е тук, в Ню Йорк. Не би могъл да я достигне бързо, а никога не би си позволил да действа чрез някой друг. И най-сетне… — Гласът му секна. — Диоген няма как да знае за моя… моя интерес към нея. Никой друг на света не знае за това освен теб. Що се отнася до Диоген, за него тя е просто един човек, с когото веднъж съм разговарял във връзка с цигулката. От друга страна, ако взема мерки да я пазя, това би могло да заостри вниманието му към нея.