— Значи Диоген заплашва още един от приятелите ти.

— Да. Не мога да се свържа нито с клетъчния, нито с домашния му телефон. Сещретарката му ми каза, че е назначен на по-висок пост, което означава, че няма да дадат никакви подробности — дори и ако се бях представил като негов колега. Трябва да го предупредя лично, стига да мога да го открия.

— Макар че щом е агент на ФБР, това сигурно няма да е лесно.

— Той е един от най-добрите агенти в Бюрото. Но се страхувам, че това не би възпряло Диоген.

Д Агоста отново погледна писмото.

— Това брат ти ли го е написал?

— Да. Любопитно: не изглежда написано с неговия почерк — прилича по-скоро на недодялан опит за прикриване на почерка му. Впрочем, твърде недодялан за него. И все пак някак ми е странно познат… — Гласът на Пендъргаст замря.

— Как го получи?

— Пристигна в апартамента ми в Дакота рано тази сутрин. Наел съм там един портиер, Мартин, да изпълнява някои мои специални поръчения. Дал го е на Проктър, а Проктър го предаде на мен.

— Проктър знае ли, че си жив?

— Да. Констанс Грийн също знае, от миналата вечер.

— А тя? Тя все още ли мисли, че си мъртъв?

Д’Агоста не произнесе името — нямаше нужда. Пендъргаст знаеше, че той има предвид Виола Маскелене.

— Не поддържам връзка с нея. Това би я поставило в голяма опасност. Неведението, колкото и болезнено да е то, ще гарантира безопасността й.

Между двамата легна кратка, напрегната тишина. Д’Агоста смени темата:

— И какво, значи брат ти е занесъл писмото в „Дакота“? Мястото не се ли наблюдава?

— Разбира се. Много внимателно. Писмото е било доставено от един скитник. Когато го заловихме и го разпитахме, той ни каза, че за доставката му е платено от мъж, когото срещнал на Бродуей. Но описанието му беше твърде неясно, за да бъде от полза.

Лимузината се понесе към отбивката за изхода и влезе в завоя със скърцане на гуми.

— Мислиш ли, че приятелят ти от ФБР ще ти повярва?

— Майк Декър ме познава.

— Не знам защо, но ми се струва, че втурването ти да предупредиш Декър е точно това, което Диоген очаква да направиш.

— Именно. Прилича на принудителен ход в шаха: падаш в капана и срещу това не може да се направи нищо. — Пендъргаст погледна Д’Агоста, очите му блестяха дори под кафявите контактни лещи. — Трябва да намерим начин да преобърнем шаблона, да преминем в настъпление. Научи ли нещо повече от капитан Хейуърд?

— Открили са няколко влакна на местопрестъплението. Това, както и въжето, са единствените твърди доказателства, с които разполагат до момента. Има и няколко други странни неща около убийството. Например, изглежда Диоген е зашеметил Дюшам, като го е ударил по главата, след това е почистил раната и я е превързал, преди да го убие.

Пендъргаст поклати глава.

— Винсънт, трябва да знам повече. Трябва. Дори най-дребните, най-маловажни детайли могат да се окажат критични. Аз — би трябвало да кажа ние — имаме връзка в Ню Орлиънс, която ще ми осигури полицейското досие за отравянето на Хамилтън. Но не разполагам с такава връзка тук за случая „Дюшам“.

Д’Агоста кимна.

— Разбирам.

— Има и друго: Диоген изглежда действа, като избира жертвите си хронологично. Това означава, че ти скоро може да си опасност. С теб работихме заедно по първия ми наистина голям случай във ФБР — убийствата в музея.

Д’Агоста преглътна.

— Не се тревожи за мен.

— Изглежда Диоген е започнал да изпитва удоволствие като ме предупреждава предварително за следващия си ход. Можем да допуснем, че ти, както и някои други потенциални мишени, сте временно в безопасност — най-малкото до получаването на следващото съобщение. Но дори и така, Винсънт, ти трябва да вземеш всички възможни предпазни мерки. Най-безопасно е да се върнеш на работа веднага. Заобиколи се с полицаи, в работно време стой в управлението, ако няма наложителен повод да излезеш. И най-важното — промени всички свои навици — всички до един. Временно си намери друга квартира. Вземай такси, вместо да ходиш пеша или да се качваш на метрото. Лягай си и ставай в различни часове. Промени всичко в живота си, което може да те изложи на риск — или да застраши тези, които обичаш. Едно покушение над живота ти би могло да се окаже разрушително и за други около теб, в частност — капитан Хейуърд. Винсънт, ти си професионалист, няма нужда аз да ти казвам какво да правиш.

Лимузината спря с изскърцване на гумите. Пред тях на сутрешното слънце матово блестеше асфалтирана писта. Един червен Бел 206 Джет Рейнджър чакаше с изключени двигатели пред пътеката, покрита с груба настилка. Пендъргаст изведнъж влезе в образа на инвестиционен банкер, чертите на лицето му се отпуснаха, омразата и решителността изчезнаха от погледа му и на тяхно място се настани приятна любезност.

— Още едно нещо — обади се Д’Агоста.

Пендъргаст се обърна.

Д’Агоста бръкна в джоба на палтото си и извади нещо в затворения си юмрук. Пендъргаст се пресегна и Д’Агоста пусна в шепата му един леко разтопен по края платинен ме-дальон, закачен на верижка. От едната страна на медальона бе гравирано изображение на око без клепач, надвиснало над феникс, който се издига от пепелта. От другата страна бе щампиран някакъв кръст.

Пендъргаст го погледна и странно изражение премина по лицето му.

— Носеше го Фоско, когато се върнах обратно в замъка му с италианската полиция. Той ми го показа тайно, като доказателство, че си мъртъв. Както виждаш, копелето е гравирало собствения си кръст върху задната страна — последният му опит да ме измами. Помислих си, че може да го искаш.

Пендъргаст го обърна, вгледа се в него, после отново го обърна.

— Взех го от него в нощта, когато… го посетих за последно. Може пък да ти донесе късмет.

— По правило презирам късмета, но в този момент намирам, че се нуждая невероятно много от него. Благодаря, Винсънт. — Гласът на Пендъргаст бе толкова тих, че едва се чуваше от шума на двигателите. Той закачи медальона на врата си, мушна го под ризата и сграбчи ръката на Д’Агоста.

И после, без повече думи, тръгна по алеята към чакащия хеликоптер.

16

Хеликоптерът се приземи на общото летище в Чеви Чейс, Мериленд, където ги чакаше кола без шофьор. В девет часа Пендъргаст пресече границата на Вашингтон. Беше студен и ясен януарски ден с бледо, жълто слънце, което се процеждаше през голите клони на дърветата, оставяйки мраз в сенките.

След пет минути той вече пътуваше по авеню „Орегон“, от двете страни на което се редяха великолепни имения — едно от най-скъпите предградия на Вашингтон. Той намали, когато наближи къщата на Майк Декър. Спретната, с тухлена фасада в джорджиански стил, тя изглеждаше също тъй сънлива, както и съседните. Отвън не се виждаше паркирана кола, но това само по себе си не означаваше нищо: Декър наемаше кола и шофьор, когато му трябваха.

Пендъргаст мина една пряка по-нататък и спря до бордюра. Извади клетъчния си телефон и се опита още веднъж да се свърже с домашния и с мобилния телефон на Декър. Никой не отговаряше.

Отвъд редицата постройки се простираше строго охраняваният парк Рок Крийк. Пендъргаст излезе от колата с куфарчето си и, потънал в мисли, влезе в парка. Беше сигурен, че Диоген ще наблюдава сцената и ще го разпознае въпреки дегизировката, точно както не се съмняваше, че той самият непременно би разпознал брат си.

Но не видя никого и не чу нищо, освен тихото ромолене на вода, което долиташе от Рок Крийк.

Той закрачи бързо към изхода на парка, после притича през една алея, прекоси някаква градина и най-сетне се провря през живия плет, ограждащ задния двор на Декър. Дворът беше широк и добре поддържан, като в далечната си част се сливаше с гъстите гори на парка. Именно там, скрит от съседите в гъстия храсталак, можа да вдигне поглед към прозорците. Бяха затворени, със спуснати бели завеси. Като оглеждаше околните къщи, той премина с отработена небрежност през двора и стигна до задната врата. Остави куфарчето си на верандата и нахлузи чифт ръкавици.