— Не се съмнявам, че в ада има специален кръг, запазен за тези двамата.

Марго се изкиска.

— Ами онова ченге, Д’Агоста? И агент Пендъргаст?

— За Д’Агоста не знам — отвърна Смитбак, — но в международната редакция в „Таймс“ се говори, че Пендъргаст е изчезнал преди няколко месеца при мистериозни обстоятелства. Отлетял за Италия по някакъв случай и повече не се върнал.

Марго изглеждаше шокирана.

— Наистина ли? Колко странно.

Над масата за миг легна тишина.

— Както и да е — подзе Марго, като отново се обърна към Нора. — Исках да те помоля за помощ.

— Разбира се. За какво става дума?

— На път съм да публикувам статия върху това колко е важно да върнем Великите маски на Кива обратно на племето Тано. Знаеш ли за молбата им?

— Да. Четох статията. Предварителното копие обикаля из отдела.

— Естествено, се натъкнах на опозиция от страна на музейната администрация, и по-точно на Колъпи. Сега се опитвам да се свържа с всички членове на отдела по антропология, за да създам единен фронт. Обективността на „Музеология“ трябва да бъде запазена и маските да се върнат.

— Какво се очаква от мен? — попита Нора.

— Не съм пуснала петиция или нещо толкова публично. Искам само неофициална подкрепа от членовете на отдела, ако се стигне до разногласия. Устно уверение. Това е всичко.

Смитбак се усмихна широко:

— Разбира се, няма проблем! Винаги можеш да разчиташ на Нора…

— Един момент — прекъсна го Нора. Той замълча, смутен от резкия й тон.

— Марго говореше на мен — каза тя сухо.

— Да, естествено. — Смитбак припряно приглади един непокорен кичур и се съсредоточи над чашата си.

Нора се обърна към Марго с подчертано хладна усмивка:

— Съжалявам, но не съм в състояние да помогна.

Смитбак изненадано местеше поглед между двете жени.

— Мога ли да знам защо? — попита Марго спокойно.

— Защото не съм съгласна с позицията ти.

— Но, очевидно е, че маските принадлежат на Тано…

Нора вдигна ръка:

— Марго, запозната съм основно с тях и с аргументите ти. От една страна си права. Те са принадлежали на Тано и не е трябвало да им бъдат взети. Но сега са на цялото човечество — те са исторически паметници. И нещо повече, изваждането им от изложбата „Свещени образи“ на този етап ще се окаже опустошително за проекта — а аз съм един от организаторите на шоуто. А като капак на всичко по образование съм археолог по югозападна култура. Ако започнем да връщаме всеки свещен експонат, в музея няма да остане нищо. Всичко е свещено за туземците американци — и това е едно от най-прекрасните неща в местната индианска култура. — Тя направи пауза. — Виж, стореното — сторено, светът е такъв, какъвто е и не всички неправди могат да бъдат поправени. Съжалявам, че не мога да ти отговоря както би очаквала, но това е положението. Трябва да съм честна.

— Но въпросът за свободата на словото…

— Сто процента съм за това. Публикувай статията си. Но не ме моли да заставам зад твоите аргументи. И не моли отдела да подкрепи частното ти мнение.

При тези думи Марго погледна първо Нора, после Смитбак. Той се ухили нервно и побърза да отпие от питието си. Марго стана.

— Благодаря ти за прямотата.

— Няма проблеми.

Тя се обърна към Смитбак.

— Радвам се, че се видяхме отново, Бил.

— Разбира се — смутолеви той и я изпрати с поглед. В следващия момент осъзна, че Нора го гледа.

— „Лотосов цвят“? — произнесе тя язвително.

— Беше просто шега.

— Бивше гадже?

— Не, не, никога — отвърна той припряно.

— Сигурен ли си?

— Дори не сме се целували.

— Радвам се да го чуя. Не мога да понасям тази жена. — Тя се обърна и изгледа отдалечаващата се фигура на Марго. После очите й отново се върнаха към Смитбак. — Като си помислиш само, не е чела „Златото на Кивира“! Мисля, че тази ти книга е много по-добра от някои от по-ранните ти неща. Съжалявам, Бил, но тази книга — „Останки“ — да кажем, че от написването й до сега си се развил много като писател.

— Ей, чакай, чакай, какво не й е наред на „Реликвата“?

Тя взе вилицата си и довърши обяда си в мълчание.

14

Когато Д’Агоста пристигна в „Омлетерия“, Хейуърд вече бе заела обичайното сепаре край прозореца. Не я бе виждал от двадесет и четири часа — беше се паднало да кара нощна смяна в офиса. Той спря на прага на ресторанта и я загледа. Сутрешното слънце правеше блестящата й черна коса почти синя и придаваше на бялата й кожа мраморна лъскавина. Тя пишеше усърдно нещо на лаптопа си, прехапала долната си устна. Видът й предизвика у него остро, почти болезнено чувство на обич и нежност.

Не знаеше дали ще бъде в състояние да направи това Тя внезапно вдигна очи нагоре, сякаш бе усетила погледа му. Съсредоточеният й израз изчезна и красивите й черти се озариха от усмивка.

— Вини — произнесе тя, когато той се приближи. — Съжалявам, лазанята ти неаполитана наистина ми липсваше.

Той я целуна и седна на стола отсреща.

— Всичко е наред. Лазанята няма да избяга. Притеснява ме това, че работиш прекалено много.

— Такава ми е работата.

В този момент се появи мургава келнерка, сложи една чиния с омлет пред Хейуърд и се зае да налива кафе.

— Просто оставете каната — усмихна се Лора. Жената кимна и се обърна към Д’Агоста:

— Ще искаш ли менюто, скъпи?

— Не. Донесете ми две препържени яйца и препечен ръжен хляб.

— Аз дойдох по-рано и поръчах — каза Хейуърд и отпи от кафето. — Надявам се, че не се сърдиш. Трябва да се връщам обратно в офиса и…

— Ще се връщаш отново?

Тя се намръщи и поклати глава:

— Ще остана и тази нощ.

— Натиск отгоре?

— Натискът винаги е отгоре. Но този път случаят го изисква. Просто не мога да се справя.

Д’Агоста я гледаше как унищожава омлета, усещайки как тревогата в него нараства. Ако Диоген не бъде спрян, всички мои близки хора ще умрат, беше му казал Пендъргаст предишната нощ. Измъкни всичко, което можеш, от Лора Хейуърд. Той се обърна към кафе-бара и се вгледа в лицата, търсейки едно белезникаво-синьо и едно кафяво око. Но, разбира се, Диоген би си сложил контактни лещи, скривайки най-характерните си особености.

— Защо не ми разкажеш за случая? — подхвърли той колкото се може по-небрежно.

Тя си взе нова хапка и я поднесе към устата си.

— Резултатите от аутопсията дойдоха. В тях няма нищо изненадващо. Дюшам е починал вследствие на масирани вътрешни наранявания, причинени от падането. Счупени са няколко фарингитни кости, но не самото обесване е причинило смъртта: гръбначният стълб не е бил прекъснат и няма белези на задушаване. И тук е първият от многото съдбоносни моменти. Въжето е било прерязало едва ли не предварително с нещо много остро. Убиецът е искал то да се скъса по време на обесването.

Д’Агоста изстина. Моят пра-пра-чичо е бил убит по съвсем същия начин…

— Дюшам първоначално е бил обезсилен в апартамента, а след това — вързан. Има охлузвания по лявото слепоочие, но самата глава е толкова силно разбита при падането, че не можем да бъдем сигурни какво точно е причинило всичката тази кръв в апартамента. Вземи това: раната от охлузването е била почистена и превързана, както изглежда, от убиеца.

— Да-а-а… — Вълна от емоции заля Д’Агоста. А не можеше да каже нищо на Хейуърд.

— След това извършителят е избутал едно дълго бюро до стената, убедил е Дюшам да се качи на него и го е накарал да скочи през прозореца.

— По своя воля?

Хейуърд кимна.

— С вързани зад гърба ръце и примка на шията.

— Някой забелязал ли е убиеца? — Д’Агоста усети стягане в гърдите; знаеше много добре кой е убиецът, но все още не можеше да й го каже. Премълчаването се оказа неочаквано трудно.

— Никой в сградата не е забелязал нещо необичайно. Има само едно възможно място за наблюдение — от охранителната камера в приземния етаж. Кадър на мъж с дъждобран, сниман в гръб. Висок, слаб. Разполагаме с дигитално увеличения образ, но техниците не вярват, че е използваем. Мъжът е знаел, че има камери и е внимавал да остава извън обсега им. — Тя допи кафето си и си наля втора чаша. — Огледахме документите на жертвата, ателието му, търсихме някакъв мотив — продължи тя. — Нищо. След това използвахме мобилния му телефон и звъняхме на негови приятели и познати. Никой от тези, с които говорихме, не можеше да повярва… А, има едно странно съвпадение. Дюшам е познавал агент Пендъргаст.