Пак се засмяха всички, а в това време до масата застана още един архитект. Той беше нисичък, слабичък, с глава като краставица; говореше бързо като картечница. Вместо „х“ казваше „ф“, вместо „п“ — също „ф“.

— Всичко това са глуфости! — каза той. — Слънцето не е муфа и не може да лети фо небето. Науката е установила, че слънцето стои на едно място, а земята се върти. Всички ние се въртим заедно със земята, затова ни се струва, че слънцето върви фо небето. А щом така ни се струва, не е ли все едно как ще се движи то — бързо или бавно, отляво надясно или отдясно наляво, от зафад на изток или от изток на зафад?

Тогава към масата се втурна нов оратор и завика:

— Как тъй да ни е все едно? На всички трябва да се струва това, което е, а не това, което не е. Само туй липсваше — да престанем да различаваме кое е наляво и кое — надясно! Ами какво ще стане, ако всички започнат да ходят заднишком?

— Е, дотам още не сме стигнали! — извика някой.

Спорът се разгорещи. Незнайко любопитствуваше — какво решение ще вземат архитектите. Дори дрямката му мина. Но Шаренкия бе заспал така дълбоко, че Карфичка не беше вече в състояние да го разбуди. Тогава тя реши да го остави на мира; отначало всичко вървеше добре, но после той започна да пада от стола и Карфичка трябваше да го държи здраво за яката, за да не се търколи на пода. После стана още по-зле, защото Шаренкия захърка силно и колкото и да го буташе Незнайко, оня не млъкваше. Свърши се с това, че Незнайко и Карфичка го хванаха под мишница и го повлякоха към изхода. Шаренкия как да е местеше краката си, а главата му се люшкаше насам-натам като пшеничен клас през буря.

— Гледай го ти как спи! — казваше Незнайко. — Е, нищо, сега ще го измъкнем на улицата. Може чистият въздух да го свести.

Глава деветнадесета

В театъра

Незнайко и Карфичка излязоха на улицата и повлякоха Шаренкия към градинката до Дома на архитектите. Насред градинката имаше водоскок, а наоколо — маси и столове. Сигурно бяха ги сложили там, за да могат архитектите да поседнат и подишат чист въздух в почивките между две заседания.

Незнайко и Карфичка домъкнаха Шаренкия при водоскока и взеха да пръскат лицето му с вода. Шаренкия мигом се разбуди и каза:

— Какво е пък това? Защо ме миете? Ще обядваме ли?

— Точно така! Измий се и ще обядваме — каза Незнайко и извади вълшебната си пръчица.

И тримата се измиха на водоскока и седнаха край една маса, върху която само след едно замахване на вълшебната пръчица се разстла чудодейно месалче, отрупано с разни ястия.

Пътешествениците се наобядваха и щяха да се върнат на заседанието в архитектурния комитет, но тогава на улицата се разнесе музика. Незнайко, Карфичка и Шаренкия хукнаха към изхода на градинката и видяха две дребосъчета, които вървяха по улицата и свиреха на някакви необикновени музикални инструменти. През рамото на едното дребосъче висеше на ремък нещо като буренце, двете дъна на което бяха обсипани с бели копченца. Дребосъчето натискаше копчетата с пръст и буренцето издаваше звуци досущ като хармоника или акордеон. Другият музикант държеше в ръце една тръбичка с клапи. Той натискаше с пръсти клапите и тръбичката свиреше като че ли от само себе си. Тонът й беше чист и нежен като на флейта, а мелодията беше толкова весела, че ти се искаше да я слушаш безспир.

И тримата — и Незнайко, и Карфичка, и Шаренкия — тръгнаха, без да си кажат нито дума, след музикантите. А музикантите все вървяха и свиреха. Свършеше ли една мелодия, тутакси започваха друга. Минувачите приветливо ги поглеждаха и им правеха път. Виждаше се, че в Слънчевия град обичат хубавата музика и я слушат с удоволствие.

След някое време музикантите спряха и този с буренцето каза:

— Стой, братче, налягането спадна. Трябва да напомпаме въздух.

Той извади от джоба си една велосипедна помпа, прикрепи я към буренцето и почна да го помпа. На Незнайко много му се искаше да узнае що за инструмент е това и запита:

— Кажете, моля ви се, какво е това буренце, на което свирехте?

— Това не е буренце, а пневматична хармоника — каза музикантът.

— А защо я помпате с въздух?

— А как без въздух? — учуди се музикантът. — Без въздух няма да свири.

Той веднага отвинти дънцето на бурето и го показа на Незнайко. То беше покрито с множество дупчици, към които бяха прикрепени тънки металически пластинки.

— Ето вижте: въздухът, който минава през тези дупчици, кара металните пластинки да трептят и те издават звуци. За да минава въздухът през обикновената хармоника, меховете непрестанно трябва да се разтягат. Но когато свирите на пневматична хармоника, не е нужно да разтягате мехове, тъй като се напомпва предварително въздух в специален резервоар. Ето вижте резервоара.

— А това пък е пневматична флейта, която също работи със сгъстен въздух — рече другият музикант, като показа своята флейта на пътешествениците. — Когато един музикант свири на обикновена флейта, той трябва през цялото време да духа в нея, докато не го заболи главата. А с пневматичната флейта мога да свиря цял ден, без да ме заболи главата. По-рано ние свирехме на прости флейти, но сега вече те излязоха от употреба.

Музикантите пак засвириха и тръгнаха по-нататък. Незнайко и неговите спътници поеха след тях. Те слушаха музиката и наблюдаваха дребосъчетата по улицата. Беше време за обед, затова много момченца и момиченца седяха край масите и обядваха на чист въздух. Мнозина от тях не си отиваха, след като се нахранеха, а оставаха край масите и почваха да играят на шах, на дама и на други игри. Някои дребосъчета пък четяха вестници и списания или разглеждаха книжки с картинки.

Трябва да кажа, че жителите на Слънчевия град имаха твърде общителен характер. Ако някой прочетеше нещо смешно в своята книжка, отиваше, щом се насмееше сам, при другите дребосъчета и им прочиташе това място на глас, за да се посмеят всички. Ако някой откриеше смешна картинка в списанието си и прихнеше да се смее, останалите, без да се стесняват, се струпваха около него да погледнат картинката и също се смееха…

Денят преваляше. Слънцето не приличаше толкова силно и на улицата излизаха все повече момченца и момиченца. Все по-често се срещаха музиканти. Момченцата свиреха главно на пневматични хармоники, флейти и тръби, а момиченцата — на музикални тамбурини. Музикалният тамбурин е кръгличък инструмент, нещо като сито. На едната му страна има дайре, а на другата са обтегнати струни като на арфа. Освен това тамбуринът има отстрани звънчета, които звънят на разни гласове.

Отвред долиташе музика и това беше много удобно, тъй като всеки можеше да си стои на мястото и да слуша, колкото си ще.

Незнайко и неговите спътници се спряха до едно здание с голяма полукръгла арка в стената, от която се спущаше красива завеса. Те видяха, че няколко момченца почнаха да изнасят столове от вътрешността на помещението и да ги редят на улицата пред завесата.

— За какво са тези столове? Какво ще има тук? — запита Незнайко.

— Естраден театър — отговори едно от момченцата. — Сядай тук на стола и ще видиш.

— Да седнем, а? — запита Незнайко Карфичка и Шаренкия.

— Да седнем — съгласиха се те. И тримата седнаха на първия ред пред самата завеса. Редовете се запълниха постепенно със зрители. На улицата скоро се стъмни. Иззвъня звънец. От двете страни на арката пламнаха ярки фенери и пред осветената завеса излезе едно дребосъче в новичък, грижливо изгладен чер костюм с бяла вратовръзка във вид на пеперудка. Артистите много обичат да носят такива вратовръзки, защото това ги отличава от обикновените прости дребосъчета. Черните му коси бяха гладко вчесани и блестяха при светлината на насочените към него фенери.