За разположението на постройките на манастира ще имам случай да разказвам неведнъж и с по-големи подробности. След портала (единствения отвор в зидовете) започваше оградена с дървета алея, която водеше до църквата. Вляво от алеята се простираха зеленчукови градини и — както научих по-късно — ботаническата градина, а сред тях се издигаха двете постройки на банята и на болницата и билкарницата, които следваха извивките на оградата. В дъното, вляво от църквата, се издигаше Зданието, отделено от църквата от поляна, осеяна с гробове. Северната врата на църквата гледаше към южната кула на Зданието, чиято пък западна кула се издигаше точно срещу посетителя, после вляво то се свързваше със зида и се спускаше стремглаво към бездната, над която бе надвиснала северната кула, която пък се виждаше напреки. Вдясно, до църквата и около вътрешния двор, се издигаха няколко постройки — спалните помещения, домът на абата и домът за поклонниците, към който се бяхме насочили и до който стигнахме, прекосявайки една прекрасна градина. А вдясно, отвъд едно широко равно място, край южните зидове и на изток зад църквата, се редуваха жилища за ратаите, обори, мелници, хамбари и зимници и още един дом, който ми се стори, че е за послушниците. Равният, едва нагънат терен бе дал възможност на древните строители да спазват изискванията за разположението много по-добре, отколкото биха могли да претендират Хонорий Августодунски 30или Гийом Дюран 31. От мястото на слънцето по това време на деня отсъдих, че порталът гледаше точно на запад, така че хорът и олтарът да гледат на изток; а слънцето още при изгрев можеше да събуди направо и монасите в спалните, и добичетата в оборите. Не съм виждал по-красив и поточно ориентиран манастир, въпреки че по-късно опознах и „Санкт Гален“, и „Клюни“, и „Фонтне“, и още други, може би по-големи, но не така добре оразмерени. За разлика от другите този манастир се отличаваше с неизмеримата величина на Зданието. Нямах опита на майстор зидар, но веднага забелязах, че то беше много по-старо от заобикалящите го постройки (може би е било издигнато за други цели) и че останалата част от манастира бе разположена около него в по-късни времена, но така, че ориентацията на голямата постройка да бъде съобразена с разположението на църквата или обратното. Защото от всички изкуства именно архитектурата най-смело се стреми да възпроизведе чрез своя ритъм уредбата на Вселената, която древните са наричали космос, тоест украсен, тъй като е като голямо животно, което блести със съвършенството и пропорцията на всички свои членове. И хвала на нашия Творец, който, както казва Августин 32, е подредил всички неща по брой, тегло и мярка.

K Болница

J Бани

A Зданието

B Църква

D Вътрешен двор

F Спални помещения

H Заседателна зала

M Кошари

N Обори

R Ковачници

Ден първи

ТРЕТИ ЧАС

Когато Уилям води поучителен разговор с абата

Ключарят беше дебел простоват мъж, но веселяк, побелял, но изглеждаше як, беше дребен и пъргав. Заведе ни в нашите килии в дома на поклонниците. Или по-точно, заведе ни в килията, отредена за моя учител, като ми обеща, че за следния ден ще даде и на мен килия, тъй като аз, макар и послушник, съм техен гост и следователно трябвало да се отнасят към мен с най-големи почести. А тази нощ съм можел да преспя в просторната ниша в стената на килията, където бе наредил да сложат прясна слама. Така, добави той, правели за слугите на някой виден гост, който държал да бъде охраняван, докато спи.

После монасите ни донесоха вино, сирене, маслини, хляб и хубаво сухо грозде и ни оставиха да се подкрепим. Ядохме и пихме с голяма наслада. Моят учител нямаше строгите нрави на бенедиктинците и не обичаше да се храни в мълчание. Пък и винаги говореше за толкова прекрасни и мъдри неща, че приличаше на монах, който чете житията на светиите.

Този ден не можах да се въздържа и го разпитах отново за случката с коня.

Не — рекох аз, — когато вие разгадахте следите по снега и клоните, все още не бяхте видели Брунело. Тия следи можеха да ни говорят за всякакви коне или поне за всички коне от тази порода. Значи ли това, че не можем да твърдим, че книгата на природата ни говори само по същество, както учат мнозина видни теолози?

— Не съвсем, скъпи Адсон — отвърна учителят. — Разбира се, тези следи ми говореха, ако щеш, за коня като понятие и щяха да ми говорят така навсякъде, където се натъкнех на тях. Но следата на това място и в този час на деня ми подсказваше, че оттам е минал поне един от всички възможни коне. Така аз се намирах насред пътя между запознаването с понятието „кон“ и опознаването на кон от определена порода. Така или иначе, онова, което знаех за коня изобщо, ми беше подсказано от следата, която беше особена. Бих могъл да кажа, че в момента бях изпаднал в плен на особения характер на следата и на собственото си невежество, което придобиваше твърде прозрачната форма на всеобхватното понятие. Когато зърнеш нещо отдалеч и не можеш да разбереш какво е, ще се задоволиш да го определиш просто като тяло. След като се приближиш, ще определиш, че е някакво животно, макар и да не знаеш още дали е кон или магаре. И най-сетне, когато се доближиш още повече, ще можеш да кажеш, че е кон, макар и да не знаеш още дали е Брунело или Фавело. Едва когато стигнеш на нужното разстояние, ще видиш, че е Брунело (или именно този кон, а не друг, каквото и име да му дадеш). Това вече ще бъде пълното познание, долавянето на особеното. И аз допреди един час бях готов да срещна всички коне, но не поради широтата на моя ум, а поради ограничеността на моята интуиция. А гладът на моя ум бе уталожен едва когато видях именно този кон, който монасите водеха за юздата. Едва тогава се уверих, че предишните ми разсъждения са ме довели близо до истината. Така понятията, които аз използвах, за да си представя кон, който още не бях видял, бяха чисто и просто знаци, както бяха знаци за понятието „кон“ и следите по снега; ние използваме знаци и знаци за знаци само когато ни липсват нещата.

Друг път пък говореше твърде скептично за всеобщите идеи и с голямо уважение за отделните явления; и тогава, и по-късно си мислех, че тази негова склонност се дължеше както на обстоятелството, че беше британец, така и на обстоятелството, че беше францисканец. Но този ден просто нямах достатъчно сили за теологични спорове; затова се сгуших в определената ми ниша, загърнах се в едно одеяло и заспах дълбоко.

Ако някой влезеше, сигурно би ме взел за някакъв вързоп. Така сигурно си е помислил и абатът, когато дойде към третия час да посети Уилям, Така аз можах да слушам, без те да забележат, първия им разговор. И то не преднамерено, защото, ако се бях разкрил изведнъж пред посетителя, щеше да бъде още по-неучтиво, отколкото да се спотайвам, както и сторих, със смирение.

И така, Абон пристигна. Извини се за безпокойството, приветства отново Уилям с добре дошъл и му каза, че трябвало да говори лично с него за нещо много сериозно.

Започна с това, че го поздрави за умението, което бе проявил при случката с коня, и го запита как е съумял да даде такива точни сведения за кон, който изобщо не бе виждал. Уилям му обясни накратко и безстрастно хода на своите разсъждения и абатът остана много доволен от неговата досетливост. Каза, че не е могъл да очаква друго от човек, известен със своята голяма прозорливост. Каза, че е получил писмо от абата на Фарфа, който не само го известявал за мисията, възложена на Уилям от императора (за което щели да разискват през следващите дни), но му съобщавал, че моят учител бил инквизитор при някои процеси в Англия и Германия, където се отличил с голяма проницателност, съпроводена и с голяма човечност.