Изменить стиль страницы

През 1322 г. Лудвиг Баварски разгроми съперника си Фридрих. Йоан, който се боеше от двамата императори, се побоя още повече от този, който остана единствен, и отлъчи победителя, който пък обяви папата за еретик. Трябва да кажа, че същата година в Перуджа бе свикан капитулът 7на францисканските монаси 8, чийто глава, Микеле Чезена 9, приемайки исканията на спиритуалите 10(на които ще се върна отново), провъзгласи за истинска вяра бедността на Христа, който, дори и да бе притежавал нещо заедно с апостолите си, го бе притежавал само като usus facti 11. Достойно решение, взето, за да се запази добродетелността и чистотата на ордена; ала то не се понрави на папата, който може би го схващаше като принцип, в състояние да попречи на намерението му като глава на църквата да оспорва правото на империята да избира епископите, като в същото време държеше на правото на Светия престол да коронясва императорите. Дали по тези, дали по други причини през 1322 г. Йоан осъди намеренията на францисканците с декреталията Cum inter nonnullos 12.

Мисля, именно тогава Лудвиг разбра, че след като станаха врагове на папата, францисканците могат да бъдат негови могъщи съюзници. Утвърждавайки бедността на Христос, те в известна степен подкрепяха теориите на имперските теолози — тоест на Марсилий Падуански и Жан Жандьонски 13. И най-сетне, няколко месеца преди събитията, за които разказвам, Лудвиг, който се бе спогодил с разгромения Фридрих, дойде в Италия, бе коронясан в Милано, влезе в конфликт с фамилията Висконти, въпреки че те го приеха благосклонно, обсади Пиза, назначи за императорски наместник херцога на Лука и Пистоя Каструцо (и мисля, че постъпи зле, тъй като не съм виждал по-жесток човек от него, с изключение може би на Угочоне дела Фаджола) и вече се канеше да потегли към Рим, повикан от местния властелин Шара Колона.

Такова беше положението, когато аз — вече послушник в ордена на бенедиктинците 14в Мелкската обител — бях изтръгнат от нейното спокойствие с намесата на баща ми; един от видните барони, сражаващи се заедно с Лудвиг, той сметна за уместно да ме отведе със себе си, за да опозная италианските красоти и да присъствам на коронясването на императора в Рим. Но обсадата на Пиза го накара да се залови с военните дела. Аз се възползвах от случая и започнах да обикалям — кога от скука, кога от желание да видя свят — из тосканските градове, но моите родители решиха, че този свободен и нередовен живот не се полага на юноша, който се е отдал на съзерцателен живот. И посъветвани от Марсилий, който започна да е благосклонен към мен, решиха да ме пратят при един учен францисканец, монаха Уилям от Баскервил, комуто предстоеше да тръгне с мисия, която щеше да го заведе в прочути градове и древни обители. Така станах едновременно и негов писар, и негов ученик, и нямаше да има за какво да съжалявам, защото заедно с него станах свидетел на събития, достойни да бъдат предадени — така, както правя сега — на паметта на тези, които ще дойдат след нас.

Тогава не знаех какво ще търси брат Уилям, пък и да си кажа правото, не го знам и днес; предполагам, че и той не знаеше, тъй като бе подтикван единствено от желанието да открие истината и от съмнението — което винаги хранеше, — че истината не е в това, което възниква пред него в момента. А може би тогава от любимите му занимания го изтръгнаха събитията, ставащи през този век. По време на цялото пътуване така и не можах да разбера с каква задача бе натоварен Уилям или по-точно той не ми спомена нищо за нея. Само като слушах откъси от разговорите му с абатите на манастирите, в които отсядахме, аз можах да разбера донякъде каква е мисията му. Но както ще кажа по-късно, разбрах всичко едва след като стигнахме целта си. Потеглихме на север, но не вървяхме направо и отседнахме в редица манастири. Стана така, че се отклонихме на запад — докато крайната ни цел се намираше на изток, — следвайки планинската верига, която води от Пиза към Сан Джакомо, като спирахме в един край, който станалите по-късно там ужасни събития ме карат да не уточнявам, но чиито властелини бяха верни на империята и където абатите от нашия орден по общо съгласие се бяха обявили против покварения папа еретик. Пътешествието ни продължи две седмици, съпроводено с различни събития, и през това време аз можах да опозная (но не достатъчно, както се убеждавам с всеки изминал ден) моя нов учител.

В следващите страници не ще се спирам да описвам разните личности — освен когато изражението на едно лице или определен жест могат да послужат като безмълвни, но красноречиви белези, — защото, както казва Боеций 15, няма нищо по-преходно от външната форма, която увяхва и се променя както полските цветя при настъпването на есента; та какъв смисъл би имало да твърдя днес, че абат Абон е имал строг поглед и бледи бузи, след като и той, и всички около него са станали на прах и тяхната плът е придобила мъртвешкия цвят на праха (единствено душата, по Божия воля, грее със светлина, която никога не ще угасне)? Но бих искал да разкажа — веднъж завинаги — за Уилям, защото останах поразен от особените му черти; та нали е присъщо на младите да се привързват към някой по-възрастен и по-мъдър човек не само поради чаровното му слово и остър ум, но и заради външните очертания на тялото му, които също стават любими — така, както се случва с бащата, чиито жестове и мръщене изучаваме и дебнем усмивката му, — без сянка от похотливост да помрачи тази проява (може би единствената и най-чиста) на плътска обич.

Едно време хората бяха красиви и едри (днес са деца и джуджета), но това е само един от многото факти, доказващи нещастието на един свят, който остарява. Младежите вече не искат нищо да учат, науката е в упадък, целият свят върви с краката нагоре, слепци водят други слепци и ги тласкат в бездни, птиците се хвърлят, преди да са излетели, магарето свири на лира, воловете танцуват, Мария не обича вече съзерцателния живот и Марта 16не обича вече дейния живот, Лия е стерилна, Рахил 17има плътско око, Катон 18посещава бардаците, Лукреций 19става жена. Всичко се отклонява от своя път. Слава Богу, че по онова време можах да усвоя от моя учител желанието да се уча и чувството за верния път, което се запазва и тогава, когато пътеката криволичи.

Брат Уилям изглеждаше така, че можеше да привлече вниманието и на най-разсеяния човек. Ръстът му превишаваше нормалния и той беше толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Очите му бяха остри, пронизващи, тънкият, малко гърбав нос придаваше на лицето му израз на бдителност, с изключение на миговете, когато се отпускаше (за това също ще кажа). Брадичката му също говореше за силна воля, макар че дългото и осеяно с лунички лице — каквито често виждах у хората, родени между Хиберния и Нортумбрия 20 — понякога можеше да изразява несигурност и недоумение. Но с течение на времето разбрах, че онова, което ми се струваше неувереност, беше само любопитство; в началото знаех малко за тази добродетел, която смятах по-скоро за проява на греховна чувственост, и бях убеден, че една рационална душа не бива да се подхранва с нея, а само от истината, която (така мислех) е известна още от самото начало.

вернуться

7

Капитул — (лат. capitulum — глава) общо събрание на членовете на един орден.

вернуться

8

Францисканци — католически монашески орден, основан от свети Франциск Асизки в началото на XIII в. Отначало францисканците, които дават обет за бедност и аскетизъм, били странстващи и „просяци“ монаси проповедници. Но още от средата на XIII в. благодарение на многобройните дарения и др. орденът се превръща в богата и силна организация. Членовете му се наричат минорити („по-малки братя“ на Христос).

вернуться

9

Микеле Чезена — генерал (ръководител) на францисканския орден от 1316 г. Учил богословие в Париж, където бил и професор до избирането му за генерал на ордена.

вернуться

10

Спиритуали — привърженици на съвършената бедност в ордена на миноритите през XIII-XIV в. в Средна Италия и Южна Франция.

вернуться

11

„Като потребност за делото“.

вернуться

12

Латинските заглавия на папски документи, були и енциклики не могат да се превеждат, тъй като не са всъщност заглавия, а начални думи на текста в документа, често нямащи собствен смисъл.

вернуться

13

Марсилий Падуанскии Жан Жандьонски(XIII–XIV в.) — философи авероисти, професори по богословие в Париж. Осъдени от папа Йоан XXII през 1327 г. като еретици, те се спасяват при двора на германския император Лудвиг IV Баварски и стават негови съветници.

вернуться

14

Бенедиктинци — най-старият католически монашески орден, основан около 530 г. от св. Бенедикт Нурсийски с център манастира „Монте Касино“, Италия. Този орден допринесъл най-много за развитието на литературата и изкуствата през средните векове.

вернуться

15

Боеций — (роден около 480 г. в Северна Италия) философ от Ранното средновековие, почитател, преводач и популяризатор на Аристотелевото мислене в латински говорещите западноевропейски страни.

вернуться

16

Марта и Мария — сестри на Лазар от с. Витания, източно от Ерусалим (Евангелие от Лука, гл. 10, ст. 38-42; Евангелие от Йоан, гл. 11).

вернуться

17

Рахил и Лия — дъщери на Лаван, жени на Яков. Лия родила шест деца, а Рахил дълго време очаквала рожба (Битие, гл. 29 и сл.).

вернуться

18

Катон — Марк Порций Катон Стари (234–149 г. пр.н.е.), римски държавен деец и писател, известен като строг моралист, а също и като заклет враг на Картаген.

вернуться

19

Лукреций — Тит Лукреций Кар (I в. пр.н.е.), древноримски философ материалист и поет, автор на поемата „За природата на нещата“. Според сведения от Ранното средновековие той пишел творбите си след приемането на упойваща билка, в резултат на което губел своето „аз“; оттук и намекът на автора, че се превръщал в жена.

вернуться

20

Хиберния — древно име на Ирландия; Нортумбрия — най-северното графство в Англия.