Нали бях още юноша, това, което ме порази у него, бяха кичурите жълтеникави косми, които се издаваха от ушите му, и гъстите руси вежди. Може би имаше петдесетина години и беше твърде стар, но неуморното му тяло се движеше с пъргавина, която често ми липсваше. Заловеше ли се прекалено дейно с нещо, енергията му изглеждаше неизчерпаема. Но от време на време сякаш в неговата жизненост имаше нещо рачешко, той изпадаше в леност и виждах как с часове лежеше на постелята си в килията, промълвяйки едва-едва по някоя сричка, без лицето му да трепне. Тогава очите му изглеждаха празни и блуждаещи и можех да си помисля, че е изпаднал във властта на билка, способна да събужда видения, ако явната умереност, с която той живееше, не ме караше да отхвърлям подобна мисъл. Все пак няма да скрия, че по време на пътешествието ни той се спираше кога край някоя ливада, кога край някоя гора, за да откъсне билка (мисля, че бе една и съща); после започваше да я дъвче замислено. Част от нея носеше със себе си и я дъвчеше в най-напрегнатите мигове (а в манастира такива ни се случваха често). Веднъж, когато го запитах какво е това, той се усмихна и отвърна, че добрият християнин понякога можел да научи нещо и от неверниците; а когато пожелах да опитам тази билка, той отвърна, че както в приказките, така и за обикновените люде имало paidikoi, efebikoi и gunaikoi 21и така нататък, тъй че билките, които подхождали за един стар францисканец, не подхождали за един млад бенедиктинец.

Докато бяхме заедно, нямахме възможност да водим много редовен живот; дори в манастира будувахме нощем и капвахме от умора денем, нито пък участвахме редовно в църковните служби. Все пак, макар и рядко, по време на пътуването той будуваше след повечерие и беше твърде въздържан. Понякога, както стана в манастира, по цял ден се разхождаше из зеленчуковата градина, разглеждаше растенията, сякаш бяха хризопрази или изумруди, и го видях да обикаля из криптата със съкровищата и да оглежда някакво ковчеже, осеяно с изумруди и хризопрази, сякаш беше храст татул. Друг път прекарваше по цял ден в голямата зала на библиотеката, ровейки се в ръкописите, сякаш не търсеше друго освен собствено удоволствие (докато в същото време около нас се множаха труповете на убити по най-жесток начин монаси). Един ден го срещнах да се разхожда безцелно из градината, като че ли не трябваше да дава сметка на Господа за делата си. В ордена ме бяха научили да си разпределям времето по съвсем друг начин и му го казах. А той отвърна, че красотата на Вселената се състои не само в единството на разнообразието, но и в разнообразието на единството. Стори ми се, че отговорът му се дължеше на ненаучна емпиричност, но по-късно узнах, че хората от неговия край често определят нещата по начин, в който като че ли сияйната сила на разума има твърде малък дял.

През целия ни престой в манастира ръцете му винаги бяха покрити с праха на книгите, със златото на все още неизсъхналите миниатюри, с жълтеникави вещества, до които се беше докоснал в болницата на Северин. Като че ли не можеше да мисли с друго освен с ръцете си, нещо, което тогава ми се струваше по-присъщо на един механик (а ме бяха учили, че механикът е прелюбодеец, че извършва прелюбодеяние към интелектуалния живот, с който би трябвало да бъде свързан в най-чисто и непорочно венчило); но дори и когато ръцете му се докосваха до крехки вещи, като някои ръкописи с още свежи миниатюри, или до разядени от времето и ронещи се като сух хляб страници, той, както ми се стори, се докосваше до тях с изключително внимание, същото, с което се докосваше до своите инструменти. Ще кажа, че този интересен човек носеше със себе си, в своята торба, инструменти, които не бях виждал дотогава, които той наричаше моите чудодейни машини. Машините, казваше той, са плод на изкуството, което подражава на природата, и възпроизвеждат не формите, а самото действие. Така ми обясни чудесата на часовника, на астролаба и на магнита. Но в началото се побоях, че става дума за магьосничество, и през някои ясни нощи, когато той наблюдаваше звездите (с някакъв чудноват триъгълник в ръце), аз се преструвах, че спя. Францисканците, с които се бях запознал в Италия и в моя край, бяха прости, често необразовани люде, и аз му казах, че съм смаян от неговите знания. Но той ми отвърна с усмивка, че францисканците от неговите острови били други хора:

— Роджър Бейкън 22, когото почитам като учител, ни учи, че божественото начинание един ден ще мине през науката за машините, която е естествена и свещена магия. И един ден ще могат да се правят уреди за плаване, с които корабите да се движат, управлявани от човека, и много по-бързо от корабите, движещи се с платна или с весла; и ще има коли „ut sine animale moveantur cum impetu inaestimabili, et instramenta volandi et homo sedens in medio instrumenti revolvens aliquod mgenium per quod alae artificialiter compositae aerem verberent, ad modvim avis volantis“ 23. И много малки уреди, които ще вдигат безкрайно големи тежести, и превозни средства, които да позволяват да се пътува по дъното на морето.

Когато го запитах къде са тия машини, той ми каза, че били вече направени в древността, а някои дори и в наше време:

— С изключение на уреда за летене; не съм го виждал, нито знам някого, който го е видял, но познавам един мъдрец, който го е замислил. Могат да се строят мостове, които да прехвърлят реките без опорни стълбове или каквито и да било подпори, и други нечувани машини. Но ти не бива да се безпокоиш, ако те още не са създадени, защото това не значи, че няма да бъдат създадени. Аз ти казвам, че Бог иска те да съществуват, и те сигурно са вече в ума му, макар че моят приятел Окам 24отрича, че идеите съществуват по такъв начин, и то не защото можем да определяме божествената природа, а именно защото не можем да й поставим никакви граници.

Това не беше единствената противоречива мисъл, която чух от него; но и днес, когато остарях и помъдрях, все още не съм разбрал добре как можеше да има такава вяра в своя приятел Окам и в същото време — както правеше — да се кълне в казаното от Бейкън. Но нали това бяха бурни времена и един мъдър човек трябваше да мисли за неща, които си противоречаха взаимно.

Ето, може би казах за брат Уилям безсмислици, сякаш натрупвайки още от самото начало несвързаните впечатления, които той тогава остави у мен. А ти, любезни мой читателю, навярно ще разбереш по-добре какъв беше и какво вършеше той от това, което стори през дните, прекарани в манастира. Не ти обещавам някакъв завършен образ, а списък от забележителни и ужасни събития.

Така, опознавайки ден по ден моя учител, запълвайки дългите часове на пътуването с безкрайни разговори, за които, ако трябва, ще разказвам малко по малко, ние стигнахме в полите на върха, където се издигаше манастирът. А сега, както сторихме тогава, време е моят разказ да се насочи към него и нека десницата ми не трепне в часа, когато се залавям да разкажа за онова, дето се случи по-късно.

ДЕН ПЪРВИ

Ден първи

ПЪРВИ ЧАС

Когато пристигат под манастира и Уилям проявява голяма прозорливост

Беше прекрасна утрин в края на ноември. През нощта бе паднал малко сняг, но земята бе забулена с покривало, не по-високо от три пръста. Още преди разсъмване, веднага след изобразителни, бяхме изслушали литургията в едно село в долината. После, щом изгря слънцето, потеглихме към планината.

Докато се катерехме по стръмната пътека, която криволичеше около планината, видях манастира. Не се учудих от зидовете, които го обгръщаха от всички страни, подобни на други, които бях виждал в целия християнски свят, а от това, което после научих, че наричат Зданието. То беше осмоъгълна постройка, а отдалеч изглеждаше като четириъгълник (съвършена фигура, която изразява якостта и непревзимаемостта на Божия град); южните му стени се издигаха над платото на манастира, докато северните сякаш изникваха от самите склонове на върха и се извисяваха отвесно над тях. Искам Да кажа, че на определени места, гледано отдолу, изглеждаше, като че ли скалата се устремява към небето, без разлика в багрите и материята, и в определен момент се превръща в голяма кула (дело на исполини, познаващи добре и земята, и небето). Три реда прозорци подчертаваха тройния ритъм на това извисяване, така че това, което на земята изглеждаше квадратно от физическа гледна точка, в небето — от духовна гледна точка — ставаше триъгълно. Като се доближихме още, видяхме, че от четириъгълната форма, на всеки един от ъглите й, се издигаше по една седмоъгълна кула; пет от нейните стени гледаха навън; така от четирите от страните на по-големия осмоъгълник се издигаха четири по-малки седмоъгълника, които отвън се виждаха като петоъгълници. И няма човек, който да не съзре възхитителното съчетание на толкова свети числа, всяко от които носи подчертан Духовен смисъл. Осем — числото на съвършенството на всеки четириъгълник, четири — броят на Евангелията, пет — колкото са частите на света, седем — броят на даровете на Светия дух. По своята големина и форма Зданието — както щях да видя по-късно в южната част на италианския полуостров — приличаше на Кастел Урсино или Кастел дал Монте, но поради непристъпното си положение изглеждаше още по-страшно от тях и пораждаше боязън у пътника, който се приближаваше към него стъпка по стъпка. Добре че — тъй като бе ясна зимна утрин — постройката не се появи пред мен такава, каквато изглежда в дните, когато има буря.