Повеите на вятъра, които можеха да загасят малкото пламъче, разпалваха по-силния и по-буен пламък; нещо повече — те разнасяха блуждаещи искри.

— Бързо! Гаси огъня! — викна Уилям. — Всичко ще изгори!

Втурнах се към кладата, но се спрях, защото не знаех какво да сторя. Уилям се спусна към мен, за да ми помогне. Протегнахме ръце към огъня, потърсихме с очи нещо, за да го загасим, осени ме една мисъл — смъкнах расото си и се опитвах да го хвърля върху огъня. Но пламъците вече бяха твърде високи, те облизаха расото ми и то пламна. Изгорих си ръцете и ги отдръпнах, извърнах глава към Уилям и зърнах зад него Хорхе, който се приближаваше. Горещината бе толкова силна, че той я усещаше много добре, вече знаеше съвсем сигурно къде гори огън, и хвърли Аристотел в пламъците.

Уилям се разгневи и бутна яростно стареца, той се блъсна в един шкаф, главата му се удари в ръба и той падна на земята… Но Уилям — мисля, че го чух да изрича някаква невероятна псувня — не му обърна никакво внимание. Спусна се към книгите. Но късно. Аристотел, или по-точно това, което бе останало от него, след като старецът бе погълнал неговите страници, вече гореше.

Междувременно към стените се бяха понесли искри и томовете от един друг шкаф вече се гърчеха в яростни пламъци. Сега в стаята имаше не едно, а две огнища на пожар.

Уилям разбра, че с ръце не ще успеем да ги загасим, и реши да спасява книгите с други книги. Грабна някакъв том, който му изглеждаше по-добре подвързан и по-плътен от другите, и се опита да го използва за гасене. Но като удряше с обкованата подвързия по купчината горящи книги, не можа да постигне друго, освен да пръска нови искри. Опита се да ги разпръсне с крака, но постигна обратното — полетяха късчета от почти изтлял пергамент, започнаха да се реят като прилепи, докато въздушното течение, съюзник на въздушния си събрат, просто ги приканваше да подпалят земната материя на други книги.

Зла орис бе пожелала всичко това да се случи в една от залите от лабиринта, където цареше най-голяма бъркотия. От рафтовете на шкафовете стърчаха навити ръкописи; от други, вече раздърпани томове, като от блеещи уста се провесваха езици от съсухрени от времето пергаменти, а на масата сигурно бяха струпани голям брой ръкописи, които Малахий (останал сам от няколко дни) не се бе погрижил да сложи по местата им. Така че помещението, след причинената от Хорхе бъркотия, бе отрупано с пергаменти, които сякаш само това чакаха — да се превърнат в друг елемент.

За кратко време помещението се превърна в клада, в пламнал трънак. В това жертвоприношение участваха и шкафовете — и те започнаха да пращят. Рекох си, че целият лабиринт не е нищо друго освен огромна клада за жертвоприношение, приготвена отдавна, очакваща първата искрица.

— Вода трябва, вода! — викна Уилям и добави: — Но къде ти вода в този пъкъл?

— В кухнята, долу, в кухнята! — викнах аз. Уилям ме погледна замислено, по лицето му играеха червени огнени отблясъци:

— Да, но докато слезем и се качим отново… По дяволите! — викна той. — Така или иначе, с тази стая е свършено, а може би и със съседната. Да слизаме, аз ще търся вода, а ти бий тревога, нужни са много хора!

Насочихме се към стълбата, защото пожарът хвърляше светлина и в другите стаи, ако и тя да отслабваше все повече, та се наложи да прекосим последните две стаи почти пипнешком.

Долу, в скриптория, нощта хвърляше бледи отблясъци; оттам се спуснахме в трапезарията. Уилям изтича в кухнята, аз пък хукнах към вратата на трапезарията и се опитах да я отворя отвътре; това не се оказа толкова лесно, защото вълнението ме сковаваше. Излязох навън, затичах се към спалните помещения, сетих се, че не ще смогна да събудя монасите един по един, хрумна ми друго, върнах се в църквата и потърсих стълбата, която водеше към камбанарията. Щом стигнах там, сграбчих всички въжета и ги задърпах. Дърпах с всички сили, а въжето на голямата камбана току ме издърпваше нагоре. Горната част на ръцете ми бе обгоряла в библиотеката, но дланите ми бяха останали незасегнати; разраних ги от плъзгането на въжетата, докато най-сетне те започнаха да кървят и бях принуден да се откажа.

Но бях успял да вдигна достатъчно шум; излязох навън тъкмо навреме, за да видя първите монаси, които излизаха от спалните помещения, а отдалеч долитаха гласовете на ратаите, които бяха наизлезли пред своите жилища. Не можах да обясня нищо както трябваше, просто не смогвах да изрека и две думи като хората, пък и първите, които изрекох, бяха на майчиния ми език. С кървящата си ръка сочех през прозорците по южното крило на Зданието, където през алабастровите плочи прозираха необичайни отблясъци. От тяхната яркост разбрах, че докато съм слизал и биел камбаните, огънят се бе разпространил и из други стаи. Сега през всички прозорци на Africa и през прозорците на цялата фасада между Africa и източната кула се виждаха неравномерно припламващи отблясъци.

— Вода, носете вода! — виках аз.

Отначало никой не разбра какво става. Монасите бяха до такава степен свикнали да гледат на библиотеката като на свято и недостъпно място, че просто не можеха да допуснат, че тя подобно на някаква селска колиба може да бъде застрашена от обикновена опасност. Първите, които вдигнаха очи към прозорците, се прекръстиха, мълвейки слова, издаващи уплаха, а аз се досетих, че мислеха за нови видения. Задърпах ги за расата, умолявах ги да разберат какво става, докато най-сетне някой съумя да изрази пресекливите ми хълцания с човешки слова.

Този човек беше Никола от Моримондо; той каза:

— Библиотеката гори!

— Точно така — промълвих аз и се строполих от изтощение на земята.

Никола прояви голяма енергия, развика се, започна да дава нареждания на ратаите, да съветва заобиколилите го монаси, прати някой да отвори другите врати на Зданието, други прати да търсят кофи и всякакви съдове, насочи всички към чешмите и цистерните за вода в манастира. Нареди на ратаите да натоварят мулетата и магаретата с делви с вода… Ако човекът, който даваше тези разпореждания, имаше някаква власт, щяха веднага да му се подчинят. Но ратаите бяха свикнали да получават нареждания от Ремиджо, писарите — от Малахий, а всички — от абата. Уви, тук нямаше нито един от тях. Монасите търсеха абата с очи, за да получат от него напътствия и утеха, него го нямаше и единствен аз знаех, че той е умрял или че умираше, зазидан в една задушна дупка, която сега се превръщаше в пещ, в бика на Фаларис 282.

Никола току побутваше ратаите на една страна, но други монаси, подтиквани от най-добри намерения, им даваха противоположни нареждания. Някои събратя явно бяха загубили и ума, и дума, други пък още бяха като замаяни от съня. Аз се опитвах да им обясня, защото си бях възвърнал дар-слово, но трябва да напомня, че бях почти гол — нали бях хвърлил расото си върху огъня, а гледката, която представлявах — едно непристойно разголено момче, окървавено, с почерняло от сажди лице, цялото вдървено от студ — сигурно не вдъхваше кой знае какво доверие.

Най-подир Никола успя да повлече някои събратя и ратаи към кухнята, която най-сетне някой бе успял да отвори. Други се бяха досетили да донесат факли. В кухнята цареше голямо безредие; досетих се, че Уилям бе преобърнал всичко с главата надолу, за да търси вода и съдове, с които да я пренася.

В същия миг зърнах Уилям; появи се от вратата откъм трапезарията, лицето му беше обгорено, расото му димеше, държеше в ръка голяма тенджера и аз изпитах жалост към него — жалка алегория на безсилието. Разбрах, че и да беше успял да изнесе до втория етаж тенджера с вода, без да я излее, и да беше успял да стори това не веднъж, а повече пъти, не бе постигнал нищо. Сетих се за онази случка със свети Августин, когато видял някакво дете да се опитва да изгребе водата от морето с лъжица; детето било ангел, който правел това, за да се подиграе на светеца, който пък се стремял да проникне в тайните на божествената природа. Уилям се опря изтощен на рамката на вратата и ми заговори също като ангела: