Старецът млъкна. Бе положил длани върху книгата, сякаш галеше страниците, сякаш искаше да ги изгълта, за да му е по-удобно за четене, или пък държеше да ги предпази от нечия граблива ръка.

— И всичко това се оказа безполезно — рече му Уилям. — Сега всичко свърши, открих те, открих и книгата; ония хора загинаха напразно.

— Не са загинали напразно — отвърна Хорхе. — Може би загинаха прекалено много хора. Но ако си се нуждаел от доказателство, че тази книга е прокълната, ти го получи. Но те не загинаха напразно. А още една смърт няма да е излишна — тя ще осмисли тяхната гибел.

Рече така и със сухите си, почти прозрачни ръце започна да къса на парчета и ивици омекналите листове на ръкописа, почна да ги пъха в уста и да ги дъвче бавно, сякаш вземаше причастие и искаше да го превърне в плът от своята плът.

Уилям го гледаше като замаян, сякаш не си даваше сметка какво става. По едно време скочи, наведе се към него и викна:

— Какво правиш?

Хорхе се усмихна и оголи обезкръвените си венци, а от бледите му устни заизлиза жълтеникава пяна, която започна да се стича по рядката му бяла брада.

— Ти очакваше да затръби седмата тръба, нали? Чуй сега какво казва нейният глас: сложи печат на това, дето казаха седемте гръмотевици, и не го записвай, вземи го и го изяж, то ще загорчи в стомаха ти, но за устата ти ще бъде сладко като мед. Виждаш ли? Сега се превръщам в гроб и слагам печат на това, дето не трябваше да бъде казано.

И се изсмя; и то точно той, Хорхе. За пръв път го чувах да се смее… Изсмя се с гърлен звук, без да разтегне устни в усмивка, сякаш плачеше.

— Уилям, ти не очакваше такъв край, нали? По волята Божия този старец пак победи, нали?

И тъй като Уилям се опита да измъкне книгата, Хорхе, който предугади това движение по полъха на раздвижения въздух, се отдръпна, като с лявата ръка притискаше ръкописа до гърдите си, а с дясната продължаваше да къса листовете и да ги пъха в уста.

Той седеше от другата страна на масата; тъй като не можеше да го стигне, Уилям понечи да заобиколи масата. Но бутна стола, на който седеше, расото му се замота в него, така че Хорхе можа да долови шума. Старецът пак се изсмя, този път по-силно, протегна изненадващо бързо десница към светилника, като се водеше по топлината, излъчвана от пламъка, захлупи пламъка с длан, без да обръща внимание на болката, и светилникът изгасна. Стаята потъна в мрак, а ние за последен път чухме смеха на Хорхе, който викна:

— Я да ви видя как ще ме хванете, сега аз виждам по-добре от вас!

Млъкна, не добави нищо и тръгна с безшумните си стъпки, благодарение на които винаги се появяваше най-неочаквано; от време на време от различни места в стаята до нас достигаше шумът от разкъсваната хартия.

— Адсон! — викна Уилям. — Застани на вратата, не му позволявай да излезе!

Но Уилям закъсня с това свое нареждане, защото аз и преди това едва се сдържах да не се нахвърля върху стареца, а щом стаята потъна в мрак, се завтекох и се опитах да заобиколя масата от другата страна, докато моят учител се бе втурнал към противоположната. Много късно разбрах, че така дадох възможност на Хорхе да стигне вратата, защото старецът се движеше в мрака с изключителна увереност. И наистина отново, но вече зад гърба ни, чухме шум от разкъсвана хартия, но доста приглушен, защото идеше откъм съседната стая. И в същото време чухме и друг шум, някакво пресекливо нарастващо скърцане, като стържене на панти.

— Огледалото! — викна Уилям. — Той иска да ни затвори!

Насочвайки се по шума, и двамата се втурнахме към входа; аз се спънах в някакво столче и си нараних крака, но не обърнах внимание, защото ми стана ясно, че ако Хорхе ни затвореше, никога нямаше да се измъкнем оттук; в тъмното нямаше да успеем да отворим вратата, тъй като не знаехме какво и как трябваше да натиснем иди бутнем от тази страна.

Мисля, че и Уилям бе подтикван от същата отчаяна мисъл, защото го усетих край себе си, когато и двамата, след като стигнахме до прага, започнахме да подпираме задната страна на огледалото, което се затваряше към нас. Бяхме пристигнали навреме, защото вратата престана да се движи, а след малко се поддаде и се отвори. Явно Хорхе бе разбрал, че борбата е неравна, и бе успял да се отдалечи. Излязохме от прокълнатата стая, но не знаехме накъде е тръгнал старецът, пък и цареше пълен мрак. По едно време се досетих:

— Учителю, огнивото е у мен!

— Тогава какво чакаш — викна Уилям, — потърси светилника и го запали! — Хукнах обратно в мрака към „finis Africae“ и започнах да търся опипом светилника. Намерих го веднага — по Божията воля, бръкнах в скапулария, напипах огнивото, ръцете ми трепереха, та трябваше да направя два-три несполучливи опита, преди да успея да запаля светилника, докато Уилям викаше задъхано откъм вратата: — Побързай, побързай! — Най-сетне успях. — Бързо — подкани ме Уилям, — иначе оня ще изяде целия Аристотел!

— И ще умре! — викнах тревожно аз, като в това време го настигнах; тръгнахме да го търсим.

— Не ме интересува дали тоя проклетник ще умре! — викна Уилям, като се оглеждаше и крачеше ту в една, ту в друга посока. — След това, което изяде, не го чака друго! Аз искам книгата!

После спря и добави, вече по-спокойно:

— Спри. Така няма да успеем да го открием. Да спрем и да помълчим. — Така и сторихме. В настаналата тишина немного надалеч чухме шум от тяло, което се блъсна в някакъв шкаф, на пода изтрополиха книги. — Там е! — викнахме и двамата.

Хукнахме към шума, но веднага разбрахме, че трябва да се движим по-бавно. Защото тази вечер навън духаше силен вятър и като излязохме от „finis Africae“, се натъкнахме на въздушни повеи, които съскаха и стенеха из цялата библиотека. Устремът им умножаваше тяхната сила и нашият светилник, който си бяхме възвърнали толкова трудно, можеше всеки миг да изгасне. И тъй като не биваше да бързаме, налагаше се да забавим Хорхе. Но Уилям реши да направи точно обратното и викна:

— Хванахме те, старче, сега имаме светлина!

Правилно решение, защото тези думи вероятно разтревожиха Хорхе, той забърза и така наруши равновесието на вълшебната си чувствителност на зрящ в мрака. И наистина, след малко отново чухме шум и когато, насочвайки се по него, стигнахме в залата „y“ на YSPANIA, видяхме, че е паднал на пода, с книгата в ръце: опитваше се да се надигне, заобиколен от книгите, паднали от масата, която бе блъснал и прекатурил. Опитваше се да се надигне, но продължаваше да къса страниците, сякаш искаше да изръфа колкото се може по-бързо своята плячка.

Настигнахме го тъкмо като се изправи, а той, усетил близостта ни, започна да се отдръпва заднишком. Лицето му, осветено от червеникавите отблясъци на светилника, изглеждаше ужасно — бе цялото разкривено, по челото и бузите се стичаше охтичава пот, белезникавите му застинали очи сега бяха кръвясали, от устата му се подаваха късчета пергамент, сякаш беше някакъв кръвожаден звяр, натъпкал се така, че повече не може да преглъща храната. Обезобразен от тревога, от действието на отровата, която вече бе плъзнала по кръвта му, от отчаяната си и безумна решителност, този доскоро уважаван старец сега изглеждаше отвратително и смешно: при други обстоятелства можеше да предизвика смях, но и ние бяхме заприличали на звероподобни, на кучета, хукнали да гонят дивеч.

Можехме да го хванем спокойно, а вместо това връхлетяхме върху него, той успя да се измъкне, притисна ръце до гърди да пази ръкописа; бях го хванал с лявата си ръка, а с дясната гледах да държа светилника високо, но пламъкът облиза лицето му, той усети топлината, издаде приглушен стон, почти изръмжа, от устата му паднаха парчета хартия, вдигна десницата си от книгата, протегна я към светилника, измъкна го от ръката ми и го хвърли…

Светилникът тупна точно насред купчината книги, паднали от масата; бяха се разтворили, бяха се скупчили една връз друга. Зехтинът се разля, пламъкът лизна някакъв стар пергамент, който тозчас пламна буйно, като сноп сухи съчки. Всичко стана за миг, от книгите изригна пламък, сякаш тия хилядолетни страници от векове чакаха да пламнат и сега ликуваха, че изведнъж могат да утоляват стародавната си жажда за огън. Като видя какво става, Уилям пусна стареца — а той, като усети, че е свободен, се отдръпна няколко крачки — и се поколеба, но прекалено дълго — дали да хване отново Хорхе, или да се втурне да гаси малката клада. Някаква книга, явно по-стара от другите, изгоря почти наведнъж, изригвайки висок пламък.