Но ето, че Уилям ме отклони от моите размишления, докосна ме по рамото и рече:

— Аз тръгвам. Ще се кача в скриптория, трябва да проверя нещо…

— Но не ще можем да получим книги — рекох аз, — нали на Бенций му наредиха…

— Трябва само да прегледам книгите, които четох онзи ден, книгите, дето все още са на масата на Венанций. Ако искаш, остани тук. Тази крипта е чудесно обобщение на дискусията за бедността, на която ти бе свидетел тези дни. Сега вече знаеш защо тези твои събратя почват да си вадят един другиму очите, когато се стремят да бъдат избрани за абати.

— Нима вярвате на това, което подхвърли Никола? Нима престъпленията са свързани с борбата за получаване на този сан?

— Вече ти казах, че засега не искам да правя предположения на глас. Никола ни каза доста неща. Някои ми се сториха интересни. Сега искам да проверя още една следа. Може би предишната, но искам да я огледам от другата страна. А ти не се зазяпвай много в тия мощехранителници. Виждал съм много други отломки от кръста в други църкви. Ако всички те бяха истински, нашият Господ бог е страдал не върху две кръстосани греди, а върху цяла гора.

— Учителю! — възкликнах възмутен.

— Така е, Адсон. Има още по-богати съкровища. Преди години в Кьолнската катедрала видях черепа на Йоан Кръстител от времето, когато е бил дванайсетгодишен.

— Наистина ли? — възкликнах с възхита. Но после ме обзе съмнение. — Но той е бил убит много по-късно!

— Другият череп сигурно се съхранява другаде — отвърна сериозно Уилям.

Никога не успявах да разбера кога се шегуваше. В моя край, когато някой се шегува, казва нещо и после се изсмива шумно, така че всички да могат да вземат участие в шегата. А Уилям се смееше само когато говореше сериозни неща, но се държеше най-сериозно, когато вероятно се шегуваше.

Ден шести

ТРЕТИ ЧАС

Когато на Адсон, докато слуша „Dies irae“, му се присънва сън, ши ако щете — му се привижда видение

Уилям се сбогува с Никола и се качи в скриптория. Аз пък се бях наситил на съкровищата, затова реших да отида в църквата и да се помоля за душата на Малахий. Никога не бях изпитвал добри чувства към този човек, от когато се боях; пък и няма да крия, дълго време го смятах за виновник за всички престъпления. А сега разбрах, че може да е бил просто несретник, потискан от незадоволени страсти, глинено гърне сред железни съдове, навъсен, защото е бил объркан, мълчалив и уклончив, защото е съзнавал, че няма какво да каже. Изпитвах по отношение на него известно угризение и си рекох, че бих могъл да притъпя чувството си за виновност, ако се помоля за сполетяната му от жестоката орис душа.

Църквата бе осветена от мъждукащи синкави отблясъци, сред които се очертаваше трупът на клетника, и бе сякаш населена от равномерния шепот на монасите, които опяваха мъртвеца.

В Мелкската обител неведнъж съм бил свидетел на смъртта на някой събрат. Събитие, което не бих могъл да нарека радостно, но което въпреки всичко ми изглеждаше ведро, подвластно на спокойствието и на някакво безметежно чувство за справедливост. Всички се редуваха в килията на умиращия, утешаваха го с добри слова и всеки дълбоко в сърцето си мислеше колко блажен е смъртният, защото му предстои да увенчае добродетелния си живот и след малко ще се присъедини към хора на херувимите в безкрайното им ликуване. Част от тази ведрост, полъхът на тази света завист се предаваше и на умиращия, който издъхваше спокоен. А колко различни бяха смъртните случаи, станали през последните дни! Най-сетне можах да видя отблизо как умира жертва на сатанинските скорпиони от „finis Africae“; сигурно така бяха умрели и Венанций, и Беренгарий, търсейки утеха във водата, с лице, сгърчено като това на Малахий.

Седнах в дъното на църквата и се сгуших, за да се боря със студа. Усетих, че ме полазва топлинка, и размърдах устни, за да се присъединя към хора на молещите се събратя. Следвах ги почти без да съзнавам какво изговарят моите устни, главата ми клюмаше, очите ми се затваряха, Мина доста време, мисля, че заспивах и се събуждах поне три-четири пъти. После хорът запя „Dies irae…“ 256, пеенето ми подейства като наркотик. Заспах дълбоко. А може би не заспах, а по-скоро изпаднах в някакъв тревожен унес, както се бях свил също като рожба, намираща се все още в утробата на майката. Над душата ми легна мъгла, имах чувството, че се намирам в място не от този свят, и ми се яви видение или сън — как да го нарека, не знам 257.

Слизах по тясна стълба в някакво ниско подземие, сякаш влизах в криптата със съкровищата, но ето че, продължавайки да слизам, се оказах в една по-просторна крипта, която пък се оказа кухнята на Зданието. Да, това бяха наистина кухните, но тук имаше не само пещи и тенджери, но и духала и чукове, сякаш си бяха дали среща и ковачите на Никола. От печките и котлите излизаха червени отблясъци, от врящите тенджери се вдигаше пара, а по повърхността на съдържащите се в тях течности излизаха големи бълбукащи мехури, шито се пръскаха с глух, непрестанен пукот. Готвачите размахваха шишове, докато послушниците, събрали се до един, подскачаха, за да докопат пилетата и другия крилат дивеч, набучен на нажежените прътове. Край тях ковачите удряха с чуковете си така, че тътенът оглушаваше всички, а от наковалните се надигаха облаци от искри, сливайки се с искрите, бълвани от двете пещи.

Не можех да разбера дали съм попаднал в ада, или в рая, така както би могъл да си го представи Салваторе, плувнал в какви ли не сосове, изпълнен с тръпнещи наденици. Но не ми остана време да се запитам къде съм попаднал, защото влезе цял рояк джуджета с големи, тенджерообразни глави, те ме повлякоха със себе си и ме избутаха до прага на трапезарията, като ме принудиха да вляза.

Помещението бе празнично украсено, По стените висяха големи гоблени и знамена, но изписаните по тях образи не бяха от тия, дето обикновено будят състрадание у вярващите или пък прославят подвизите на кралете. Приличаха по-скоро на маргиналните на Аделмо — възпроизвеждаха тия изписани от него образи, които всяваха най-малко ужас и изглеждаха най-смешни; зайци, танцуващи край дървото на лакомствата, реки, пъкащи от риби, които скачаха доброволно в тигана, държан от маймуни, готвачи, облечени като епископи, чудовища с дебели кореми, танцуващи около димящи гърнета.

Насред масата седеше абатът в празнични одежди, с бродирано пурпурно расо, сграбчил вилицата си като да беше скиптър. До него Хорхе пиеше вино от голям бокал, а ключарят, облечен като Бернар Ги, четеше благоговейно от някаква скорпионообразна книга житията на светците и откъси от евангелията, но това бяха разкази за Иисус, който се шегуваше с апостола, припомняйки му, че е камък и че той щял да основе своята църква върху този посрамен камък, дето се търкаляше из равнината, или на свети Йероним, който тълкуваше Библията и твърдеше, че Бог искал да разголи задника на Ерусалим. А след всяко изречение на ключаря Хорхе се засмиваше, удряше с юмрук по масата и викаше: „Ти ще бъдеш следващият абат, кълна се в корема Божи!“ Точно така викаше. Прости ме, Господи.

По едно време абатът махна весело с ръка и се зададоха девите. Една блестяща редица от разкошно облечени жени, сред които отначало ми се стори, че виждам майка си, но после си дадох сметка, че съм се заблудил, защото — да — това беше девойката, страшна като стегната за бой войска. С тази разлика, че на главата си носеше корона с два реда бели бисери, а от двете страни на лицето й се спускаха още два наниза бисери, които се сливаха с други два наниза бисери, които пък висяха на гърдите й, а на всеки бисер бе окачен диамант, голям колкото слива. От ушите й се спускаше по наниз небесносини мъниста, които се увиваха като гердан около шията й — бяла и права като ливанска кула. Мантията й беше виолетова, а в ръката си държеше златна чаша, осеяна с диаманти, в която разбрах — не ми стана ясно откъде, — че се намира смъртоносното мазило, откраднато някога от Северин. След тази прекрасна като зората жена вървяха други жени; първата носеше бяла бродирана мантия върху тъмната си рокля, украсена с двойна златна шевица, извезана с полски цветя; втората бе с мантия от жълта дамаска, носеше бледорозова рокля, осеяна със зелени листа, с две големи карета, извезани като тъмнокафяв лабиринт; третата носеше червена мантия и изумрудена рокля с втъкани малки червени животни, а в ръцете си държеше бял бродиран епитрахил; не видях как бяха облечени останалите, защото се вглеждах да разбера кои са тия, дето придружаваха девойката, която сега ми заприлича на Дева Мария; стори ми се, че всяка една от тях или държеше в ръка, или пък от устата й излизаше някакъв надпис, та узнах, че ставаше дума за Рут, Сара, Сузана и други жени от Светото писание.