Тогава сводовете на Зданието се разтвориха и от небето се спусна Роджър Бейкън с една летяща машина, unico homine regente 258, После Давид засвири на цитра, Иродиада затанцува със седемте си воала и при падането на всеки воал затръбяваше с една от седемте тръби и показваше по един от седемте печата, докато остана облечена само в слънце. Всички твърдяха, че никога не са виждали по-весел манастир, а Беренгарий повдигаше дрехите на всички мъже и жени и ги целуваше по задника. Започна някакъв танц, Иисус беше облечен като учител, Йоан — като пазач, Петър като рециарий, Нимрот — като ловец, Юда — като доносник, Адам — като градинар, Ева — като тъкачка, Каин — като крадец, Авел — като овчар, Яков — като вестител, Захария — като свещеник, Антиох — като готвач, Ревека — като водар, Молесадон — като глупак, Марта — като слугиня, Ирод — като луд, Товия — като лекар, Йосиф — като дърводелец, Ной — като пияница, Исаак — като селянин, Йов — като тъжен човек, Даниил — като съдия, Тамара — като проститутка, Мария — като господарка; тя нареди на слугите да донесат още вино, защото оня глупак, синът й, не искал да превърне водата във вино.

Но ето, че в този момент абатът се разбесня, защото — викаше той — бил организирал това прекрасно пиршество, а на него никой не му подарявал нищо; тогава всички се втурнаха в надпревара да му поднасят дарове и скъпоценности: бик, овца, лъв, камила, елен, теле, кобила, слънчева колесница, брадичката на свети Еобан, опашката на света Моримонда, матката на света Арундалина, тилната част от черепа на света Бургозина, когато е била на дванайсет години, изваяна като чаша, и едно копие от „Pentagonum Solomonis“, Но абатът се развика, че така те се опитвали да отклонят вниманието му, а всъщност искали да плячкосат съкровищата в криптата, където сега се намирахме всички, че била изчезнала някаква много ценна книга, в която ставало дума за скорпионите и за седемте тръби, и повика стрелците на френския крал да претърсят всички подозрителни лица. За срам и позор на всички у Агар намериха някакъв разноцветен плат, у Рахил — сребърен печат, в пазвата на Текла — сребърно огледало, под мишницата на Вениамин — сифон за пиене, под дрехите на Юдит — копринена завивка, в ръката на Лонгин — копие, а една чужда съпруга — в обятията на Авимелех. Но най-лошото се случи, когато намериха черен петел в девойката — черна и прекрасна като котка със същия цвят, и я нарекоха вещица и лъжеапостол, и всички се нахвърлиха върху нея, за да я накажат. Кръстителя й отряза главата, Авел я закла, Адам я прогони, Навуходоносор написа с огнена ръка разни зодиакални знаци по гърдите й, Илия я отвлече с огнена колесница, Ной я потопи във водата, Лот я превърна в статуя от сол, Сузана я обвини в сладострастие, Йосиф й измени с друга, Анания я натика в една пещ, Самсон я окова във вериги, Павел я наби с бич, Петър я разпъна на кръст с главата надолу, Стефан я би с камъни, Лаврентий я изгори на скара, Вартоломей я одра, Юда я предаде, ключарят я изгори, а Петър отричаше всичко. После всички се нахвърлиха върху трупа, като го омърсяваха с изпражнения, пърдяха по лицето, пикаеха на главата, повръщаха на гърдите й, заскубаха косите й и я биеха по задника с горящи факли. Тялото на девойката, толкова прекрасно и нежно доскоро, сега се обезплътяваше и се разчупваше на късчета, които се пръскаха из стъклените и златни мощехранителници в криптата. Или по-точно не трупът на девойката постепенно изпълваше криптата, а отделни късчета от криптата едно подир друго се събираха и оформяха тялото на девойката — то бе вече като от минерални вещества — и после отново се разчупваха и пръскаха, светещ прашец от късчета, обединени от лудешко безумие. Сякаш някакво огромно тяло в течение на хилядолетия се беше разпадало на съставните си части и тези късчета се канеха да изпълнят цялата крипта, излъчваща по-силно сияние, но не по-различна от костницата на починалите монаси, и сякаш веществената форма на самото човешко тяло, шедьовър на сътворението, се беше разпаднала на случайни, безброй отделни форми, превръщайки се в образ на собствената си противоположност, не вече идеална, а земна форма, от прах и вонящи късчета, годни да обозначават единствено смърт и разруха…

Престанах да виждам участниците в пиршеството и даровете, които бяха донесли, сякаш всички поканени на тази среща сега се бяха озовали в криптата, сякаш всеки се беше мумифицирал като свой собствен отпадък, всеки се беше превърнал в своя собствена синекдоха, Рахил — в кост, Даниил — в зъб, Самсон — в челюст, Иисус — в къс от пурпурна дреха. Сякаш в края на пиршеството, след като празненството завърши с клането на девойката, това клане се бе превърнало във всемирно клане, а аз виждах крайния му резултат, телата (какво приказвам? — цялото земно и прилунно тяло на тия гладни и жадни сътрапезници), превърнали се в едно-единствено тяло — мъртво, разкъсано и изтезавано като тялото на Долчино след мъченията, превърнало се в нечестиво и бляскаво съкровище, опънало се надлъж и нашир като кожата на одрано и окачено да виси животно, но което все още е запазило заедно с кожата — но вкаменени — вътрешностите си и всички органи, и очертанията на своята физиономия. Кожата с всяка своя гънка, със своите бръчки и следи от зараснали рани, с меките си гладки повърхности, с настръхналите гъсти косми по гърдите и около срамните части, превърнали се в пищна дамаска, и гърдите, ноктите, роговите образувания по петите, очертанията на веждите, воднистото вещество на очите, бърните, тънкият гръбначен стълб, костите на скелета — всичко това, превърнато в песъчливо брашно, без нито едно от тях да е изгубило своите очертания и местоположението си в общата подредба; краката, кухи и омекнали като чорап, а месата им, излезли встрани като късо свещеническо наметало с яркочервените плетеници на вените, с валмото вътрешности, изглеждащо като гравирано, големият слизест рубин на сърцето, равните бисерни редици от зъби, нанизани като огърлица, с език, приличащ на розовосинкав пендар, с пръстите, подредени като вощеници, а пъпът като печат, притегнал нишките на просналия се като килим корем… И това макротяло, пръснато по мощехранителниците и кутиите и въпреки това свързано в огромната си, противна на всякакъв здрав разум цялост, сега ми се хилеше отвсякъде, от всички кътчета на криптата, шепнеше ми и ме призоваваше към смърт; беше същото тяло, което по време на вечерята ядеше и се гърчеше, и подскачаше безсрамно, а тук се явяваше пред мен като заковано в недосегаемостта на сляпата си и мрачна разруха. Убертино ме сграбчи за ръката така, че усетих ноктите му, и ми зашепна: „Виждаш ли, това е едно и също нещо; онова, което отначало тържествуваше в своето безумие и се наслаждаваше на собствената си игра, сега е тук, наказано и възнаградено, предадено на вечния лед, за да бъде запазено и пречистено от него, избавено от покварата посредством тържеството на самата поквара, защото нищо занапред не ще може да превърне в прах онова, което вече е прах и минерално вещество, mors est quies viatoris, flnis est omnis laboris 259…“

Но ето че изведнъж в криптата се втурна Салваторе, лъскав като дявол, и закрещя: „Глупако! Не виждаш ли, че това е големият звяр бехемот от книгата на Йов? От какво се боиш, господарю мой? Ето ти питка от сирене!“ И в криптата заиграха червеникави отблясъци и се оказах отново в кухнята, но не бе кухня, а по-скоро някакъв огромен слизест и хлъзгав корем, а посред него стоеше черен звяр, приличащ на гарван с хиляда ръце, прикован с вериги към една голяма скара, и протягаше крайниците си да сграбчи всички, дето го заобикаляха, и тъй както селянинът, когато е жаден, изстисква грозд, така звярът изстискваше всекиго, когото успяваше да сграбчи, и просто го строшаваше с ръце, на един — краката, на друг — главата, и ги гълташе лакомо, изригвайки огън, по-зловонен от сяра. Но — о, вълшебно тайнство — тази гледка вече не ми вдъхваше страх и се улавях, че гледам благосклонно на тази „хрисима твар“ (така си помислих), защото се оказа, че това бе не друг, а Салваторе, защото сега знаех всичко за тленното човешко тяло, за неговите страдания и неговата поквара и не се боях вече от нищо. И наистина, на светлината на тези огнени отблясъци, които сега ми се сториха ласкави и примамливи, видях отново всички присъстващи на вечерята, вече възвърнали си своя облик; те пееха и твърдяха, че всичко започвало отново, а сред тях, цяла-целеничка и прекрасна — девойката, която ме уверяваше: „Няма нищо, няма нищо, ще видиш, че ще стана по-хубава отпреди, почакай само да отида за малко да изгоря на кладата, после пак ще се видим ей тук!“ И ми сочеше, нека ме прости Господ, вулвата си, в която се вмъкнах и се озовах в някаква прекрасна пещера, приличаща на прекрасната долина от златната ера, осеяна с води, плодове и дървета, на които растяха питки от сирене. Всички благодаряха на абата за прекрасното тържество и даваха израз на обичта си и на доброто си настроение, като го блъскаха, ритаха, като му късаха расото, после го бутаха на земята и биеха члена му с пръчки, а той се смееше и ги молеше да престанат да го гьделичкат. Възседнали коне, от чиито ноздри излизаха облаци сяра, влязоха просещите монаси, на поясите им бяха окачени кесии, пълни със злато, с които те превръщаха вълците в агнета и агнетата във вълци и ги коронясваха за императори с одобрението на събранието на народа, който възхваляваше безкрайното Божие всемогъщество. „Ut cachinnis dissolvatur, torqueatur rictibus!“ 260 — викаше Иисус, като размахваше трънения си венец. Влезе папа Йоан; негодуваше от цялата тази бъркотия и викна: „Ако продължаваме така, не знам докъде ще стигнем!“ Но всички го вземаха на подбив и начело с абата излязоха със свинете в гората да търсят трюфели. Не щеш ли, тъкмо се канех да ги последвам, зърнах в един ъгъл Уилям, излизащ от лабиринта и държащ в ръката си магнит, който го влачеше бързо на север. „Не ме оставяйте, учителю! — викнах му аз. — И аз искам да разбера какво има във «finis Africae»!“