— Но Венанций знаеше. Също и Беренгарий. Добре, благодаря ти.

Излязохме и тръгнахме към кухнята да похапнем.

— Защо се интересувахте кой знае гръцки? — попитах го аз.

— Защото всички, които умират с почернели пръсти, знаят гръцки. Следователно би трябвало да очакваме, че следващият труп ще бъде измежду тези, които знаят гръцки. Включително и аз. Ти няма от какво да се боиш.

— Какво мислите за последните думи на Малахий?

— Нали чу какво каза. Скорпионите. Петата тръба оповестява между другото появата на скакалците, които ще пакостят на хората с жила като у скорпионите, това го знаеш. Малахий ни уведоми, че някой го е предупредил.

— Шестата тръба — рекох аз — оповестява коне с глави като на лъвове, от устата им ще излизат огън, дим и жупел, с ездачи, облечени в брони огнени, хиацинтови и жупелни.

— Прекалено много неща. Но следващото престъпление може да стане и край оборите. Ще трябва да ги наблюдаваме. И да се готвим за седмата тръба. Значи още двама. Кои са най-вероятните кандидати? Ако целта е тайната на „finis Africae“, застрашени са тези, които я знаят. Доколкото ми е известно, знае я единствено абатът. Ако не става дума за други кроежи. Нали чу, преди малко съзаклятничеха да свалят абата, но Алинардо говореше в множествено число.

— Ще трябва да предупредим абата — рекох аз.

— За какво? Че ще го убият ли? Нямам убедителни доказателства, Подчинявам действията си на мисълта, че убиецът разсъждава като мен. Но ако следва друг план? Ами ако изобщо няма убиец?

— Какво искате да кажете?

— Не знам точно какво. Но както вече ти казах, трябва да мислим за всички възможни логични и нелогични връзки.

Ден шести

ПЪРВИ ЧАС

Когато Никола разказва много неща по време на посещението в криптата със съкровището

Поел новата си длъжност на ключар, Никола от Моримондо даваше нарежданията си на готвачите, а те от своя страна го осведомяваха за реда в кухнята. Уилям искаше да поговори с него, но той ни помоли да почакаме. Добави, че след това трябвало да слезе в криптата — в съкровищницата, за да провери как върви работата по почистването на мощехранителниците, — за която все още отговарял; там можел да ни отдели повече време за разговор.

След малко ни покани да го последваме, влезе в църквата, мина зад главния олтар (в кораба монасите слагаха една катафалка, за да будуват над тялото на Малахий), после слязохме по една стълбичка и се озовахме в помещение с ниски сводове, опиращи се на дебели колони от недялан камък. Намирахме се в криптата, където се съхраняваха съкровищата на манастира — място, пазено ревниво от абата, където се допускаха само високопоставени гости, и то при изключителни обстоятелства.

Наоколо беше пълно с мощехранителници с най-различна големина; в тях на светлината на факлите (запалени от двамина верни помощници на Никола) заблестяваха различни предмети с приказна красота. Позлатени одежди, осеяни със скъпоценни камъни корони, кутии от различни метали, украсени с разни фигури, почернени или инкрустирани със слонова кост. Изпаднал в унес, Никола ни показа евангелиарий с подвързия, покрита със симетрично подредени емайлови плочки, разделени от златни филиграни и прикрепени със скъпоценни камъни като с гвоздеи. Посочи ни една изящна ниша с две колони от лазулит и злато; те обрамчваха едно сваляне на Христа от кръста, изобразено с изящен сребърен барелеф, а над него на фон от пъстър оникс се издигаше златен кръст, осеян с тринайсет диаманта; малкият фронтон беше изваян от ахат и рубини. След това видях диптих от злато и слонова кост, разделен на пет части, представляващи пет епизода от живота на Христа, а в средата се открояваше мистичен агнец, изработен от позлатени сребърни килийки, запълнени със стъклена паста — единственият многобагрен образ на този студен бял фон.

Никола явно се гордееше с нещата, които ни показваше — гордост сияеше по лицето му, гордост личеше и в жестовете му. Уилям похвали това, което бе видял, после попита Никола що за човек е бил Малахий.

— Чуден въпрос — отвърна Никола. — Та ти го познаваше по-добре от мен.

— Да, но не достатъчно. Никога не можах да разбера какво мисли… и… — като се поколеба да изказва мнение за един починал наскоро човек, добави — …дали изобщо мислеше.

Никола наплюнчи пръст, прекара го по една не съвсем добре почистена кристална повърхност, поусмихна се и отвърна, без да погледне Уилям:

— Виждаш ли, че няма защо да ме питаш… Така е; според мнозина Малахий само си даваше вид, че мисли, а всъщност беше доста простоват човек. Алинардо го смяташе за глупак.

— Алинардо още е сърдит на някого, и то отдавна, когато са му отказали да го удостоят с длъжността библиотекар.

— И аз съм чувал за това, но то е стара работа, най-малко отпреди петдесетина години. Когато дойдох тук, библиотекар беше Роберто от Бобио и старите говореха, че били постъпили несправедливо с Алинардо. Тогава не пожелах да разпитвам за подробности, защото ми се струваше, че ще бъде проява на неуважение към по-възрастните, пък и не исках да се поддавам на слухове. Роберто имаше помощник, той умря; замести го Малахий, който по това време бе много млад. Мнозина твърдяха, че нямал никакви заслуги; разправял, че знае гръцки и арабски, но това не било вярно; бил само добър подражател — умеел да преписва с красив почерк ръкописите на тези езици, но без да разбира какво преписва. Твърдяха, че един библиотекар трябва да бъде много образован. Алинардо, който по това време беше все още в разцвета на силите си, изрече много горчиви слова по повод това назначение. Подхвърли, че Малахий бил назначен на тази длъжност, за да угодят на неговия враг, но не можах да разбера кого има предвид. Това е всичко. Непрекъснато се говореше, че Малахий пази библиотеката като куче, но без да знае точно какво пази. Когато Малахий избра за свой помощник Беренгарий, започнаха да говорят и против него. Разправяха, че и той не падал по-долу от своя учител, че бил само интригант и нищо повече. Говореше се… но и ти сигурно знаеш за тия приказки… че между Малахий и него имало някакви особени отношения… Стари работи, а ти знаеш, че се приказваше и за Беренгарий и Аделмо, а младите писари твърдяха, че Малахий се измъчвал мълчаливо от жестока ревност… Говореше се и за връзката между Малахий и Хорхе, но не в този смисъл… никой никога не е поставял под съмнение добродетелността на Хорхе! Но по традиция Малахий, като библиотекар, трябваше да се изповядва пред абата, докато всички останали се изповядват пред Хорхе (или пред Алинардо, но старецът вече е почти изкуфял)… Та разправяха, че въпреки всичко Малахий твърде често разговарял насаме с Хорхе, сякаш абатът е имал власт над душата му, но в замяна на това Хорхе е управлявал тялото му, неговите постъпки, неговата работа. Пък и нали знаеш, сигурно сам си видял — когато някой искаше сведения за някаква забравена стара книга, той не се обръщаше към Малахий, а към Хорхе. Малахий съхраняваше каталога и се качваше в библиотеката, но Хорхе знае какво съдържа всяко заглавие…

— Защо Хорхе знае толкова много за библиотеката?

— След Алинардо той е най-възрастният, тук е още от младини. Хорхе трябва да е прехвърлил осемдесетте, говори се, че е ослепял най-малко преди четиридесет години, а може и по-рано…

— Как така е успял да научи толкова много неща, преди да ослепее?

— Ах, за него се разправят легенди. Казват, че още като дете бил осенен от Божието благоволение, че още като дете започнал да чете в Кастилия книгите на арабите и на гръцките мъдреци. Но и след като ослепя, и сега прекарва дълго време в библиотеката, нарежда да му носят книги и някой послушник му чете на глас в продължение на часове. Той запомня всичко, не е изкуфял като Алинардо. Но защо ме питаш за всичко това?

— Сега, след смъртта на Малахий и Беренгарий, кой е посветен в тайните на библиотеката?

— Абатът, и абатът ще трябва да ги предаде на Бенций… ако пожелае…