Стопанинът на апартамента си беше в къщи. Високият стар «джи» се поклони ниско на астронавигатора, стисна предпазливо ръката на Сю-Те. В тъмното тясно антре Вир Норин обърна внимание на масивната входна врата с няколко сложни ключалки.

— Това не е срещу крадци — поясни стопанинът, — ако поискат, те, все едно, ще се вмъкнат.

— Нима?

— Разбира се. Аз мисля, че малцина си дават сметка колко безпомощни сме ние, «джи», пред хулиганите и крадците, Ние не можем да се отбраняваме. Дори ако имаме оръжие! Карат ни да отговаряме за раните, които сме нанесли, даже ако ни нападат с нож. Учудва ме, че «кжи» толкова малко използуват предоставените им от държавата възможности: да нахлуват в квартирите, да бият, да обиждат.

— Но какъв интерес има държавата да поощрява безобразията?

— Много просто. Това представлява отдушник за недоволните от живота и някаква привидна свобода. Крадците не са толкова страшни, те ще се ограничат с някой и друг предмет. Много по-опасни са «Очите на властелина»! Те подбират ключове, тършуват по апартаментите ни с надеждата да намерят забранени книги, песни, лични дневници, писма.

— Всичкото това забранено ли е?

— Вие да не сте паднал от небето! Ах, извинете, наистина!… — Стопанинът се смути.

Вир Норин го помоли да ги заведе в стаите им. Квадратни, драпирани с килими и завеси, те се сториха на Сю-Те много уютни. Когато избра по настояване на стопанина стаята, издадена във вид на еркер към улицата, тя едва сдържаше своите сълзи от благодарност.

— Знам, че младите момичета обичат да мечтаят, наблюдавайки минаващия покрай тях живот — неочаквано ласкаво каза професорът.

— Имате ли дъщеря? — попита Сю-Те.

— Имах… Умря в Двореца на нежната смърт: излезе «кжи» по способности и не поиска да се възползува от моето право.

— Какзо е то? — тихо попита Вир Норин.

— Правото да запазя един човек от моето семейство дори ако той е «кжи». Да се грижи за бъдещия старец, който още е нужен на държавата. И ето че не ми остана никой…

Вир Норин промени темата на разговора, като помоли за разрешение да доведе СДФ по-късно, за да не привлича вниманието.

Стопанинът одобри тази предпазливост.

— А вас, Сю-Те — каза Вир Норин, — ще ви помоля да не излизате никъде, преди да получите необходимите за пълноправен живот в столицата документи и карти.

— Не се тревожете! Аз ще се погрижа за нея и никъде няма да пусна вашата птичка. Нали тя прилича на гитау?

Вир Норин си призна, че няма представа за това същество.

— Мъничка, с чернопепелява главичка и опашка, с вишневи гърдички, а гърбът и крилата и́ са яркосини, лазурни. Нима не сте я виждали?

— Не.

— Моля да ме извините, стар човек съм. Все забравям, че не сте наш.

Вир Норин забеляза как трепна Сю-Те.

До института Вир Норин стигна едва след като се стъмни. «Работилницата» току-що беше се събрала. Както винаги идването на землянина предизвика нескривано любопитство, което сред учените беше особено остро.

Вир Норин помнеше предупреждението на Таел. На всяко събрание, освен че присъствуваха тайни агенти на Съвета на Четиримата, можеха да бъдат монтирани прибори за записване на речите и за подслушване на разговорите. Бедността на ресурсите не позволяваше това да се прави на всяко събрание, но там, където присъствуваше земен гост, сигурно се правеха звукозаписи. И той реши да не предизвиква опасни за събеседниците си разговори.

За голямо учудване на астронавигатора присъствуващите се държаха непринудено и се изказваха доста остро. След като ги послуша какво говорят за произвола на олигарсите, Вир Норин чак се разтревожи. За такива приказки учените трябваше незабавно да бъдат натикани в затвора. Едва по-късно той проумя психологическата тънкост на политиката на Чойо Чагас: нека се изказват — те, все едно, не могат да не мислят за положението на обществото, — нека бълват празни приказки, затова пък няма да създават конспиративни организации, борбата с които би довела до нежелателни арести сред ценните за държавата интелигенти.

Пръв взе думата един млад учен с аскетичен вид, с гневен поглед в очите и издадена напред брадичка. Той говореше за безполезността от по-нататъшното развитие на науката: колкото по-широко се разгръща нейният фронт и по-дълбоко навлиза тя в тайните на природата, толкова по-големи усилия и материални разходи са нужни за всяка крачка. Бързият напредък на отделни индивиди е невъзможен. Познанието се оказва твърде многостранно, все по-сложните експерименти забавят хода на изследванията и освен това трупат купища от неизползувана информация. При незначителните средства, изразходвани за науката, няма никаква надежда, че тя ще може да реши стоящите пред нея задачи, да проникне в дълбоките противоречия на биологичните механизми и социалното развитие. Излиза, че те, учените, получават от държавата привилегии за нещо, което не могат да направят, тоест представляват паразити, живеещи от рентата на получените звания. Раздробеното познание се задълбочава във въпроси, които практически вече не са нужни, тъй като резервите на планетата са изчерпани. Ученият завърши с призив към присъствуващите да се откажат от жреческата си амбиция и да обърнат погледи към небето, откъдето се появяват звездолетите на могъщи цивилизации, които са съумели да не разграбят наследената природа, и преди всичко на земляните, така братски приличащи на хората на Ян-Ях.

Седналият до Вир Норин заместник-директор поклати глава и прошепна:

— Опасна реч, много опасна.

— Заплашва ли го нещо?

— Сериозни последици.

— Ще бъде ли наказан от държавата?

— Не мисля. Но колегите няма да му простят това саморазобличаване.

Пред масата, където заседаваше съветът на «работилницата», се изправи друг учен, бледен и навъсен, който произнасяше отсечено думите с жлъчна усмивка.

— Не бива да викаме на помощ други цивилизации от Космоса. Те ще дойдат като завоеватели и ние ще станем техни роби. Това е било предвидено от великия Ино-Кау през Века на мъдрия отказ, тоест в момента на първия контакт с другопланетни култури. Нека ми прости земният гостенин, но това е становището на реалиста, а не на романтичния мечтател!