— Какво смятате да правите сега? — попита Вир Норин.

— Не знам. Първата ми мисъл беше да отида в Двореца на нежната смърт, но там ще сметнат, че съм твърде млада и здрава, и ще ме изпратят някъде, където ще е по-зле от там, откъдето идвам. Особено защото… — тя се запъна.

— Защото сте красива ли?

— По-добре кажете: будя желание.

— Нима е трудно да се намери един добър човек в толкова голям град и да се помоли за помощ?

Сю-Те погледна землянина с известно съжаление.

— Ти наистина трябва да си много отдалеч, може би от горите, които казват, че растели по склоновете на Червените планини и Напречната верига.

Когато видя учудването на Вир Норин, Сю-Те поясни:

— Мъжете на драго сърце биха ми дали пари, които аз ще трябва веднага да отработя.

— Да отработите?

— Ами да! Нима не разбираш! — нетърпеливо възкликна момичето.

— Да, да… Ами жените?

— Жените само биха ме оскърбили и биха ме посъветвали да отида да работя. Нашите жени не обичат младите момичета, по-привлекателни за мъжете от самите тях. Жена за жената винаги е враг, докато не се състари.

— Сега ви разбирам. Чужденец съм и затова ме извинете за глупавия въпрос. Но може би вие ще се съгласите да приемете помощ от мен?

Момичето се напрегна цялото, размишлявайки и изучавайки лицето на Вир Норин, след това слаба иронична усмивка разтегли детската му уста.

— Какво разбираш ти под «помощ»?

— Сега ще отидем в хотел «Лазурен облак», където живея аз. Там ще ви намерим стая, докато се настаните в града. Ще обядваме заедно, ако искате да ми правите компания. След това вие ще се заемете с вашите работи, а аз — с моите.

— Ти трябва да си голям човек, щом живееш в горната част на града, в хотел, и аз просто не знам защо разговарям толкова смело с теб. Може би ме бъркаш с някоя друга? А аз съм най-обикновена глупава «кжи» от забутан край! И нищо не мога да правя…

— А да пееш и да танцуваш?

— Малко. И да рисувам, но това кой не го може?

— Три четвърти от град Средище на Мъдростта!

— Странно. У нас в затънтената провинция пеят старинни песни и много танцуват.

— И въпреки всичко аз не ви бъркам с друга. Аз не познавам нито една жена в столицата.

— Не може да бъде! Ти си такъв… такъв…

Вместо отговор Вир Норин хвана момичето подръка, както имаха обичай да правят жителите на столицата, и го поведе стремително към хотела. Сю-Те беше чевръста, сръчна и веднага се нагоди към походката на астронавигатора. Те се изкачиха на хълма при жълтобялата сграда на «Лазурен облак» и влязоха в ниския вестибюл, който беше затъмнен толкова силно, че дори и денем се осветяваше със зелени лампи.

— Сю-Те има нужда от стая — обърна се Вир Норин към дежурния.

— Тая ли? — безцеремонно посочи с пръст момичето младият тормансианин. — Документите!

Сю-Те покорно и развълнувано порови в малката чантичка на колана си и извади една червена хартийка.

Дежурният чак изсвири с уста и не поиска да я вземе.

— О-хо, ами къде ти е картата за приемане в столицата?

Девойката смутено започна да му обяснява, че картата е трябвало да бъде приготвена от брат и́, но той…

— Все едно! — грубо я прекъсна дежурният. — Никой хотел в град Средище на Мъдростта няма да те пусне! Изобщо недей ми се моли, безполезно е!

Сдържайки накипялото си възмущение, което беше съвсем неприлично за един земен пътешественик. Вир Норин се залови да убеждава дежурния. Но дори и всесилната му карта на гостенин на Съвета на Четиримата не помогна.

— Ще си загубя службата, ако пусна човек без документи. Особено жена.

— Защо «особено жена»?

— Не бива да се поощрява развратът.

Вир Норин за пръв път изпита на собствения си гръб робската зависимост на тормансианите дори и от най-дребните началници, обикновено отвратителни хора.

— Но аз нали мога да приемам приятели?

— Разбира се. Във вашата стая — моля! Но през нощта «лилавите» могат да дойдат на проверка и тогава ще си имате неприятности — впрочем не вие, а тя! Но къде е тя?

Вир Норин се озърна. В разгара на спора той не беше забелязал кога е изчезнала Сю-Те. Чувството за огромна загуба го накара да изхвръкне мигновено на улицата, с което смая дори отракания дежурен. Изострената нервна чувствителност тласна Вир Норин наляво. След една минута той видя Сю-Те пред себе си. Тя вървеше с наведена глава и продължаваше да стиска в юмручето си своя безполезен червен «документ».

Никога досега Вир Норин не беше изпитвал такъв срам за неизпълнено обещание. Към това се прибавяше още нещо — неясно и крайно неприятно, може би древното чувство за мъжко достойнство, което е било потъпкано пред очите на прелестна жена, изпаднала на всичко отгоре в беда.

— Сю-Те! — повика я той.

Момичето се обърна, мигновена радост се мярна по лицето му и вдигна леко крайчетата на скръбно стиснатите устни, само при вида на които сърцето на землянина се сви. Той и́ подаде ръка.

— Елате!

— Къде? Аз вече ти създадох достатъчно неприятности. Виждам, че тук ти си също толкова чужд, колкото и аз, и не знаеш кое може и кое е забранено. Сбогом!

Сю-Те говореше с дълбока убеденост. В големите и́ очи грееше мъдра тъга, непоносима за земния човек, който от рождение беше възпитан да се бори против страданието.

Астронавигаторът не искаше да прилага психическа сила, за да подчини момичето на волята си, но той нямаше с какво да го убеди.

— Ще се отбием в стаята ми. За малко! Докато поговоря с моите приятели и намеря стая за вас, а същевременно и за мен. Досега хотелът ми беше безразличен, но вече ми стана отвратителен.

Сю-Те се покори. Те пак влязоха във вестибюла, където дежурният ги посрещна с цинична усмивка. Вир Норин реши да го накаже: след няколко секунди дежурният допълзя до Сю-Те и и́ подаде ключа от стаята на Вир Норин. На Торманс всички обществени учреждения и стаи се заключваха грижливо — слаб опит за борба с чудовищно разпространената крадливост. С ласкателна физиономия дежурният целуна прашния крак на девойката. Тя се слиса и хукна да бяга. Вир Норин я хвана за ръката и я заведе в своя двустаен апартамент, който се смяташе от гостите на столицата за разкош.