— Съветът е добър. Вие оставате вярна на себе си. Ето защо… — властелинът се замисли, като че ли не можеше да намери точната дума — вие толкова ме привличате.

— Вероятно понеже аз единствена ви казвам истината.

— Да беше само за това!

Чойо Чагас направи прощален жест и се оттегли, След няколко минути стражите усърдно миеха пода на мястото, където току-що лежеше трупът на Янгар, и със суеверен страх поглеждаха ходещата из стаята Родис. На нея беше и́ се наложило да изключи СДФ и тя се опасяваше от прекаленото любопитство на «лилавите». Стражите изчезнаха. Вместо тях се появи запъхтеният и едва жив Таел.

— Грешката е моя! Аз съм глупак! — викна той от прага.

Родис спокойно го въведе в стаята и притвори вратата — тя инстинктивно беше усвоила тази предпазна мярка, така необходима за жителите на Ян-Ях, — а след това му разказа за станалото.

Тормансианинът полека-лека започна да се успокоява.

— Аз сега излизам и ще се върна в подземието. Ние ще ви чакаме там. Недейте забравя: днес вие ще имате голям и важен прием! — По устните на тормансианина съвсем по земному се мярнаха лукави бръчици.

— Вие ме заинтригувахте — каза Родис усмихната.

Инженерът се смути, чувствувайки, че тя чете мислите му, махна с ръка и избяга.

Родис заключи вратата, остави както обикновено СДФ да варди и слезе в подземието.

В Светилището на трите крачки я чакаха Таел и Гахден заедно с един непознат човек с резки черти на лицето и с птичешки втренчен поглед на светлокафявите очи.

— Аз разбрах — каза Родис, преди инженерът и архитектът да и́ представят посетителя, — вие сте художник, нали?

— Това улеснява задачата ни — каза Гахден, — щом сте разбрали, че трябва да станете символ на Земята. Ри Бур-Тин, или Ритин, е скулптор и трябва да изпълни желанието на много хора и да създаде вашия портрет. Той е един от най-добрите художници на планетата и работи поразително бързо.

— Един от най-лошите! — каза скулпторът с неочаквано висок и весел глас. — Във всеки случай на такова мнение са онези, които отговарят у нас за изкуството.

— Нима за изкуството може да се «отговаря»? — насмалко не се учуди Родис, но веднага добави: — Да, аз забравям, че «отговарям» у вас значи «охранявам», охранявам олигархията от посегателство срещу неограничената и́ власт над духовния живот.

— Трудно е да се каже по-точно — възкликна скулпторът.

— Но нали има хора, които просто обичат изкуството и му помагат? Такива, които разбират, че и една роза може да украсява цялата градина?

— Нас ни обичат само бедняците, а «змиеносците» са невежи и се отнасят към всичко прекалено утилитарно. Те плащат само на лакеите от сферата на изкуството, които ги славословят. Истинското изкуство иска продължителен труд. Много ли ще можеш да създадеш, ако цял живот се занимаваш с украсяването на дворците и градините със скулптурни безвкусици?! Ами произведенията на истинското изкуство, литература и архитектура? За човека това е щит, защита чрез мечтата, която не се осъществява в естественото течение на живота.

— Ние наричаме изкуството не щит, а жалони на борбата срещу инферното — каза Родис.

— Както и да го наричаме, важно е изкуството да носи утеха, а не развлечение, да увлича за подвиг, а не да дава приспивателно, да не се занимава с търсенето на евтин рай, да не се превръща в наркотик — каза Ритин.

— Спомням си, че нашата Чеди беше учудена от почти пълната липса на скулптури в града, в парковете и по площадите. Те за излишни ли се смятат?

— Не само това. Ако скулптурата стои без охрана или не е защитена с желязна решетка, незабавно ще я обезобразят, ще я замърсят с надписи или направо ще я строшат!

— Кой може да вдигне ръка срещу красотата? Нима хората могат да обидят дете, да стъпчат цвете, да оскърбят жена?

— И детето, и цветето, и жената! — отговориха в хор тримата тормансиани.

Родис само разпери учудено ръце.

— Изглежда, появяването на подобни хора в обществото от вашия тип е неизбежно. Но известно ли ви е тяхното процентно съотношение спрямо нормалните хора? Расте ли броят им, или намалява? Това е кардиналният въпрос.

Тормансианите се спогледаха безмълвно.

— Знам, знам; статистиката се намира под възбрана. И все пак вие сами трябва да събирате сведения, да съпоставяте, да се избавяте от обществената слепота… — Фай Родис млъкна и внезапно се разсмя: — Ставам същински олигарх и започвам да давам не съвети, а как се казваше?…

— Указания — усмихна се широко и добродушно архитектът.

— Хайде, Ритин, започвайте! Да застана ли, да седна ли, или да ходя?

Скулпторът взе да се смущава, да въздиша. Той не се решаваше да каже какво иска. Родис се досети, но не бързаше да му се притече на помощ, а го гледаше изпод вежди и изчаквателно. Ритин с мъка изрече:

— Виждате ли, земните хора се различават от нас не само по лицето, по осанката, но и по тялото си… Вашето е особено. То в никакъв случай не е леко, но и не изглежда тежко. Макар да притежава здравина и масивност, вашето тяло е много гъвкаво и подвижно.

— Значи искате да ви позирам без дрехи?

— Ако е възможно! Само тогава аз ще създам цялостен портрет на жена от Земята!

Преди тормансианите да успеят да се опомнят, Родис се оказа още по-далечна и по-недостъпна в гордата си голота.

Архитектът я гледаше с молитвено скръстени ръце. Той веднага се сети за фигурите на героите в подземието, затулени с маските. В обикновени дрехи те биха изглеждали възгруби. С Родис ставаше обратното: облечена, тя изглеждаше по-дребна и по-фина, а в действителност линиите на тялото и́ бяха значително по-резки, по-контрастни, отколкото у скулптурите на прадедите му в галерията.

Таел се беше вцепенил, загледан в пода, и дори закриваше очите си с длан. Внезапно той се обърна и се скри в мрака на галерията.

— Нещастник, той ви обича! — отсечено, почти грубо подхвърли скулпторът, без да сваля очи от Родис.

— Щастливец! — възрази му Гахден.

— Пази се! И ти ще загинеш! Но мълчи! — властно му каза Ритин. — Можете ли да танцувате? — обърна се той към Родис.

— Като всяка жена на Земята.

— Тогава започнете да танцувате нещо такова, че цялото ви тяло да се включи в танца, всеки мускул!