— Исках — каза тя с усилие през стиснатите си зъби — да разкрия твоето истинско «аз», да те покажа. И когато ти започнеше да се търкаляш, измъчвана от животински желания, аз щях да те заснема, за да покажа филма на властелина. — Ер Во-Биа вдигна апарата. — Той твърде много мисли за тебе, прекалено те превъзнася. Нека види!

Фай Родис гледаше разкривеното от злоба прекрасно лице. Съчетанието на долна душа и съвършено тяло открай време е учудвало чувствителните към красотата хора и Родис не правеше изключение.

— На Земята — заговори тя най-сетне — ние смятаме, че всяко недостойно действие трябва незабавно да се уравновеси с противодействие. Свалете маската си!

Животинският ужас на жената не можа да бъде скрит дори от респиратора. Тя трябваше да се подчини.

След една минута Ер Во-Биа лежеше на пода, отметнала глава, със затворени очи и озъбена уста, изпитвайки онова, което искаше да предизвика у Родис.

— Янгар! Янгар! Аз те искам! Още повече, отколкото преди! По-скоро! Янгар! — развика се внезапно Ер Во-Биа.

В отговор на нейния зов вратата веднага се разтвори и на прага се появи лично началникът на «лилавите».

«Дебнал е някъде тук!» — мигновено се досети Родис.

Янгар разбра краха на замисъла и разобличаването на тяхната тайна и измъкна оръжието си. Но колкото и точен стрелец да беше той, не можеше да съперничи на Фай Родис по скоростта на реакцията. Тя успя да включи защитното поле. И двата куршума, изстреляни срещу нея — към корема и главата, — отскочиха и улучиха Янгар между очите и ключиците. Очите на Янгар, вперени в Родис, угаснаха бавно, кръв заля лицето му, той рухна по гръб, свлече се по стената и падна на едната си страна на два метра от своята любовница.

Изстрелите без съмнение бяха отекнали из целия храм. Трябваше да се действува незабавно. Родис завлече Ер Во-Биа в спалнята си, затръшна вратата и отвори широко и двата прозореца. След това разтвори стиснатите и́ зъби и наля между тях лекарство. Конвулсивните движения на Ер Во-Биа се прекратиха. Още малко и жената отвори очи и се надигна, залитайки.

— Аз… като че ли… — процеди тя прегракнало.

— Да. Направихте всичко онова, което очаквахте от мен.

И изведнъж злобата по лицето и́ бе заменена от страх, от откровен, безграничен и жалък страх.

— Ами камерата? Ами Янгар?

— Там са — Родис посочи вратата към съседната стая. — Янгар е убит.

— Кой го уби? Вие ли?

Родис поклати отрицателно глава.

— Той сам. Със собствените си куршуми.

— И вие всичко ли знаете?

— Ако имате предвид отношенията между вас, тогава да.

Ер Во-Биа падна в краката на Родис.

— Смилете се над мен! Властелинът няма да ми прости, той не ще понесе своето унижение.

— Това ми е ясно. Такива като него не могат да допуснат съперничество.

— Неговото отмъщение е невъобразимо! Опитните палачи могат да измъчват страшно.

— Също като вашия Янгар ли?

Прекрасната тормансианка клюмна, тя молеше за милост.

Родис отиде в съседната стая и след миг се върна с киноапарата.

— Връщам ви го — каза тя и протегна ръка — срещу остатъка от отровата.

Ер Во-Биа трепна и побърза да и́ даде мъничкия пулверизатор.

— Сега си вървете. През първия прозорец на галерията.

Наведете се зад балюстрадата. Когато стигнете до страничната стълба на задната фасада, слезте в градината. Надявам се, че имате карта от властелина.

Ер Во-Биа стоеше пред Родис мълком, замръзнала от учудване.

— И не се бойте от нищо. Никой на планетата няма да научи тайната ви.

Тормансианката продължаваше да стои, опитвайки се да каже нещо, но не можеше. Родис я докосна предпазливо с пръсти.

— Бягайте, не стойте! Аз също трябва да вървя.

Родис се обърна, чу зад гърба си странните хлипания на Ер Во-Биа и излезе. В първата стая пред защитната стена на СДФ се трупаха стражи начело с един офицер, в ъгъла лежеше тялото на Янгар.

Изглежда, след разговора с Родис в болницата властелинът на планетата беше дал нареждане за незабавна връзка, понеже той веднага се появи на импровизирания екран на СДФ. Стражите тутакси избягаха.

Родис каза, че Янгар е стрелял по нея. Чойо Чагас вече беше достатъчно запознат с действието на защитните екрани, за да разбере каква е била последицата от това. Впрочем властелинът никак не беше огорчен от гибелта на началника на личната си охрана и първи помощник на Ген Ши по сигурността на държавата, нещо повече, той изглеждаше дори доволен.

Родис нямаше време да се замисля над толкова сложните им взаимоотношения, тя се опасяваше, че след гибелта на Янгар ще бъде отстранена от храма. Властелинът и́ предложи в името на нейната безопасност да се прехвърли пак в двореца, но тя отказа учтиво, като се позова на голямото количество непрегледани материали, подготвени от Таел, които живописно бяха натрупани в три от стаите.

— Кога ще привършите работата си? — попита Чойо Чагас с известна подозрителност.

— Както бяхме се уговорили — след около три седмици.

— Ах, да! Преди отлитането вие трябва да ми погостувате няколко дена. Искам още веднъж да се възползувам от вашите знания.

— Вие можете да използувате всичките знания на Земята.

— Тъкмо това не искам. Вие ми предлагате общото, а на мен ми трябва частното.

— Готова съм да ви помогна и в частното.

— Добре, недейте забравя поканата ми! Сега аз ще ви напусна, отговорете ми само на един въпрос: какво ви е известно за хората, които едно време на Земята са били наричани еснафи? Днес аз срещнах тази странна дума.

— Така се е наричало цяло едно съсловие, а по-късно това определение, не знам защо, било пренесено върху хората, които умеят само да вземат, без да дават нищо насреща. Дори още по-лошо, те вземат в ущърб на другите, на природата, на цялата планета — тук алчността няма граници.

— Напълно важи за моите сановници!

— Естествено!

— Защо «естествено»?

— Алчността и завистта процъфтяват и се засилват в условията на диктатурите, когато не съществуват традиции, закони, обществено мнение. Оня, който иска само да взема, винаги е против тези «задържащи сили». А срещу тези хора може да се води борба само по един начин: като се унищожат всички привилегии, следователно и олигархията.