Слушателите й запазиха пълно мълчание, докато разправи как бе повторила пред Гъсеницата татко Уилям и как всички думи се бяха изменили. При това Лигавата Костенурка пое дълбоко дъх и рече:

— Много чудно!

— По-чудно не може да бъде! — рече Грифона.

— „Всичките думи бяха се изменили“ — повтори Лигавата Костенурка умислено. — Бих искала да я чуя. Кажи й да почне.

Тя погледна Грифона: сякаш мислеше, че той има някаква власт над Алиса.

— Стани и кажи: „Чух гласа на ленивеца!“ — рече Грифона.

„Тия животни как заповядват само и ме карат да си повтарям уроците! — помисли си Алиса. — Все едно, че съм на училище сега“.

Както и да е, тя стана и започна да повтаря стихотворението. Но в главата й още се играеше танцът на морските раци, тъй че тя едва ли знаеше какво казва. И наистина думите, които изрече, бяха много особени:

„Беше топло лятно пладне: чух гласа на Рака — цял червен като извряка: «Кой ще ме излапа!» После той с носа си — съща волна чучулига — своя пояс и нозете взе завчас да вдига. Знай да кряка, стига само пясък сух да има и хвалбата му тогава е неизразима, няма страх и пред акули със око не мига! Но пред него, щом акула гладна се намери, и гласът му плахо, плахо почва да трепери.“

— Никак не прилича на туй, което аз казвах, когато бях малък — рече Грифона.

— Аз пък, не съм го слушала никога — рече Лигавата Костенурка, — но ми се вижда голяма безсмислица.

Алиса не каза нищо. Тя седеше обхванала лице с ръцете и се чудеше: завинаги ли вече ще си остане всичко тъй чудновато!

— Бих искала да ми се обясни — рече Лигавата Костенурка.

— Тя не може да го обясни — рече бърже Грифона. — Продължавай!

— Но това за нозете? — настояваше Лигавата Костенурка. — Как, знаеш, е могъл да ги вдига с носа си?

— Това е първата стъпка за танц — каза Алиса. Но всичко това бе я страшно объркало и тя много искаше да заговори за друго.

— Продължавай! — повтори Грифона. — Започва: В съседната градина…

Алиса не посмя да не го послуша, макар да бе уверена, че пак всичко ще бъде погрешно. И тя продължи с разтреперан глас:

„В съседната градина аз рекох да намина: там тигър с кукумявка деляха си двамина една прекрасна плячка, като сланина вкусна. И тигърът се хвърли, и вече я не пусна, додето не изяде и сетната трошица. Пред празната паница остана кукумявката, тя ближеше и ножа, и голата лъжица — и все пак му не стига на тигъра гощавката — той чуден пир направи: изяде К…“

— Има ли смисъл да повтаряш всичко това — прекъсна я Лигавата Костенурка, — щом не обясняваш? Никога не съм чувала нищо по-объркано.

— Да, мисля, че е по-добре да спреш — рече Грифона.

Алиса, не ще и дума, само се зарадва.

— Да опитаме ли още една стъпка от танца на морските раци? — продължи Грифона. — Или искаш Лигавата Костенурка да ти изпее някоя друга песен?

— О! Една песен, моля, ако Лигавата Костенурка обича… — отговори Алиса тъй настойчиво, че Грифона някак обиден рече:

— Хм! Няма да се угажда на всекиго. Изпей и супа от костенурка, искаш ли, драга приятелко?

Лигавата Костенурка въздъхна дълбоко и започна да пее с глас, задавян от хълцане:

— Още веднъж! — извика Грифона. Току-що Лигавата Костенурка бе започнала да повтаря, чу се вик в далечината: „Делото започва“!

— Ела! — викна Грифона и като улови Алиса за ръката, забърза, без да дочака края на песента.

— Какво дело? — запита Алиса, запъхтяна от тичане.

Но Грифона отговори само:

— Ела!

И затича още по-бързо.

Носени от лекия ветрец, който гонеше и двамата, все по-слабо и по-слабо се чуваха тъжните думи:

Царя и Царицата на Сърцата седяха вече на своя трон, когато те пристигнаха. Наоколо се бе събрала голяма тълпа — различни малки птички и животни, както и всички карти.

Пред тях стоеше Момчето, вързано във вериги. Пазеха го двама войници. Близо до Царя стоеше Белия Заек, с тръба в едната ръка и свитък хартия в другата.

В средата на съдебната зала имаше маса, а на нея — голяма чиния с банички. Те изглеждаха толкова хубави, че на Алиса й се прияде.

„Само да свърши по-скоро — помисли си тя, — та да почнат да черпят!“

Но тъй като нямаше никакви изгледи да свършат веднага, тя почна да гледа наоколо си и да дири занимание.

Никога не бе влизала в съдилище, но бе чела за него в книги и остана доста доволна от себе си, като видя, че знае имената, току-речи на всички неща, които се намираха там.

„Съдията — каза си тя, — лесно се познава: носи голяма перука.“

Съдията между другото беше самият Цар, носеше корона върху перуката си. Туй бе доста неудобно и разбира се, никак не му приличаше.

„А зад тая преграда — помисли Алиса — тия дванайсет същества (виждате, тя беше принудена да каже «същества», защото някои от тях бяха животни, а други — птици), които седят там… мисля, са съдебни заседатели.“

Тя повтори и потрети с гордост последната дума, защото мислеше, и то с право, че не много момичета на нейната възраст разбират напълно значението й. (Във всеки случай всичко това не бе кой знае колко важно.)

Дванадесетте съдебни заседатели усърдно пишеха на плочи.

— Какво правят? — пошушна Алиса на Грифона. — Няма защо да пишат, преди делото да почне.

— Пишат си имената — прошепна Грифона, — боят се да не ги забравят, преди да свърши делото.

— Глупости! — високо и възмутено почна Алиса, но бърже се възпря, защото Белия Заек извика: „Тишина!“, Царицата сложи очила и безпокойно се огледа да види кой говори.

Алиса забеляза, все едно като че ли гледаше над раменете им, че всички съдебни заседатели записваха на плочите „глупости!“ и дори долови, че един от тях не знаеше как се пише думата и питаше съседа си да му каже.

„На какво ли ще заприличат плочите им, докато делото се свърши!“ — помисли Алиса.

Един от съдебните заседатели имаше молив, който скърцаше. Такова нещо, разбира се, Алиса не можеше да понесе. Тя обиколи залата, спря зад него и скоро издебна случай да му го отнеме. Алиса го направи с такава бързина и ловкост, че клетото съдебно заседателче (беше Перцето, Гущера) не смогна дори да разбере какво стана с молива му. И тъй, след като го подири навред, се принуди да пише през останалото време с пръст! А туй беше безсмислено, защото пръстът не оставяше никакъв белег на плочата.

— Вестителю, прочети обвинението — каза Царя.

Тогаз Белия Заек наду триж тръбата, разгъна свитъка хартия и прочете следното: