— Как така! — зачуди се Алиса.
— Защото денят намалява — обясни й Лигавата Костенурка. — А ти знаеш ли защо намалява?
— Не — призна Алиса плахо.
— Защото времето си отзима всеки ден по малко — обясни й Лигавата Костенурка. — И затова времето, през което има училище, се нарича зима.
Всичко това бе ново за Алиса и тя се поразмисли, преди да зададе въпроса:
— А защо, когато няма училище, времето се нарича лято?
— Стига сте говорили за училище и уроци! — прекъсна ги настойчиво Грифона. — Разкажи й нещо за игрите!
ДЕСЕТА ГЛАВА
ТАНЦЪТ НА МОРСКИТЕ РАЦИ
Лигавата Костенурка въздъхна дълбоко и избърса с лапа очите си. Тя погледна Алиса и се опита да проговори, но хълцане задави гласа й.
— Също като че ли има кокал в гърлото си — рече Грифона и започна да я друса и тупа по гърба.
Най-сетне Лигавата Костенурка се съвзе. Сълзи заливаха страните й, като продължи:
— Може да не си живяла много под морето („Не съм“ — каза Алиса) и никога да не си се запознавала с рак (Алиса поиска да каже: „Веднъж вкусих…“, но бърже се възпря и рече: „Не, никога!“) — тъй че не можеш си представи дори колко хубав и весел е танцът на морските раци!
— Вярно — каза Алиса. — Какъв е тоя танц?
— Ами… ето какъв — рече Грифона: — нареждаш се първо в една редица… на морския бряг…
— Две редици! — извика Лигавата Костенурка. — Тюлени, костенурки и тъй нататък… Сетне, след като изчистиш медузите от пътя си…
— Туй обикновено трае доста време — забеляза Грифона.
— …правиш крачка напред…
— Всеки си има по един рак за другар! — извика Грифона.
— Разбира се — рече Лигавата Костенурка, — правиш две крачки напред, хващате се един за друг…
— …сменяваш рака си и се връщаш обратно по същия път — продължи Грифона.
— Сетне знаеш — продължи Лигавата Костенурка, — хвърляш…
— Раците! — изкрещя Грифона, като скочи във въздуха.
— …колкото може по-надалече в морето…
— Плуваш подир тях! — изрева Грифона.
— Премяташ се веднъж в морето! — извика Лигавата Костенурка, като подскачаше лудо наоколо.
— Пак сменяваш рака си! — изпищя Грифона.
— И се връщаш на брега. Туй е първата стъпка — рече Лигавата Костенурка, като понижи внезапно глас.
И тя, както и Грифона, след като бяха скачали като луди наоколо, пак седнаха, натъжени и тихи, и се вгледаха в Алиса.
— Трябва да е много хубав танц — каза несмело Алиса.
— Искаш ли да го видиш? — рече Лигавата Костенурка.
— Много искам! — отговори Алиса.
— Ела да опитаме първата стъпка! — рече Лигавата Костенурка на Грифона. — Може, знаеш, и без раците. Кой ще пее?
— О, ти пей! — рече Грифона. — Аз съм забравил думите.
И тъй, те важно започнаха да танцуват около Алиса, настъпваха я сегиз-тогиз, когато минаваха много наблизо, и махаха с нокти и лапи, за да спазват такта. В това време Лигавата Костенурка пееше много бавно и тъжно:
— Благодаря ви, много е забавно да се гледа тоя танц — каза Алиса зарадвана, че най-после се е свършил. — Много ми хареса чудната песен за белицата!
— О, колкото за белицата… — рече Лигавата Костенурка — те… виждала си, разбира се?
— Да — отговори Алиса, — виждала съм, у дома често вечер…
Но тя се сепна навреме и не доизказа думата.
— Щом си ги виждала вечер, може да не знаеш точно какви са? — рече Лигавата Костенурка.
— Мисля, че зная — отговори Алиса замислена. — Месото на тия риби е бяло, отгоре са опържени и опашките им са свити.
— Колкото за опърженото — рече Лигавата Костенурка, — грешиш; опърженото би се измило от водата. Но за опашките им — вярно е, свити са. И причината… (тук Лигавата Костенурка се прозина и затвори очи) — я й разправи за причината и… тъй нататък… — рече тя на Грифона.
— Причината е — рече Грифона, — че искаха да идат с раците на танц. И тъй: хвърлили ги в морето. И тъй: нагълтали се със солена вода. И тъй: сега си свиват опашката. Туй е всичко.
— Благодаря ви — каза Алиса, — много любопитно наистина! Никога не съм знаела толкоз много за белицата.
— Ами за треската какво знаеш? — запита я Грифона.
— Веднъж бях яла много бели черници… — започна Алиса.
— Искаш да кажеш белини — забеляза Грифона.
— Черници! — повтори Алиса.
— Все едно — съгласи се Грифона. — В морето черниците се наричат белици.
— Ядох черници и се разболях — продължи Алиса, — имах бодежи в стомаха и треска…
— Не е вярно, че треската боде! — пресече я Грифона.
— О, че треските бодат — бодат! — отвърна Алиса. — Но аз не искам туй да кажа… аз имах… огница… — се помъчи да му обясни тя.
— О, да! — рече Грифона. — Вярно е, че треските палят огъня.
— Туй си е вярно — повтори Алиса в недоумение, — но в морето… как могат риби…
— Разбира се, че могат! — отсече Грифона доста нетърпеливо. — И най-малката рибка знае това.
— Да бях на мястото на белицата — каза Алиса, която все още мислеше за песента, — щях да кажа на морския кон: „Моля, не ходи подире ни! Не те искаме с нас!“
— Но те са го искали! — рече Лигавата Костенурка, като се сепна.
— Вярно ли? — почуди се Алиса.
— То се знае — отговори Лигавата Костенурка. — Никоя умна речна риба не излиза пешком на разходка по морето.
— Затова, разбра ли?! — добави Грифона натъртено. — А сега да чуем нещо за твоите приключения.
— Мога да ви разправя приключението си, само че ще трябва да почна от тая сутрин — каза Алиса скромно. — Безсмислено е да започна от вчера, защото вчера не бях същата.
— Обясни това — рече Лигавата Костенурка.
— Не, не! Първо приключенията — рече Грифона нетърпеливо. — Обясненията траят винаги страшно дълго!
И тъй, Алиса почна да им разправя за своите приключения от оня миг, когато бе видяла Белия Заек за първи път.
Отначало тя се смути: животните, се доближиха: едното от лявата, другото от дясната й страна и тъй широко отвориха очи и раззинаха уста! Но като продължи, тя малко по малко доби смелост.