— Вие казахте, дарът на Аллах е над бащиния дар, — започна ходжата, и гласът му трепна, — не може да се раздели, той е неделим. Виждате ли това невинно бебе? — Гласът на ефенди се усили, и той възкликна:— В него се срещна, сля и примири кръвта на Зейнел-бей и Лютви-бегй!

Той се обърна към тях двамата:

— Зейнел-бей и Лютви-бей! Вие разделихте всичко, което можеше да се раздели — и чаршията, и махалата, и кафенетата. Разделихте града на две партии. Не ви стигнаха живите, но разделихте и мъртвите на две гробища. Остана само още едно! Елате тук и разделете този дар, който ви е пратен от Аллах! Елате... елате по-близо! — завърши ходжата.

Гласът му звучеше зловещо, изглеждаше като пророк.

Настъпи тишина, всички застинаха и впериха погледи в Зейнел-бей и Лютви-бей, а те... с наведени погледи и треперейки, сякаш на Страшния съд, бавно вървяха към средата на стаята, както осъдените се препъват на призива на Аллах. Дойдоха по-близо, краката им едва ги държаха, с треперещи колене, по-близо... по-близо...

А гласът на ходжата звучеше властно, като меч над главите им, и те се покоряваха. На всеки негов призив те правеха по крачка, още една крачка. Накрая вдигнаха глави за да видят детето, но погледите им се срещнаха, очите им се напълниха със сълзи, а сърцата им трептяха и душите им пееха...

— Разделете този косъм... това парче плът... разделете този дар на Алах, разделете го! — още веднъж викна ходжата със звучен тържествен глас.

Но гласът му вече едвам се чуваше. Зейнел-бей и Лютви-бей горещо се прегърнаха, в гостната се напълни с шум, всички вдигнаха ръце към небето и възкликнаха:

— Велик е Аллах! Кой може да се сравни с него!