На сутринта, когато нямаше пари за пазар, каза на Шерифà:

— Знаеш ли... въобще не съм гладен. А ти?

— И на мен не ми се яде, Сеид, но... — тя погледна към шаващото под одеялото новородено.

— Не се тревожи... не е голяма беда, — успокои я Сеид, — ще намеря пари! — И обсипа с целувки нея и детето.

После се замисли, и след дълги размисли каза:

— Знаеш ли, Шерифà, и преди ни беше трудно и тясно... Какво са шестстотин гроша... А занапред?

— Аллах е милосърден! — отговори тя, а очите й се напълниха със сълзи.

— Слушай! — каза Сеид. — Трябва да се върнем! Преди се страхувах, вече не се боя. Може би баща ми ще ме убие... и мене, и тебе. Но него няма да посмее!

Шерифà скри глава под одеялото и заплака, а Сеид каквото реши, това и направи след няколко дена.

Отиде в двора на хана, нае коне, договори се, събра покъщнината, настани жената с детето и по бедняшки тръгнаха на път. Пътуваха три дни, всичката им храна беше парче хляб и сирене. Късно привечер на третия ден пристигнаха в родния град. Нямаше къде да отидат, и почти в полунощ те потропаха със звънчето на портата на ходжата Ути-ефенди.

И добре, че пристигнаха в полунощ: жива душа в града нищо не видя и не разбра.

V

Беше Рамазан, който се случи есента. Дните станаха къси, а нощите дълги – сякаш създадени за срещи и беседи. Едва залязло слънцето, и по мрачните улици се появяваха мъже или жени на групички с фенери. Всяка групичка отива някъде на гости, за да прекарат дългите есенни нощи. Днес ние при вас, утре вие при нас, и така ще минат тридесет нощи, през които трябва да се бди до Байрам.

И при Зейнел-бей, и при Лютви-бей всяка вечер гостната е пълна с народ. Те приемат гости и сами ходят на гости. Ути-ефенди е съсед и на двамата, и ходи ту при единия, ту при другия, и те ходят при него. Веднъж му се удаде, когато дойде Лютви-бей, да покани и Зейнел-бей, а освен тях и множество достойни хора, и бейове, и пашата, и мюфтията.

Гостната е пълна, едни седят на миндерите, други на пода върху килима. Дим се вие на колелца до тавана. Едни пушат наргиле, други цигари, едни въртят броеници, други водят беседи. Чува се как посръбват кафе, което децата поднасят.

В единия ъгъл до мюфтията седи Зейнел-бей, спокойно пуши и говори тихо, без да бърза. Тук е и и Лютви-бей, но в срещуположния ъгъл. Пак е добре! Преди година или две, ако двамата се срещнеха някъде на гости, веднага единия ставаше и си тръгваше. А сега седят кротко. Явно, нещастието ги е пречупило и враждата се е притъпила. Всеки носи мъка в душата си, а когато на човек му е разбито сърцето, вече на малко неща обръща внимание.

А и са се състарили: Зейнел-бей не толкова е остарял, колкото е отслабнал, главата му е клюмнала, погледа му е помътнял и сякаш съвсем е останал без сили. А Лютви-бей още повече е остарял и побелял за тая една година. Брадата му е бяла с някой и друг тъмен косъм, а погледът вече не е суров и огнен както преди, а по-скоро по детски мек.

Така или иначе, те за пръв път се срещнаха в чужда къща и никой от тях не си тръгна. Разбираемо, крият погледи един от друг, всеки беседва със своите съседи, но така пак е по-добре!

Когато поднасяха кафе за трети път, Ути-ефенди каза:

— Нощта е дълга, и, ако позволите, ще ви разкажа нещо.

— Добре, давай, ходжа-ефенди, — отговори пашата, — всички ние сме дошли при теб да се учим на мъдрост.

Ходжата взе броеницата и, прехвърляйки я от едната в другата ръка, заговори:

— Ето какво ще ви разкажа. Това не съм го чел в книгите, а го чух от един дервиш, който е обиколил половината свят и много мъдрост е събрал.

Ути-ефенди замлъкна, сякаш размишляваше, после продължи:

— Живял един цар, който имал двама сина. Царувал той дълго и щастливо, и нямало за какво да тъжи. Царството му било огромно, от море до море, с безброй реки, планини, гори, градове.

В гостната се възцари тишина, само се чуваше бълбукането на наргилетата и почукването на броениците. Всички слушаха внимателно Ути-ефенди, вперили погледи в него.

— Но дошъл съдният му час, — продължи ходжата, — и той повикал двамата си сина, с желанието да ги благослови. Казал им добри думи, и оставил царството да го управляват по съгласие и съвест. «А освен царството, имам и един талисман, който искам да ви предам, какъвто аз получих от своя баща», — казал царят, изтръгнал от брадата си къс бял косъм и продължил: «Бялата брада е признак на мъдрост, а този косъм побеля пръв. Оставям ви го, и го пазете като зениците на очите си. Докато е с вас, в този дом ще царува щастие. А който се отрече от него, върху него ще се посипят беди!» Царят мирно се отправил в справедливия свят, синовете поели царството и управлявали задружно и щастливо, защото пазели бащиния бял косъм като скъпоценна светиня. И веднъж така се случило, че се изпокарали заради жена. Дервишът, който ми разказа тази притча, не каза, че е било заради жена, за това аз сам се досетих. За какво друго биха могли да се скарат двама братя, ако не за жена!

Всички се усмихнаха разбиращо и заклатиха глави, а ходжата продължи:

— Кавгата им отишла толкова надалеч, че краят й не се виждал. Заговорило се за подялба на царството, повече съвместно не могли да живеят. И го поделили. Това било лесно да се направи, защото царството било огромно. Поделили хазната и всички останали богатства, дошъл ред на бащиния косъм. Всеки искал да го получи, за да избегне проклятието, но косъмът не може да се раздели. Едва не се стигнало до кръвопролитие, всеки от двамата теглел към себе си. А косъмът като прашинка, не става ни да се разреже, ни да се раздели! Наложило се да повикат един мъдър ходжа да отсъди помежду им. Ходжата разсъждавал и разглеждал косъма — може ли да се разреже и всеки да получи половина, но видял, че е невъзможно. Не знаел какво да ги посъветва и помолил да му дадат един ден, да прочете в книгите, и тогава да им каже своето решение. Върнал се ходжата вкъщи, изчел всичко, но кога в книгите са писали за косъм от брада, дори и царски? Нищо не измислил ходжата и на сутринта казал на принцовете: «Вашият баща е бил велики мъдрец. Той е знаел, че вие можете да се изпокарате и да поделите царството. Затова ви е оставил нещо, което е невъзможно да се раздели и без което не можете да сте щастливи. Длъжни сте да се помирите и да живеете задружно, тогава и косъма ще бъде с вас, както и благодат в живота. Не се ли помирите, ще сте нещастни. Баща ви е бил мъдрец, послушайте го!» Те го послушали, помирили се и оттогава заживели щастливо! Това е цялата притча! — завърши Ути-ефенди, вдигна глава и погледна всеки поотделно.

— Мъдро решение, — отговори пръв пашата.

— Да, слава на Аллах, — добави мюфтията, подръпвайки брадата си между пръстите, мислейки какво още да каже.

— А ти какво ще кажеш? — обърна се Ути-ефенди към Зейнел-бей, който седеше до мюфтията.

— Уви, което не се дели, то няма да бъде разделено, — отговори той.

— Значи, те са били прави, когато са се помирили, щом е невъзможно да се раздели това, което не се дели? — попита Ути-ефенди Лютви-бей.

— Какво друго им е оставало? — въздъхна Лютви-бей.

— Е, а сега... аз още не съм завършил своя разказ, — спокойно продължи Ути-ефенди. — Искам да ви попитам, но отговорете по съвест: бащиният талисман е бил безценен, но има и по-големи ценности, не е ли така?

— Дарът на Аллах е изобщо безценно съкровище, — каза мюфтията.

— Ако бащиния дар не се дели, защото не може да бъде разделен, може ли да се раздели дара на Аллах, който въобще не се дели?

— Не, в името на Аллах, — отговориха гостите хорово, гледаха се един друг и не разбираха накъде клони ходжата.

А Ути-ефенди бавно стана от мястото си и излезе от гостната. Някъде се забави за кратко, а после се появи, носейки на ръце прелестно бебе в белоснежни пелени.

Всички се удивиха и развълнуваха, тих шепот се понесе из гостната. Ходжата спокойно се взираше във всички, а детето весело отвори очи и се загледа в пламъка на свещите.