I

Лютата вражда между Зейнел-бей и Лютви-бей бе известна на всички, дори и на малките деца.

Те живеят в една махала и на една улица, но Зейнел-бей се моли в джамията на Ибрахим-паша, а Лютви-бей в Таш-джамията, само и само да не се срещат. И в различни кафенета ходят. Лютви-бей е постоянно при Али-Баба, а Зейнел-бей – при Узун-Усе. Заради тях целия град се раздели на две партии. При Али-Баба ходеха привържениците на Лютви-бей, а при Узун-Усе тези на Зейнел-бей.

Не може да се каже, че партиите се държаха достойно. Когато дойде време да се избират представители в Меджлис, беснееха и двете партии. Едни не пускаха в Меджлис Лютви- бей, другите Зейнел- бей.

Говорят, вече двадесет години откакто Лютви-бей не е минал нито веднъж покрай къщата на Зейнел-бей, въпреки, че оттам минава пътя му към чаршията. Обикаля покрай кантарите, а зимата с труд гази през калта. Още казват, че преди петдесет години в града ни имало едно гробище. Но откакто започнала враждата на двата рода, започнал всеобщ раздор. Враждата стигнала дотам, че не искали и покойниците да са в едно гробище. Затова имаме две гробища.

И на децата забраняваха да играят заедно. Здраво го отнасяше този, който не послуша или излъже. Мейтеб (училище към джамия) беше едно, към Таш-джамия. Зейнел-бей прати там своя син, но веднага го отзова, когато Лютви-бей прати там сина си.

А виж какво става на пазара. Реши Зейнел-бей да купи каруца с дърва и селянина му иска шест гроша. Зейнел-бей дава пет, после още половин грош. Докато си отвори устата да даде още половин, и Лютви-бей праща някой от своите хора да даде шест гроша, само и само да му измъкне дървата изпод носа.

Влачи се тази вражда от много години, и никой не знае причината за тази ненавист, нито я разбираше. Воювали са помежду си, незнайно защо, и техните бащи и деди. Никой не знае, кога е започнало всичко и защо двата рода са се скарали и намразили. Омразата преминавала от бащи към синове, и вече отдавна всички забравили от какво е започнало всичко.

Може да се предположи, че щом са съседи и ги разделя само стената, предците им са се изпокарали заради парче земя от дворовете. Малко ли са съседите, които за парче земя са готови да си прегризат гърлата и да станат кръвни врагове? Но този случай не е такъв. Те живеят в една махала, на една улица, от едната страна – но дворовете им са разделени от малка къща с градина, принадлежаща на ходжата Ути-ефенди.

А хората ги сърби любопитството, и продължават да търсят първопричината, породила раздора, говорейки ту едно, ту друго. Но какво могат да знаят, след като Лютви-бей и Зейнел-бей също нищо не знаят. Питат Лютви-бей:

— От какво е тръгнала тази вражда между вашите старци? Каква е причината?

— Кой го знае! — отговаря той.— Явно, не напразно. А като погледнеш този негодник и бандит... (те един друг и по име не се наричаха), се убеждаваш, че предците ми са били прави!

Питат Зейнел-бей, той клати глава:

— Не знам! Ако предците ми не бяха започнали враждата, щях да я започна сам, на момента!

Едни казват, че предците на Зейнел-бей дали невеста в семейството на Лютви-бей, а те я изгонили. Други твърдят, че веднъж предците на Лютви-бей обещали нещо на Зейнел-бейовите, но си отметнали. Трети говорят: къде се е чуло и видяло, кръвна вражда да започне от такава дреболия? Тук не се е минало без кръв, иначе откъде такава ненавист?

Понякога се намираха желаещи да ги помиряват. Появилия се в града мютесариф (окръжен началник) бързо разбра, че враждата е пагубна не само за двата знатни рода, но и за целия град. Така или иначе, и двата рода са богати и бейски, с влияние в града. При това и Зейнел-бей, и Лютви-бей са хора на почит, и нищо лошо не може да се каже за тях.

Но и мютесарифът не успя нищо да стори.

— Баща ми, дядо ми, всичките ми предци са били врагове на този род, — заявяваше Лютви-бей, — как мога аз да им стана приятел?

— Тези, живели преди нас, са били по-умни. И щом те не са се помирили, то и ние, кълна се в Аллах, не можем! — отговаряше Зейнел-бей.

Тогава мютесарифът повика ходжата Ути-ефенди и му каза следното:

— Виж какво, ходжа-ефенди, нима не разбираш, че не напразно самия Аллах те е поставил да живееш тук, между враговете? Какво е това, най-близките ти съседи са свирепи врагове, а ти ходжа, сякаш това не те интересува?

Ути-ефенди разказа всичко подред: всичко възможно, което е направил, но без да постигне нищо, отстъпил.

— Не може да отстъпваш ходжа! Ние можем да започнем нещо и да го зарежем, но ти нямаш това право! Виждаш, как Аллах е подредил всичко – две враждуващи къщи, и между тях къщата на ходжата. Ти си длъжен да ги помириш на всяка цена!

Ути-ефенди се засрами и веднага се отправи в дюкяна на Лютви-бей, започна разговора отдалече, и после му каза:

— Време ти е да разбереш, че на Аллах е угодно тази вражда да приключи още в нашия живот. Ти нямаш наследник, а Зейнел-бей има си. И ти имаше син, но Аллах пожела да го вземе при себе си. Няма на кой да завещаеш враждата, а Зейнел-бей ще я завещае на сина си. Ще омъжиш дъщеря си, и Зейнел-бей ще заповяда на сина си да изтреби твоя род и дом. Няма да ти останат потомци по мъжка линия, способни да защитят рода ти, а омразата ще се прехвърли върху потомците на дъщеря ти.

Лютви-бей сам често мислеше за това. Докато беше жив синът му, той се държеше къде по-арогантно и люто стискаше юмруци. След като изгуби сина си и в къщата му остана само една дъщеря, заприлича на птица с отрязани крила. Колкото пъти видеше Сеид на Зейнел-бей, присядаше без сили и изпадаше в тежка тъга. Но все пак не позволяваше мъката да го надвие.

— Няма да угасне рода ми, Ути-ефенди! – отговаряше той на ходжата. — Готов съм да взема в къщата си последния безделник, просякът на просяците, да му завещая богатството си и да му дам моята дъщеря за съпруга — стига само да приеме моето име и да наследи моя завет.

Вижда ходжата, че разговора е безполезен, поклати глава намръщено, постави броеницата в джоба и се прибра вкъщи.

II

А щом Ути-ефенди не успя да намери необходимите думи и нищо не постигна, то и никой друг няма да успее. Ути-ефенди е рядко учен ходжа, много книги е изчел и на много места е бил. Веднъж той отишъл в Цариград и се представил пред шейх-ал-ислям (върховен тълкувател на Корана), който за много неща го питал и разпитвал. Върви Ути-ефенди по улицата и не гледа ни на дясно, ни на ляво, а само пред себе си. Нещо си шепне, а какво – никой не знае. Вярно, той има две жени, но повече време прекарва с Корана, отколкото с жените си.

Много хора идват при него за съвети и за поучения, и той всеки посреща приветливо, на всеки дава разумни съвети. Почнат ли да му благодарят, отговаря:

— Ако съм дал добър съвет, то е благодарение на Аллах, който ми е дал мъдрост да ти помогна. Ако съм дал лош съвет — грях върху моята душа, а на теб нека Аллах даде мъдрост да не ме послушаш.

Никога не дава съвети при въпроси за женитба. Винаги казва:

— Жената си е жена, все едно дали е красива или уродлива, от добро семейство или лошо! Има ли разлика, дали тича черна котка или бяла? Ако жената беше човек, Пророка нямаше да нареди да й се закрива лицето, та никой да не я вижда!

И още:

— Жената никога не спи, тя и през нощта мисли, както и през деня. Мъж и за десет години няма да измисли това, което ще измисли жена за десет минути.

Докато се връщаше от Лютви-бей, през главата му мина мисъл, която никога друг път не би била възможна: да разкаже на старшата си жена за враждата между Лютви-бей и Зейнел-бей, че е дал обет да ги помири, и да види ще съобрази ли тя с какво да помогне.

Отначало той се усмихна на себе си: да му мине такава странна мисъл през главата! И не просто се усмихна, но и се засрами от мисълта си. Как той, учен и знаменит човек, ще седне да търси разум и съвет от жена? Но колкото повече му беше срамно и смешно, толкова повече решението му укрепваше.