между облечените му в джинси бедра. Горната част на тялото ми се просна в скута му, а главата ми полегна на гърдите му.

Почувствах се чудесно, като малко момиченце в скута на баща си. Уютно. Щастливо. Той докосна косата ми, погали ме, а аз вдигнах глава, за да погледна в очите му и видях момченце с весела гримаса на лицето.

На двайсет и първи декември оперираха Момчето със счупения гръбнак, за да оправят трите му счупени прешлена. По-късно той ми каза, че актьорът Едуърд Нортън претърпял същата операция. Лекарят му казал, че била експериментална. Никой не знаел какво ще стане, когато циментът в гърба му се разтвори, нито дали ще е парализиран, когато навърши четирийсет. Момчето със счупения гръбнак ми разказа това, след като се бяхме чукали, телата ни лежаха преплетени на матрака в спалнята ми, а наоколо горяха свещи, които ухаеха на захарни бисквити и канела, на истински дом и кухня. И въобще не бихте си помислили, че той е счупил гръбнака си преди пет седмици. Прокарах пръстите на дясната си ръка по белега над десния му бъбрек, а после докоснах малките разрези около трите прешлена на кръста му. Погалих лицето му, лявата му ръка и гръбнака му.

Той се усмихна и каза:

— Имаш успокояващ допир.

Измъченото му тяло предизвикваше нещо повече от любовно желание у мен. Исках да го излекувам. Също когато синът ми падна от скейтборда си и се разплака. Но никога не попитах Момчето със счупения гръбнак защо бе карало толкова бързо в деня, когато го поканих на вечеря. Не исках да чуя отговора му.

На Нова година той ми звънна по телефона и ме попита с колко мъже съм била. Засмях се. Това бе реакцията ми в подобен момент. Защото това не бе въпрос, предизвикан от желание или любопитство. Чух обвинение. И се засмях. Друга реакция би довела до лудост. Подобно нещо се случи в нощта, когато съобщих на бащата на сина ми, че съм бременна. Той седеше в единия край на канапето, скръстил ръце на гърдите си, приковал очи в стената. Аз седях в другия край с разтреперани ръце, приковала очи: в него. Чаках известно време, но накрая просто не можах да издържа, защото имах чувството, че очаквам смъртта. Изгоних го. Мразех го. А той не виждаше болката ми.

Но в новогодишната нощ раздразнението ми бе меко като бял хляб, натопен в сос. С други думи, вече бях изпила няколко чаши вино.

— Мога да преброя на пръстите си момичетата, с които съм бил.

— Браво на теб.

Бях по-възрастна от него, имах минало. Опит. Белези. Но не и съжаления. Повтарям. Белези.

— Защо не ме помоли да дойда в болницата?

Ето така постъпваха любовниците. Нахвърляха се един върху друг. Лежах на канапето, съжалявах, че виното ми бе свършило, и зяпах плаката на Мерилин Монро на стената.

— Защото си имаш други отговорности — отговори той.

Долових възмущение в гласа му. Дразнеше се, че бях майка.

— Да, имам.

— Освен това бившата ми приятелка щеше да дойде и не знаех кога точно.

— Това е истинската причина, задето не ме повика.

— Държа на нея. Не знам какви точно са чувствата ми към теб.

— Няма значение.

— Знаеш ли колко пъти ми се искаше да си ти, а не тя?

Гласът му се смекчи и изпълни с разкаяние. Беше доста надрусан.

Разплаках се. Г невът ми се замени с копнеж.

— Липсваш ми — признах.

— Искам да те видя — отвърна той.

— Как?

Беше погълнал доста обезболяващи, дрога и приспивателни.

— Не знам.

Любовниците копнеят за физическа близост, която да излекува всички рани. Да, секс. Бих го погълнала като вкусно ядене.

— Ще дойда да те взема — заявих.

— Наистина ли?

— Да.

— Искам да го направиш.

— Добре.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Ще дойдеш да ме вземеш?

— Да.

Надигнах се и примигнах към коледните светлинки. Как можех да събудя сина си, а после да шофирам след толкова много вино?

— Сериозна ли си, бебче?

— Не знам.

Отпуснах се обратно на канапето. Бях объркана.

— Ще ми се обадиш ли утре?

Мълчание. От онова, което се възцарява в джунглата, когато жертвата си разменя ролята с хищника и той се оттегля, преструвайки се, че никога не я е преследвал.

Последният път, когато видях Момчето със счупения гръбнак, знаех, че е за последно. Разбрах го по начина, по който ме чукаше. Повече от час. Свирепо и грубо. В един момент влагалището ми изплака.

— Искаш ли да спра? — попита той.

— Да. Аха.

Усетих как побеснявам.

Момчето се измъкна от мен. Членът му още бе твърд. Всеки прекрасен сантиметър от него. С блестящи следи от мен. От копнежа ми. От желанието ми.

Той сложи ръце на колената ми. Краката ми не спираха да треперят.

— Хей, бебче, добре ли си?

— Не.

Легнах настрани на матрака и притиснах възглавницата към лицето си. Момчето със счупения гръбнак легна до мен.

— Хей.

Усетих тежестта на дребното му тяло зад гърба си. Завъртях се и го погледнах. Бледо слабо момче с пухкави косми по задника. Младото му тяло изглеждаше старо. Косата на темето му бе започнала да оредява. Нещо привлече погледа ми в отблясъка от коледните лампички. Осветеното му теме приличаше на ореол. Веждите му бяха извити по странен начин. Притиснах пръст към бакенбарда му и погалих наболата по бузата му четина. Имаше слабо бледо лице. Обичах го. Виждах бъдещето си в това лице.

— Изчукай ме отново — казах.

Той проникна в мен и започна да тласка. Потта му се посипа по бретона и челото ми. Тялото ми също бе покрито с нея. Приличаше на една от онези реклами за кремове за тяло, които гарантират, че ще накарат кожата ти да заблести. Исках да усетя потта му под ноктите си и издрах гърба му. Прегърнах го здраво, за да почувствам как кожите ни се залепят една в друга. Той се извини:

— Съжалявам, че се потя толкова — каза и спря да чука, за да се избърше с тениската си.

— Харесва ми — успокоих го.

Той продължи да се поти и да чука, но не се изпразни. Зачудих се дали бе изтръпнал от дрогата и хапчетата.

— Искаш ли да го извадиш и да се изпразниш на лицето ми? — изпробвах го.

— Да. Ще ми разрешиш ли?

— Да.

Той тласна още по-силно в мен.

— Искаш ли да се обърна и да ме чукаш на задна прашка?

— Да.

— Искаш ли да ме чукаш в задника?

— О, да! Искам.

— Ще ти позволя.

— Наистина ли?

— Аха. Давай.

Момчето със счупения гръбнак беше дребно, а му се искаше да е висок и силен мъж, за да ме обладае могъщо. Бе толкова притеснен от недостатъците си, че не можеше да свърши. Освен това се притесняваше, че исках само едно от него.

— Чукай ме. Не спирай. Чукай ме — изстенах страстно. — Чакай.

Зад всеки белег има история на страдание. В подходящата светлина, мека и слаба, никой не може да види белезите ми. Изглеждам безукорна. Но тялото ми е покрито с белези. Някои са резултат на жестокост, като онзи на крака ми, получен в осми клас, когато съседските хлапета метнаха запалена пръчка динамит към мен на автобусната спирка.

— Приятелката ти е дебела, а ти си грозна — извикаха те.

Другите бяха в резултат на нараняване, например от колоездачния ми инцидент през 1982 година, който ме изпрати в спешното отделение, където баба ми каза на лекарите:

— Да не сте посмели да обръснете главата й!

Докторът искаше да обръсне главата ми, за да почисти чакъла от скалпа ми. Все още имам чакъл в скалпа и белези по челото, лактите, лявото бедро и колената.

Останалите белези, дузини, са резултат на нанесени от самата мен рани. Дерях кожата си с нокти, а после носех ризи с дълги ръкави, за да прикрия раните и белезите. Веднъж снаха ми забеляза ръцете ми на слънчева светлина и попита:

— Обрив ли имаш?

Не, не беше обрив, а белези. Не исках Момчето със счупения гръбнак да ги види. Не

исках да забележи уязвимостта ми, неувереността. Не му се доверявах за подобни неща.

— Чакай — спрях го и го претърколих, за да се настаня отгоре.

Яздих го здраво и наблюдавах отражението ни в огледалната врата на гардероба. Повдигах тялото си, за да видя мускулите на бедрата си, тъмното ми окосмяване, тежките гърди, падналата по лицето ми коса. Изглеждах безукорна на меката измамна светлина. Момчето със счупения гръбнак изстена под мен. Стисна бедрата ми с ръце.