— Ти като беше в Лондон, на колко фотоизложби отиде? Допускаш ли, че на Запад ще се намери идиот, който в неделния ден ще поведе децата си да гледат фотоизложба? Там гражданите до такава степен са претрупани от пропагандни издания, та даже да им ги изпращаш безплатно, ще ги захвърлят в коша.

— Хората правят каквото е по силите им, — възрази Мила. — Вероятно не им отпускат достатъчно средства.

— Средства може и да им отпускат, но няма кой да им отпусне акъл, — обади се Славков. — Представяш ли си: Отваря французинът пощенската кутия и хлъцва: „Ура! Пак ни пращат «Ла Бюлгари»!“ Радост в къщи!

Гаврехме се с горкия Комитет. А сега се оказваше, че Людмила е назначена за зам.-председател на същия този Комитет. Безполезно бе да се извинявам с късна дата за грубите си оценки. Смънках само, че те се отнасят за неща станали преди десет-петнайсет години и вероятно положението днес е съвсем друго.

Престоят на Мила в КПКВЧ се оказа недълготраен, ала все пак полезен. Успя да разбере от личен опит, че добрите намерения съвсем не са гаранция за успех, особено ако имаш пред себе си една държавно-бюрократична машина, работеща в посока, обратна на намеренията ти. В тази нашенска администрация, в която при всички режими скудоумието и немарата нерядко са взимали връх, добрият почин рискува винаги да бъде отхвърлен като досадна пречка. Причината е в структурата на самия механизъм, обслужващ най-вече интереса на онези, които го обслужват — чиновниците на различни нива. Взаимната зависимост между различните институции; взаимната обвързаност между различните параграфи, единият от които забранява онова, което другият разрешава; ориенталската бавност на действията, сравнима само с уникалната мудност на решенията; пълната незаинтересованост към всичко, което не носи парична изгода на служителя („държавата ни лъже, че ни плаща, ние пък я лъжем, че й работим“) — всичко това трудно би могло да се оцени от разстояние. Необходимо е да влезеш в системата, за да изпиташ върху гърба си безпо-щадната принуда на ангренажа и безизходицата на затворения кръг.

Резултатът от помъдряването всички го знаем: приспособяваш се към системата, при невъзможност да я измениш. Намират се обаче и субекти, които на свой риск и отговорност отказват да се приспособят. Мила прояви склонност именно към такова поведение, след като в началото на 1972 бе назначена отново за зам.-председател, — този път на Комитета за изкуство и култура.

Когато си приказвахме за свойствата на нашенския мухъл, бях я запознал с един мой отдавнашен опит да привлека вниманието на парижани върху изкуството по българските земи. Опитът не бе увенчан от бляскави резултати, затова и разказът ми не звучете като самохвалство.

През ноември 1958 на някакъв коктейл, организиран по случай десетата генерална асамблея на ЮНЕСКО ме запознаха с Едмонд Сиде, директор на френските Национални музеи. Коктейлът бе слабо посетен и може би това бе причината Сиде да ми окаже известно внимание, след като го уведомиха, че съм не само дипломат, но и професор по история на изкуството.

— Предполагам, че вече добре познавате Лувъра, — забеляза той, подир няколко фрази без значение.

— Едва ли. Обречен съм да се движа из залите най-вече като гид.

Така си беше. Всички българи, пристигащи в Париж, държаха да видят непременно поне две неща: Айфеловата кула и Лувъра. За кулата нямаше трудности — там работата можеше да я свърши и шофьора. Но обиколките из Лувъра бяха истинска тягост.

— Но това е чудесно! — възкликна Сиде, след като му разказах за мъките си като развождач. — Бихте могли да изнесете една беседа и пред нашите гидове. Те също са затруднени от задачата да избродят цялата история на изкуството в разстояние на час и половина.

— Боя се, че все още не познавам достатъчно Лувъра, за да изнасям беседи по въпроса.

— Как така? Нали толкова пъти сте го обикаляли.

— Е, сам знаете, че има и недостъпни места.

— Не и за вас. Достатъчно е да ми се обадите предварително.

Обадих му се. Така получих достъп до депата, реставрационните ателиета и — което в случая е по-важно — до жилището на самия Сиде. Той обитаваше един обширен апартамент в музея с разкошна стилна мебел.

Сиде бе влиятелна личност и аз често използвах услугите му при някои наши инициативи в културната област. Веднъж, когато го посетих в дворцовите му покои, заварих там един господин, който разглеждаше няколко пръснати върху масата персийски миниатюри. Стопанинът ме представи на непознатия, който само бегло кимна, наведе се отново над миниатюрите и след минута заключи:

— Нищо интересно. Не вярвам, че ще обогатят особено Лувъра.

— Значи сме на едно мнение, — кимна директорът.

И леко сконфузен от това, че гостът му сякаш изобщо не ме забелязва, поясни:

— Моят млад приятел има горещото желание да покаже в Париж някои образци на българското изкуство.

— Кое по-точно? Древното или социалистическото? — попита онзи, като благоволи все пак да ме погледне.

— Бих желал да почнем още от тракийското… — измърморих, тъй като бях съвсем неподготвен да излагам сериозни проекти.

— А! Тракийското! Това заслужава респект, — произнесе вече по-отзивчиво гостът. — А вероятно и средновековното. Вие имате интересни стари икони.

— Именно затуй, ако е възможно…

— Всичко е възможно, господине, — прекъсна ме непознатият. — В нашия свят това е и хубавото, и лошото, че всичко е възможно.

Хвърли поглед към ръчния си часовник и рече с друг тон:

— Съжалявам, но трябва да тръгвам.

Кимна за раздяла на Сиде, отправи се към вратата, но изглежда отново се сети за съществуването ми, защото преди да излезе, подхвърли:

— Минете някой ден да ме видите. Тракийското изкуство, това е наистина добра идея…

— Познахте ли го? — запита домакинът, след като онзи си отиде.

Как можете да не го позная. Леко навъсеното лице, острият поглед и нервният тик, деформиращ от време на време чертите му — това беше прочутият Андре Малро, участник в толкова събития и обект на такива злословия, та го знаеха даже хората, които никога не бяха си дали труда да разлистят книгите му. В момента той бе по-известен от всякога, като пръв приятел на Де Гол и току-що назначен за министър на културата.

„Минете да ме видите“… Не знам дали Малро бе запомнил тази своя покана или тя му бе напомнена от добрия Сиде, но няколко дни по-късно секретарката в посолството смаяна ми съобщи, че г-н министърът на културата щял да ме приеме на следния ден в 16 часа.

Посланикът също посрещна с изненада новината. С неприятна изненада — ако трябва да бъда точен. Помълча начумерен, после отсече:

— Нека му телефонират, че и аз ще дойда.

Да се натрапваш някъде, където не са те канили, — това от гледна точка на дипломатическата етикеция бе недопустимо. Но Каменов за нищо на света не искаше да изтърве рядката възможност да изпрати в София самохвална информация за срещата си с френския министър, като придаде на събитието почти международно значение.

Малро ни прие на следния ден твърде хладно, недоволен очевидно, че е поканил един, а са довтасали двама. И за да подсети шефа ми, че няма никакво намерение да води с него обстойни междудържавни разговори, той, едва дочакал да седнем в креслата, запита сухо:

— Е, господин посланик, с какво мога да ви бъда полезен?

Вероятно Каменов си бе представял срещата по-скоро като приятна дружеска беседа, защото се оказа неподготвен за такъв пряк делови въпрос, та почна да мънка нещо в смисъл, че на Софийския университет били необходими френски учебници.

— Господин посланик, нека бъдем сериозни, — прекъсна го безцеремонно Малро и лицето му се изкриви от обичайната нервна гримаса. — Ако имате нужда от книги, ще ви пратя при секретарката ми, за да уредите с нея този въпрос. Мислех, че ме търсите за нещо по-важно…

Млъкнал сконфузено, Каменов ме погледна ядовито в смисъл „какво мълчиш?“, сякаш мълчах по свое желание. Наложи се, противно на протокола сам да взема думата и да изложа в няколко изречения проекта за изложба на изкуството по нашите земи, от древността до днес.