— Така ще бъде най-добре, — съгласи се тя. — Особено ако не е много обемиста. Напоследък от писане не ми остава време за четене.

— И двете неща са вредни, — признах. — Нали още в древността е казано: „Пази се синко от това, да съставяш много книги — то няма край, и да четеш много — то е уморително за тялото.“

— Кой го е казал?

— Еклесиаст.

Тя май не разбра какво имам предвид, но не попита за обяснение. От раздвижването на централните маси личеше, че краят на вечерята е настъпил.

„Случайните случки случайно се случват“. Този изтъркан някогашен лаф би могъл вероятно да се приложи и към запознанството ми с Людмила Живкова. Особено ако го приемем в неговия ироничен смисъл, че всъщност на този свят няма нищо случайно.

Няколко дни по-късно един приятел ме осведоми, че следобеда щял да ходи на гости у Живкова, та му били поръчали да заведе и мене.

— По какъв повод?

— По какъв повод се ходи на гости? — запита той на свой ред. — Не е наложително да носиш букет.

И раздразнен донейде от простотията ми, добави:

— Нали днес е петък, бе. Не си ли чувал за петъците на Людмила?

Не беше възможно да не съм чувал. Тогава те бяха една от темите на обичайното нашенско злословие. Имаше различни коментари, но винаги заядливи или неприязнени, понеже ги правеха непоканените. Някой ги бе нарекъл „файф-оклок на червената буржоазия“, други ги обявяваха за карт-бланш към партийния възход.

Приех поканата без особен ентусиазъм, както бях приел от немай къде поканата за неотдавнашното честване. Светските или партийни сборища рядко са ме привличали. Аз съм от хората, които, поведат ли ги на манифестация, гледат да се измъкнат в някоя странична уличка, а привикат ли ги на събрание, излизат да пушат в коридора.

— Ти трябва да си смениш или табиетите, или партията — подхвърляше навремето баща ми. — Пали сте колективната.

За смяна на партията не бях помислял. Дозирах умерено присъствията и отсъствията си от различните съвещания и покорно търпях обвиненията в разхайтеност и индивидуализъм. А то си беше обикновена клаустрофобия.

Предполагах, че поканата за следобедна визита е косвено напомняне да занеса обещаната книга, но не занесох нищо, дори цветя. Подозрението ми, че ще се озова в някакво тягостно жамборе на празнословието и губивремето изцяло се оправда. В апартамента на бул. Толбухин заварих към дузина познати и непознати лица от двата пола, които пиеха, пушеха и се стремяха взаимно да си правят впечатление с реплики и бележки, претендиращи за остроумие. Беше една от онези претенциозно подбрани компании, на които, едва пристигнал, вече се питаш какво търсиш тук и докога ще стоиш.

Въпреки привидното оживление и откъслечните смехове, нямах впечатление, че някому е особено весело. Домакинът Иван Славков самоотвержено поддържаше настроението, като от време на време пускаше грубовати шеги, които май не винаги бяха по вкуса на домакинята. Тя обаче също се стремеше според силите си да бъде любезна и за да преодолява настъпващите паузи, подхвърляше някоя реплика или задаваше някакъв въпрос.

Струваше ми се, че и двамата самоотвержено изпълняват ролите си в пиеска, която би могла да бъде наречена „Гостоприемни домакини“ и която те сами си бяха измислили с неизвестна цел. За тази реална или мнима цел бяха съчинени още тогава и особено по-късно редица легенди.

Поседях известно време сред гостите, както го изискваше приличието. Сетне издебнах удобен момент и се измъкнах незабелязано.

— Съжалявам, че не можахме да си продължим онзиденшния разговор, — каза Живкова, излязла да ме изпрати. — У нас в петък винаги е така. Може би трябва да изберем друг ден…

— И друго място.

— Това като покана ли да го разбирам? Чувала съм, че имате огромна колекция от картини.

Уговорихме се да се чуем вечерта и да се уточним за следващата среща, този път у дома. За обещаната книга така и не стана дума.

Колкото до пренебрежителното ми отношение към петъците на Людмила, предполагам, че причината беше пак проклетата ми клаустрофобия. Хората се събираха да си побъбрят приятелски, да изпият по някоя и друга чаша, да се посмеят. Такива сбирки ставаха по него време из цяла София. Защо е нужно да ги обсъждаме и да им даваме оценка.

Подобно фриволно отношение обаче би влязло в остро противоречие с главния и всъщност единствен засега биограф на Живкова — Любомир Левчев. Като меродавен тълкувател, а и жив свидетел на събитията, наречени от него „незабравимите петъчни сбирки“, биографът ни ги представя в съвсем други измерения. Те са част от „инвенциите на Людмила“, които „изглеждат неочаквани, необикновени, странни“, а всъщност „винаги са били сериозно премислени, свързани една с друга, целенасочени с далечен прицел“.

Тези срещи, според Левчев, не са просто израз на „естествения стремеж у творците да общуват помежду си“.

Отличителното за петъците у Людмила беше търсенето и постигането на определени творчески цели… В този дом, прост и уютен, но пълен с изкуство се събираха на чаша чай или кафе най-зрели и изтъкнати творци и редом с тях съвсем млади, още неизвестни но нажежени от творчески ентусиазъм „рицари на надеждата“.

Прост дом… но затуй пък пълен с изкуство… вихър от търсене и постигане на творчески цели… нажежени от ентусиазъм до бяло рицари на надеждата… Ясно е, че при подобна нажеженост всяка проява на лековатост в оценката на петъците би била равностойна на кощунство. Така, използвайки като творчески инструмент необятните възможности на измишльотините си, биографът стига до същността: „Днес е ясно, че това бяха часове на най-напрегната работа за Людмила Живкова… Различните виждания влизаха в спор и тя можеше да ги оцени… Тя мечтаеше за бъдещето по своя неповторим делови начин… От гледище на научната терминология такива срещи биха могли да се нарекат «мозъчни атаки».“1

За „мозъчни атаки“ е нелепо да говорим, освен ако става дума за атаките на ласкателя биограф, отправени към високостоящите. Людмила вече си бе отишла, затуй пък таткото беше жив и здрав. В редките случаи, когато съм посе-щавал петъците, не помня да са водени разговори за изкуство. За какво да ги водят? За да излага Дечко Узунов творческите си планове ли? Или затуй, че нещастния Генко отново са го прибрали в лудницата?

За изкуството, а също и за Генко стана приказка, когато Людмила и Славков дойдоха за пръв път у дома. Квартирата ми не бе твърде подходяща за гости с неразборията от книги, картини и скулптури, отрупани между старите кресла с меланхолично подрънкващи пружини. На туй отгоре споменатия Генко често ми носеше незасъхнали още картини, та холът бе наситен с миризмата на маслени бои.

Тия подробности не смутиха гостите. Потънали в дълбоките кресла, те се взираха любопитно в платната, които поставях едно подир друго пред тях. Нямаха претенции да са тънки познавачи, но ме предразположиха с това, че харесаха пейзажите на Генко.

От кухнята се носеше ароматът на кафе, дошъл да внесе нов нюанс в наситената с ухания атмосфера. Наложи се да прекъснем журирането и да минем към други теми.

Семейството бе прекарало известно време в Лондон, а аз — доста години в Париж, та разговорът естествено се насочи в задгранична посока. Иван и аз си разменяхме спомени за простотиите, свързани с поведението на нашенски дипломати, а Живкова се интересуваше от връзките, които съм завързвал във франция. Струваше ми се, че се отегчава от шегите ни. Знаеше да се усмихва и даже нерядко се смееше, но и тогава, и по-късно понякога съм се питал — притежава ли изобщо чувство за хумор. Допускал съм, че може би гледа прекалено сериозно на живота, за да се интересува от смешната страна на нещата.

Разказах как някога съм се запознал с другаря Халов, тъкмо преди да замине за Лондон. Беше добър човек, дългогодишен политзатворник. Запитах го как се справя с езика. „Нямам грижи — отвърна. — Две години съм я учил английската граматика в тюрмата“. После стана дума за Найден Николов, друг посланик, също в Лондон, който отишъл на някакъв официален прием с камион, понеже другата кола била на ремонт. Бях започнал да разправям и за наш разведчик, дето два деня се завирал по храстите, за да снима някакъв стратегически важен мост и едва по-късно установил, че великолепни снимки на същия мост се продават в близкото павилионче…