Очаквах, че ще бъде потресена от подлостите, които й разкривах, но тя ме слушаше равнодушно. Потресен донейде се оказах аз самият, когато я чух да казва:

— Наивно е да се надяваме, че в борбата за власт може да има морал, както е наивно да смятаме, че може да се води война, без да се вършат убийства. Нали властта е форма на насилие. Тогава за какъв морал ще говорим.

— Най-добре е изобщо да не говорим, — съгласих се. — И аз не знам за какъв дявол се разбъбрих. Всичко си е било съвсем нормално. Също както сега. Народът го е казал: на война — като на война.

Мислех да добавя още нещо, но тя ме върна към темата на разговора ни:

— Това, което сте започнали навремето с Башев и Шмиргела, трябва да продължи.

— Без мене.

— Не бързай да отказваш, преди още да съм те поканила, — рече тя сухо. — Нека най-първо обсъдим нещата по принцип.

Обсъдихме ги. Разбрах, че по нейно настояване още през април е било взето решение от Секретариата на ЦК за създаване на служба „Културна наследство“, с цел издирване и закупуване ценни произведения на изкуството, които да обогатят националните ни фондове.

— Значи пари има, — забелязах. — Въпросът е само да се изхарчат. Предполагам, че в Комитета ти ще се намерят достатъчно доброволци, готови да се нагърбят със задачата.

— Службата ще е в системата на Министерство на външните работи.

— Все едно. Щом е въпросът за харчене, кандидати навсякъде ще се намерят.

Тя не отвърна, давайки ми възможност да разбера сам, че не е зле да престана с безсолните си шеги. Използвах паузата, за да й донеса чаша от традиционния чай. Сетне накъсо и без да си придавам излишна важност, се постарах да я въведа в своебразния свят на търговията с картини. Отпърво слушаше търпеливо, но после май реши, че излишно усложнявам нещата:

— Не може ли направо да се обърнем към някой експерт в Париж и да му кажем, че търсим картини примерно от Паскин, пък той да си прави издирванията по галерии и търгове.

— Това е най-лесното, — съгласих се. — И най-неразумното, прощавай за израза. Защото въпросния експерт — този тип хора се наричат куртиета — след като открие някъде платно на Паскин, няма да те заведе на съответния адрес, за да си го купиш сама, а ще предложи да го купиш от него, увеличавайки цената с няколко десетки процента.

— Разбрах.

Това можеше да се изтълкува като „млъкни“, но аз продължих:

— Като влезеш в частна галерия и забележиш картина, която ти харесва, няма да се спуснеш към нея и с умиление да възкликнеш „какъв чудесен пейзаж!“, ами ще я подминеш небрежно, за да се насочиш към платна, които абсолютно не те интересуват. И додето разпитваш за цената на разните експонати, ще се осведомиш между другото и за цената на споменатия пейзаж, та да ти стане ясно, дали е по джоба ти…

— Разбрах.

— Чакай, има още. Щом си решила да купуваш, идва ред на пазарлъка.

— Ами ако кажат: Няма пазарлък?

— И това е възможно, но обикновено не го казват. Защото не става дума за стоки с фиксирани цени. И защото първоначалната цена в много случаи нарочно е по-висока, та при покупката да те зарадват, че ти правят отстъпка.

— Друго има ли, за да влезем в бранша?

— Има, разбира се. Но ти вече се отегчи.

— Няма значение. Нали сме решили да вършим работа. И като отпи за кураж от чая си:

— В кой магазин предлагаш да се отбием?

— Там е лошото, че са доста на брой. Само в Париж са поне триста.

— Трябва ли да ги обиколим всичките, за да открием една платно от Паскин?

— Не, естествено. Но трябва да имаш представа къде са и какви са — категория, цени, специалност… Дали предлагат стари майстори или съвременна живопис, дали наивисти или абстракционисти, като не забравяме, че макар голяма част от галериите да са скупчени в съзвездия, съществуват и не малко други, пръснати из целия град, особено антикварите, където картините се продават между другото, но пък цените обикновено са по-ниски. И после, не забравяй, че в момента говорим само за Париж. А каква е гаранцията, че додето кръстосваме Париж, заветната картинка от Паскин не се спотайва в някоя от галериите на Мюнхен или Кьолн, на Базел или Женева. Освен туй не бива да пренебрегваме и възможностите, които предлагат търговете, в случай, че разполагаме с материалната възможност да участваме в тях…

Слушаше ме — дали внимателно или от немай къде — но по едно време отново ме прекъсна:

— Ти сега да ме ограмотяван! ли си решил или да ме обезкуражаваш? Ако е второто, трябва да ти кажа, че въпросът е вече решен. И напразно си губиш времето.

Отново се върнахме на изходната позиция, от която се бях старал да я отдалеча. Добре поне, че отегчението я бе направило по-отстъпчива. Призна, че разбира резервите ми подир преживените някога ядове, пък и въпросът не бил чак толкова спешен, та да го решаваме в момента. Засега очаквала от мене да проуча цените на световната борса, за да набележим авторите, към които бихме могли да се насочим според възможностите си.

Отстъпчивостта й едва ли се дължеше само на констатацията, че нещата с откупките съвсем не са така прости, както си е въобразявала. Чакаше я предостатъчно работа по някои други нейни проекти. А и подозирах, че нейни сътрудници също си предлагат услугите, след като става въпрос за задгранични командировки и харчене на пари.

Мина време, през което, както дочувах, вече се предприемаха нещастни дилетантски действия по линията на „Културно наследство“. Людмила, недоволна от моето безразличие, на два-три пъти бегло спомена, че работите не вървят, но повече не отвори дума за участието ми. Едва през април 1977, когато предстоеше да пътувам по някакъв повод до Женева, предложи да се отбия в Рим, за да приключа някаква сделка, уговорена от името на Комитета. Двама близки на Живкова (спестявам имената) бяха уговорили с Риналдо, сина на вече покойния скулптор Асен Пейков, да закупят една женска фигура, изваяна от баща му. На пръв поглед — нищо лошо. Пейков, работил до смъртта си в Италия, бе талантлив скулптор, а нашите музеи не притежаваха нищо от него. Само, че сделката бе сключена на честна дума: Нито парите бяха изплатени, нито скулптурата беше потърсена от посолството ни, в резултат на което синът вече месеци наредзвънеше по телефона от Рим с молба да му бъде изплатена обещаната сума.

Моята роля бе проста: Да видя на място какво представлява статуята и да уредя заплащането, като за целта с мене щеше да пътува човек от МвНР.

— Дано работата да е добра, — казах, когато Людмила ми възлагаше задачата. — Цената е доста солена.

— Ами солена ще е, след като специалистите се дърпат и оставят случайни хора да вършат работата, — отвърна тя.

И за да ме зарадва съвсем, добави:

— Човекът, който ще извърши плащането, ще пътува с тебе. И понеже ще разполага с голяма сума, виж дали ще намериш из галериите нещо хубаво и отговарящо на скромните ни възможности. Ти няма да се занимаваш нито с фактури, нито с долари, нито с отчетност.

Така ме улови на въдицата: Без излишни приказки и отведнъж.

Проклетата страст на колекционера. Тихата лудост. Писал съм вече за нея. Ама, че това, което купуваш, не е за тебе, че няма да влезе в твоята колекция, а ще постъпи в депото на музея, — какво значение. Да не би запаления ловец, който с часове преследва дивеча, да върши това, за да се нахрани?

Понеже стана дума за Живков, който беше страстен ловец, спомням си, че веднъж, когато група писатели бяхме с него във Воден, ме запита:

— Ти защо нямаш пушка?

— Не съм ловджия, другарю Живков.

— По принцип или просто те мързи?

— Не бих си позволил да убивам.

— Ами ако си на фронта?

— При самозащита може и да стрелям по човек. Но по сърна — никога.

— Ама месце обичаш да си хапваш…

— Не съм твърде и по месцето. Макар да не съм вегетарианец.

— Ммм — дааа, — проточи по обичая си Първия.

И съвсем необичайно добави, сякаш се извиняваше:

— Какво да правя… това е единствената ми страст… Може ли да си жив човек и да нямаш поне една страст…