Орисана да се занимава с управлението на процесите, тя постепенно бе разбрала, че ръководството на културата не означава държавнически диктат над културата, което също не е нищо повече от узаконено насилие. Вдъхновена от известни идеи на Рудолф Щайнер тя пледираше за създаване на нов тип училища, в които децата да не бъдат дресирани, а подпомагани да разкриват и развиват индивидуалните си заложби и естествено да разширяват съзнанието си в различни насоки.

За жалост прекаленото внимание към културата и хората на културата не винаги се посрещаше с разбиране, а понякога предизвикваше и раздразнение, като се пускаше в ход известното тесняшко роптаене: „Абе не стига, че всичките ни ядове идват от интелигенцията, ами и сума държавни пари се трошат за нея“.

Сума пари ли? Истината, особено що се отнася до учителското съсловие, бе доста по-различни. И нищо чудно, че вдъхновена от дружеското отношение на Живкова, учителката Тончева си бе позволила публично да заяви: „Държава, в която полицаите са по-добре платени от учителите, е полицейска държава.“

Насмалко щеше да изхвърчи горката Тончева от поста си, ако не се бе оказало, че в случая не изразява лично мнение, а цитира дословно Ленин.

По-голяма щедрост се проявяваше спрямо представители на творческите съюзи, но там натискът за контрактации, командировки, задгранични пътувания, издания и преиздания на съчинения бе толкова мощен, та пробивите бяха неизбежни. Голяма част от тия куртизани на режима впоследствие щедро се реваншираха пред своята благодетелка с поток от подигравки и злословия. Добре все пак, че това стана цяло десетилетие след нейната смърт.

Нормалния процес на сближаване между различните държави се осъществява чрез взаимно опознаване, а взаимното опознаване — чрез един естествен, сиреч нецензуриран културен обмен. Усилията в това отношение не можеха да бъдат еднопосочни. Паралелно с културните ни прояви в чужбина значително нарасна и притокът на западни произведения у нас в областта на литературата, театъра, музиката, телевизионните програми. Един бегъл поглед върху продукцията на „Народна култура“, издателството на Комитета, е достатъчен, за да се установи значителния брой западни литературни произведения, чиято публикация само няколко години по-рано би била немислима.

Моите лични впечатления от областта на културния обмен с „капиталистическите страни“ се отнасят главно към областта на изобразителното изкуство. Не става въпрос за обичайния обмен на документални филми или цветни репродукции. Още навремето бях издействал като подарък от ЮНЕСКО три големи изложби с прекрасни, скъпи репродукции на западни художници.25 Случаят, който имам предвид бе по-сериозен, а по-късно и доста нашумя, та затуй си позволявам да го засегна.

Веднъж към края на 1975, когато бе уредена изложбата на Паскин, Людмила бе забелязала:

— Наистина голямо безобразие: Да притежаваме една единствена малка картинка от нашия Паскин.

В нейните представи Паскин вече бе станал „нашия“. И понеже не отговорих, продължи:

— Толкова ли е трудно да намерим още нещо от него?

— В момента не знам как е. Трябва да се провери движението на цените по борсите. Но преди десетина години не беше проблем да се купи някой акварел или даже масло от Паскин.

— Само че, кой да се сети…

— Защо мислиш, че не е имало кой да се сети?

— Какво има да мисля. Нали резултатът е налице.

Можеше разговорът с това да приключи, но както казваше Любо Тенев, „език мой — враг мой“. Поддадох се на изкушението и разказах една почти забравена история:

Министърът на културата през 1958 Иван Башев бе издействал скромни суми за закупуване произведения на западни майстори и обогатяване сбирката на Националната ни галерия. Сумите наистина бяха твърде скромни, но цените тогава също бяха скромни. Студена война, опасност от световен конфликт — хората не бяха се юрнали да купуват картини и графики.

— Така придобихме значителна част от онова, което е днес в галерията.

Подир което последва неизбежния въпрос:

— И после?

После си бяха казали думата обичайните нашенски страсти: Завистта, озлоблението, личните амбиции. Директорът на галерията Николай Шмиргела беше раздразнил част от най-авторитетните ни тогава художници с това, че бе стеснил присъствието им в експозицията, за да направи място и на някои талантливи по-млади автори. За да бъде наказан, предизвикаха ревизия, самообявиха се за ревизионна комисия и започнаха да подготвят присъдата.

— А ти къде беше? — заинтересува се Живкова. — Сред публиката ли?

— Не съвсем. Според зловещата комисия Шмиргела бил виновен между другото и за туй, че сред графиките от западни автори бил допуснал фалшификати, които аз поради некомпетентност, съм бил донесъл от Париж. Не ме обвиняваха в нищо хората. Само споменаваха като факт почти без значение, че съм невежа в професията си.

— Ревизията документирана ли е?

— Естествено. Доколкото знам всички материали са запазени.

— А какво беше заключението?

— Ами, както се бе изразил баща ти: „Много шум за нищо“.

— И баща ми ли успяха да го набъркат?

— Иска ли питане. Всичко беше на ниво.

Дали защото разбра, че и Живков е замесен в случая или по друга причина, Людмила изостави темата и мина на друго.

Не, не беше я изоставила. Разбрах го още следващия понеделник:

— Завчера ми донесоха целия архив по онази ревизия. Преглеждах го вчера целия ден. Истински кошмар. И все пак плановете им се провалили. Нали Шмиргела не пострада?

Погледнах я замислено. Подвоумих се пак да говоря ли или да замълча. И отново същата тази беля: език мой — враг мой.

— Вярваш ли, че цялата тази нечиста история се е свеждала до някакво мизерно разчистване на сметки между художници?

— Ти ще ми кажеш.

— Абе най-добре би било да ти го каже баща ти, но нека не го безпокоим човека.

— Виждаш, че в момента баща ми го няма. Какво има да се притесняваш?

— Ще ти кажа само едно нещо, но нека между нас да си остане.

— Щом настояваш…

— Още след като почна ревизията, поисках среща с другаря Живков. Прие ме на другия ден, обаче не пожела дори да ме изслуша. „Разбрах, — вика, — за какво ме търсиш. И вече наредих да се спре тази ревизия. Кажи, друго има ли?“ Обясних, че не желая да се спира ревизията, а обратното — да се доведе до край, но не от някаква група озлобени заговорници, а от обективни съдници. А той знаеш ли какво ми каза?

Тя мълчеше в очакване на продължението.

— „Ти си наивен човек, бе — вика. — Не разбираш ли, че щом са почнали ревизия срещу вас, непременно ще ви изкарат виновни. Никакъв грях да нямате, пак ще ви изкарат виновни. Че тя нали точно за това се прави тази ревизия бе, за да ви изкарат виновни. Тъй, че гледай си писането и не мисли повече за ревизията. Прекратил съм я!“

Млъкнах и запалих цигара, в очакване на следващия въпрос. Той не закъсня:

— А защо все пак продължи?

— Някой казва ли ти? Спря само за три дни, колкото Шмиргела да си поеме дъх, след което почна наново. И пак — начети, фалшификации, лъжесвидетелства — още цяла година.

— Добре де, защо?

— Това не беше някакво сритване между художници. Зад художниците деляха мегдан фигури от висшия ешелон.

— Говори с имена.

— От една страна Иван Башев, от друга — нашият сегашен добър приятел Венелин Коцев.

— Откъде го разбра?

— Лично от Башев. Знаеш, че тогава бе министър на външните работи, а Коцев завеждаше идеологията в ЦК. Отидох при Башев да му се оплача, че са формирали такава пристрастна комисия, но той не реагира. Чак когато си тръгнахме — знаеш, че Иван, за разлика от велможите с мерцедеси се движеше пеша…

— Е аз не мога да се прибирам в Бояна пеша, — забеляза Людмила.

Никак не обичаше да напомнят за знатното й положение.

— Та когато тръгнахме по „Руски“, Башев ми вика: „Не разбираш ли, вика, че те искат да ударят не Шмиргела, ами мене за покупките и разходите, които съм правил. Този Венелин Коцев, дето ти ме караш да му се обадя, е в дъното на цялата работа. Приискало му се е министър на външните работи да става.“