Какво рискувам ли? Най-малкото — присъда за умишлено убийство, същата, от която едва се отървах в Копенхаген. Обстоятелството, че се движа с фалшив паспорт, ще бъде само дребна добавка. Излишно е да се занимавам с такива дреболии, след като ме чака доживотен затвор.

Да, доживотен затвор — точно това ме заплашва. И все пак Сеймур бе казал: нищо не ви заплашва, хранете се спокойно.

Храня се. Какво би спечелил американецът от възкресяването на една отдавна погребана история? Нищо, разбира се. И дори ако по непонятни причини е искал да сложи ръка отгоре ми, защо не го бе сторил, когато бях в ръцете му? Защо е трябвало да ме пусне, та после да ме гони? Ами че аз сега бих могъл да бъда вече извън Федералната република, ако не се налагаше да спирам в Мюнхен за Петко. Бях казал наистина на Сеймур, че пътувам за Кьолн, ала Сеймур не е от тия, дето веднага приемат каквото им кажеш. Напротив, положително е бил убеден, че, подплашен от срещата с него, ще запраша с пълна скорост към родината. И въпреки туй ме пусна да си вървя.

Не, между моите догадки и реалните факти има някакво несъответствие. Онази жена наистина приличаше на броячка — имам око за такива неща, — но каква е гаранцията, че е броила специално мене? И дори да е изпратена от американеца, това съвсем не значи, че той иска да ме задържи. Ако целеше да ме задържи, щеше да ми прати не тая породиста немкиня, а някоя горила.

Четвърт час по-късно стигам до кафето и до твърдото заключение, че всичко ще се изясни, щом само се върна при БМВ-то. Една рискована проверка. Една неизбежна проверка. Без колата съм за никъде. И в края на краищата, ако има нещо опасно, по-добре да го разбера още тук, при колата, отколкото долу, на границата, в присъствието на униформени лица. Уреждам прочее сметката и излизам.

Девет часът. Вечерната улица е обляна в светлина, но минувачите са оредели. Бих могъл да хлътна в някое кино и изобщо да отложа възможно повече появата си на Променаде плац, дето съм оставил БМВ-то. Но в случай, че съм под наблюдение, протакането няма да ми помогне. Мисълта за киното е мисъл за бягство. А бягството нерядко е най-глупавият вариант.

Колата е паркирана близо до Дрезденер Банк и още щом я зървам, усещам как онова познато до втръсване чувство за тягост обгръща сърцето ми. БМВ-то е плътно притиснато отпред и отзад от две други коли и това едва ли е случайно. Бих могъл да се върна, додето не са ме забелязали. Все още има възможност да се върна, обаче каква полза.

Приближавам невъзмутимо до колата. Наистина е здраво залостена. Ако успея да избутам поне с половин метър гарирания отпред зелен Мерцедес…

— Няма да успеете — чувам спокоен женски глас тъкмо когато се опитвам да претворя замисъла в живо дело. — На скорост е.

Говорещата излиза изпод тъмния свод, дето се е приютила, и прави няколко крачки към мене. Едва ли трябва да пояснявам, че това е породистата немкиня.

— Тогава запалете и дайте малко напред — казвам, като зарязвам физическите упражнения. — Все пак трябва някак си да изляза.

— Защо е необходимо да излизате? — пита все тъй спокойно дамата. — По-добре влезте.

Тя е отворила дясната вратичка на мерцедеса и ме кани гостоприемно да седна на онова място, наричано мястото на мъртвеца.

— Много мило — промърморвам. — У вас ли отиваме?

— Може и дотам да стигнем — отвръща жената. — Но засега не сме стигнали дотам.

— Тогава?

— Един ваш познат иска да ви види.

— Кой точно? Аз имам много познати.

— Би трябвало да се сещате — подхвърля тя.

И понеже все още се колебая, добавя с леко нетърпение:

— Хайде, че ми стана студено.

„Да знаеш на мене какво ми е“, отговарям.

Само че — наум.

ВТОРА ГЛАВА

Ресторантът е на първия етаж с изглед към Карлс плац. Тихо заведение със стилна мебелировка и келнери в смокинги, изобщо доста над ранга на Винервалд. Сеймур се е настанил край една маса до широкия прозорец. Кима едва-едва при нашето появяване и произнася:

— Заповядайте. Надявах се да вечеряме заедно, но вие закъсняхте повече от допустимото, тъй че вече приключих с тая отегчителна работа. Сега е ваш ред.

— Не съм гладна — казва дамата, като сядаме. — Бих пила нещо съгряващо. Навън изведнъж захладя.

— Вече съм вечерял — обявявам на свой ред.

— Това наистина е красиво от ваша страна, Албер — промърморва американецът. — Да се тъпчете някъде, додето аз тук ви чакам.

Албер. Значи е в течение на новата ми самоличност. Новата ми самоличност всъщност е една от старите, които на времето съм използувал. Албер Каре — белгиец по народност и търговец по професия. Защо да не я навлека повторно, след като не е компрометирана. Една самоличност не се оформя лесно.

Метр д’отелът вече е щръкнал пред масата.

— Бих взела един скоч — казва дамата.

— Аз — също.

— Три скоча — обобщава Сеймур.

И след като човекът в смокинга се отдалечава:

— Предполагам, че вече сте се запознали.

— Току-що чух името му от вас — отвръща жената. И като ме поглежда, добавя:

— Аз се казвам Мод.

— Тя се казва Мод, Албер — потвърждава американецът. — Запомнете това име.

— Не е трудно за запомняне.

— Надявам се да станете ако не приятели, то поне добри познати. Това ще бъде само от полза за общата работа. Но нека не бъркаме работата с удоволствието.

Удоволствието се свежда до туй, че ние двамата с Уйлям изпиваме в почти пълно мълчание сервираното питие, докато жената едва докосва с устни чашата. Сетне Мод, сякаш по някакъв невидим знак на Сеймур, става.

— Ще ми позволите да се оттегля…

— Да, да, вървете… — кима американецът.

— А ние с вас, Майкъл? — пита той, когато оставаме сами. — Ще пием ли още по нещо, или също ще се оттегляме?

Не виждам защо трябва да се наливаме, след като е очевидно, че Сеймур по понятни съображения едва ли ще води сериозен разговор тук.

— Знаете, че нямам особен вкус към алкохола.

— Вярно. Ние е вас си приличаме по много неща. По сума неща, като изключим най-важните.

Не съм забелязал чак толкова да си приличаме, но и не смятам, че това е тема за обсъждане.

— Предполагам, че очаквате някакви обяснения — подхвърля Сеймур, когато се озоваваме на улицата. — Затуй ще почна от обясненията.

Той обаче не бърза да почва дали защото обмисля как да почне, или защото се налага да слезем по механичната стълба в подлеза. Едва когато излизаме отвъд Карлс плац и поемаме из почти пустата Нойхаузер щрасе, чувам гласа му:

— Снощи ви казах, че не бива да се боите от мене. Казаното остава в сила, само че при известни условия.

— Снощи не ставаше дума за условия.

— Прав сте. И много ми е неловко, след като съм направил един жест, сега да ви изнудвам да го заплащате. Но, Майкъл, вие знаете какво представлява нашата професия. Човек рядко е свободен да действува според личните си желания.

Оставям без внимание тия обобщения, като чакам следващото.

— Ако не бях ви поканил да дойдете в „Черния козел“, вероятно нямаше повече да се видим. Но какво искате — случайността води подире си друга случайност. Един от моите хора ви е забелязал в хола на хотела. И едва се разделихме с вас, дойде в стаята да ми го каже. За наш късмет, той съвсем не знае какво точно представлявате, но на времето ви е виждал в компанията на друг човек, който в случая ни интересува.

— И какво като ме е виждал?

— Става дума просто да идентифицирате този човек, Майкъл.

— Решили сте да ме използувате за индикатор…

— Не се вълнувайте. В момента не ми е нужен предател. Въпросният тип съвсем не спада към вашите хора. По-скоро — обратното. Западен агент.

— Не съм поддържал връзки с такива.

— Поддържали сте. Макар и не дружески. Така че няма да извършите никакво покушение срещу съвестта си. Сам ще разберете това още щом го видите. В края на краищата не мога да ви насиля да признаете: „познавам го“. Туй зависи единствено от вас.