— Знам с кого имам работа.

— А ако вашите военни са я задържали?

Този път отговорът се забавя малко повече:

— Обсъдил съм и този вариант. Просто като теоретическа възможност. Военните могат да задържат вас, но не и нея. И дори да си позволят да го направят под някаква форма, това няма да ги доведе доникъде.

— Понеже Мод е като гроб.

— Точно такава е, представете си.

— Какво сляпо доверие.

— Добра организация, нищо повече. При Мод нишката се прекъсва, Майкъл.

— Вие по-добре знаете.

— Знам го. Защото, ако нишката не се прекъсне при Мод, значи ще стигне до мене. А стигне ли до мене, значи има изгледи да се насочи към голямото началство. Само че такова нещо никое голямо началство не би допуснало. Нишката винаги се прекъсва поне на една бримка преди голямото началство.

— Но в такъв случай Мод ще изгори.

— Грубо казано, да, Нали затова й се плаща, за да играе ролята на бушон.

— Също като мене. С тая разлика, че никой не ми плаща.

— Е, вашият случай е по-особен — признава Сеймур и отново почва да звънти със стъкларията.

Изчаквам го да спре, за да си налея на свой ред. Крайно време е да си налея, защото стомахът ми въпреки спиртната терапия отново почва да капризничи.

— Да, вашият случай е по-особен — повтаря след известна пауза американецът. Ако Мод бъде притисната и се наложи да изгори частично, все пак ще намеря начин да я измъкна. Тя така сляпо вярва в мене, че не бих си простил, ако не я измъкна.

— Не допусках, че сте способен на сантименталност.

— Сантименталност? И то спрямо Мод? Аз имам някои дребни задължения единствено към себе си, драги. И тъкмо зарад себе си, а не зарад Мод ще трябва да я измъкна. Вашият случай обаче е по-особен.

— Вече за трети път го повтаряте.

— Възможно е. Не знам не прекаляваме ли малко с това уиски. По-особен е, защото, ако ви спипат, изгарянето няма да бъде частично.

— А съществува и опасност да кажа нещо излишно.

— Не, такава опасност не виждам. Ако я виждах, вероятно вече щях да съм ви изгубил като събеседник.

— Предполагам, че все още съм ви нужен. Макар и да не ми е ясно за какво.

— За нищо. Нямате представа как бихте ме облекчили, ако можехте да изчезнете ненадейно и в неизвестна посока.

В тона му прозвучава такава нотка на искреност, че не намирам какво да възразя. Нощният вятър се е усилил. Капаците на прозорците леко потракват и за известно време това са едничките звукови ефекти, нарушаващи тишината в тъмната стая.

— Карате ме да се чувствувам просто виновен, задето още не сте ми видели сметката — забелязвам, колкото да наруша паузата.

— Нали вече ви казах: мислил съм и по този вариант. Но вярвам и сам знаете, че е много по-трудно да прикриеш един труп, отколкото един жив човек. Живият човек може да мине незабелязан край полицая, докато трупът, не знам защо, винаги събужда любопитство. Чий е този труп, защо се намира точно тук, а не другаде, кой го е оставил… И после тая отвратителна миризма на разлагаща се плът… Не, Майкъл, вие все пак сте ми приятел. Не искам да ви виждам като труп.

Нощта минава някак си.

През нощта тъй или иначе спиш, макар и на пресекулки, тъй или иначе сънуваш, макар и кошмари. Но денят не минава никак. Струва ти се, че си станал преди векове, а е все още заран и ние седим в кухнята, след като отдавна сме изпили горчивото блудкаво кафе, последното кафе и последната храна в тази проклета плесенясала вила.

През тоя живот съм преживял доста неприятности, не мога да се оплача от липса на асортимент, но никога не съм предполагал, че три гладни денонощия заслужават някакво внимание. Едва сега започвам да си давам сметка, че гладът е велика сила. Едва сега, след като времето е спряло и след като даже Сеймур е млъкнал, и след като напразно събирам сили, за да се преместя на дивана оттатък.

Най-сетне мудно и нерешително се премествам. Премествам се и замирам. Щом времето е спряло, значи и ти трябва да спреш, да потънеш някъде надълбоко, възможно по-дълбоко и по-далеч от мислите, от страховете и болките. А ако животът рече пак да почне… е, ако животът рече пак да почне, все ще се намери някой да те разтърси и да каже ставай.

Да, времето наистина е спряло и аз установявам това винаги, когато намеря сили да отворя очи, защото стаята тъне в дрезгавина, такава смътна дрезгавина, сякаш часовникът на времето е секнал точно на границата между деня и нощта. Но колкото и да е спряло времето, това не ми пречи понякога да си казвам, че това безвремие трае вече наистина прекалено дълго и че е съвсем ненормално да висиш така в безвремието между живота и смъртта, без да знаеш всъщност дали си още на тоя свят, или си вече на оня.

Тази неизясненост на обстановката донякъде те смущава и ти пречи да потънеш в дълбочините, но после се сещаш, че ако си на оня свят, значи, отнейде без друго ще се появи Любо — щом се появи Любо, смятай, че си на оня свят, а ако ти е писано да останеш тук, тогава непременно някой ще те хване за рамото и ще каже хайде, ставай, не чуваш ли, че часовникът отново затрака.

— Ставайте, Майкъл — чувам наистина един малко дрезгав глас.

Чувам го, но съвсем отдалече, понеже точно в този момент съм потънал в голямата дълбочина. Чувам го, но се правя на разсеян, понеже нямам никакво намерение да изплувам горе за щяло-нещяло.

— Ставайте, Майкъл, бързо! — раздава се отново гласът.

— Какво? Какво има? — избъбрям не без известно усилие.

— Онзи глупак… Вероятно идва за вас… Не бива да го пускате да влиза — обяснява американецът, като се опитва да ме избута от дивана.

Надигам се — няма да кажа с какви усилия на волята, — но се надигам и поглеждам през процепа на капака.

На поляната пред вилата е спрял черен опел — странно как не съм го чул, — а в опела, ако не ме лъжат очите, седи тъй нареченият шеф на Мод — мистър Френк или Франк.

— Не се безпокойте — произнасям с усилие и не съвсем ясно, сякаш говоря насън. — Не виждате ли, че човекът си седи кротко в колата.

Той наистина продължава да седи в колата даже и когато излизам навън, и само ми прави енергичен знак да се приближа.

— Здравейте, Каре… Вземете чантата от задната седалка… За вас е, праща ви я Мод… Не обичам подобни мисии, но какво да се прави, човек трябва да умира по малко за приятелите си… Хайде, аз тръгвам, доскоро виждане.

Едва съм успял да взема въпросната чанта по време на тоя нестроен монолог, и Франк вече е запалил мотора, махнал ми е с ръка за сбогом и е издимил в обратна посока.

— Глупакът изглежда уплашен — забелязва Сеймур, когато се връщам в стаята. — Това не е на добре.

Той нетърпеливо почва да вади продуктите от обемистата пазарска чанта — колбаси, кутии сирене, консерви, хлебчета и какво ли не, додето измъква от дъното малък запечатан плик.

— За вас е…

— Глупости — промърморвам.

— Отваряйте го, за вас е — настоява американецът.

Отгоре наистина се мъдри моето име. Отварям плика, за да намеря вътре бележка с лаконичен текст: „Не яжте много.“ Заедно с бележката има втори плик, този път без надпис.

— Това вече е за мене — установява Сеймур.

Той разкъсва плика, прочита набързо късото писмо, сетне ме поглежда и отново го прочита. Никаква промяна в израза на обичайно навъсеното лице и все пак, струва ми се, че то е станало още по-навъсено.

— Какво има, ако не е тайна? — осмелявам се да запитам.

— Нищо особено. Важното е да не ядем много.

— По-важното е, че ще ядем — произнасям с вече пълна уста, понеже тая шунка просто те предизвиква да я опиташ.

— Предварително е нарязана, като че не можеш сам да си я нарежеш — установява американецът, като също взема едно парче. — Пипат я с мръсните си ръце, а после ти я завиват в книжка за по-хигиенично.

Храним се прави и едва след като довършваме шунката, се сещаме да идем до кухнята да се измием.

— Не знам дали ще бъде много, или малко, ако изядем и по един шоколад — подхвърлям.