— Стига ли ти? — питам Борислав, като имам предвид информацията.

— Как ще ми стига? Ще поръчаме още — отговаря той, понеже мисли главно за закуската.

Едва сме формулирали поръчката пред русата келнерка в тиролско костюмче, когато откъм стълбата се раздава звънлив и приветлив глас:

— О, Пиер! Сигурна бях, че сте тук! Видях долу колата ви.

— Тук и винаги на ваше разположение, скъпа — отвръщам галантно, като се изправям, за да подам стола на бившата си квартирантка и да изпълня късата церемония на представянето между нея и Борислав. Жената сяда и спътникът ми бърза да даде знак за още едно кафе, подир което Розмари добива възможност да излее насъбралите се в гърдите й чувства:

— О, Пиер! Какъв кошмар беше! Те се стреляха като диви зверове тия мъже там, в тоя зимник…

— Дивите зверове не се стрелят, скъпа — позволявам си да забележа. — Те са по-въздържани в това отношение.

И добавям:

— Надявам се все пак, че вие предвидливо сте дочакали края на канонадата.

— Естествено… Да не искате да се натикам под куршумите. Но всичко беше тъй ужасно!… И тая кръв…

— Да — кимам съчувствено. — Без кръв не може. Кръв и диаманти. Всъщност как приключи тая диамантена история?

— В моя полза, естествено — отвръща с достойнство жената.

Подир което допълва, вече по-скромно:

— Макар и не съвсем…

— И по-точно?

— Ами след като ония диваци се изпозастреляха…

Тя млъква, защото русокосата австрийка се е задала с огромния поднос. Сетне не е в състояние да продължи, защото очевидно е гладна не по-малко от Борислав и се налага да поеме набързо поне няколко хапки, полети с меланж. И едва след туй произнася:

— Като свърши стрелбата и димът се поразнесе, слязох, разбира се, да видя какво е станало и открих скривалището. Флора настояваше веднага да им отворя и точно ми обясни как става това, но аз все пак не съм израсла с последния дъжд, както се изразявате вие, затуй предложих най-първо да подаде брилянтите, а после да говорим за другото. Тя, естествено — знаете какъв отвратителен характер има тая немкиня, — не искаше и да чуе за подобна сделка и отпърво най-нахално лъжеше, че изобщо нямало брилянти, но че щяла да ми подаде някакво куфарче с други ценности — притрябвало ми е нейното куфарче, като че ли аз съм висяла толкова месеци в тоя скучен Берн зарад някакво куфарче — което се опитах да й обясня. Изобщо поставих ултиматум: или тутакси деветте диаманта и нито един по-малко, или натискам лоста до край — и лека им пръст! Разбира се, накрая въпреки противния си характер тя трябваше да отстъпи. А за да не я главоболи Бентън, наложи се да й подам един пистолет по такъв начин естествено, че да не го използува срещу мене. Изобщо свих се до крановете и изчаках от процепа да се появи кутийката, която навярно добре ви е известна и която е пълен двойник на оная вашата с фалшивите брилянти. И едва след като проверих внимателно какво съдържа и че не се касае за копия, а за оригинали, реших да предприема следващата стъпка.

— И затворихте докрай стената…

— Не, Пиер! Мина ми тая мисъл, но вие знаете, че съм една сантиментална патка, при това с развинтена фантазия, и като си представих само какво ги очаква, не се реших да го сторя.

— Естествено… — обажда се Борислав, който най-сетне е решил да влезе в разговора, тъй като напълно е заситил глада си.

— Естествено? — вдига вежди Розмари и го поглежда с тъмните си очи. — Естествено, да. Но ако на мое място бе тая, Флора, можете да бъдете сигурни, че нещата щяха да се развият малко по-другояче и съвсем не тъй естествено.

Тя млъква за малко, колкото да допие кафето си и да поеме цигара от пакета, който Борислав галантно й поднася. Щраквам запалката и Розмари продължава:

— Разбира се, не ги пуснах веднага. Трябваше най-първо да се оправя с оная малка лицемерка, дето лежеше вързана горе на дивана. Не я застрелях, на което вие също ще кажете „естествено“, макар че естественото бе именно да я застрелям, та да млъкне завинаги. Само че, Пиер, аз съм слаба жена. Толкова слаба, че навярно нямаше да се добера до брилянтите, ако вие не бяхте ми помогнали.

— Не държа на благодарностите — избъбрям великодушно.

— Вие не ги и заслужавате, мили! — срязва ме Розмари. — Защото тия диаманти, изглежда, е еднаква щедрост сте ги обещавали на всички: и на мене, и на Флора, и на Бентън, и на Виолета, и на целия квартал.

— Какво да правя, такъв ми е характерът. Обичам да доставям радост на хората, скъпа. Умирам да доставям радост. Но колкото до брилянтите, а не до празните обещания, брилянтите още от самото начало бях ги нарекъл на вас… В името на общата ни слабост към импресионистите… И на нашето старо приятелство…

— Не съм сигурна, че е тъй, макар да искам да го вярвам — позволява си жената да формулира известно съмнение. — И въпреки всичко съм ви благодарна: защото вие ги открихте, а аз ги получих.

Тя замълчава и навярно някакъв не твърде приятен спомен я спохожда, понеже неохотно пояснява:

— Получих ги всичките минус два.

— Защо „минус два“?

— Ами заради тази проклета Виолета! Ако беше Флора, навярно нищо нямаше да й даде, но аз с моята мекушавост й подарих два…

— Това е бил акт на великодушие не само към нея, но и към бедните деца — позволявам си да поясня.

— Защо към бедните деца? — учудва се Розмари.

— Защото тя ми бе доверила, че ако някой ден получи диамантите, ще построи с тях детски дом на брега на езерото.

— Детски дом? — поглежда ме презрително жената. — Не очаквах такава наивност от мнителен човек като вас. Нейната красива мечта, на тая подла и хилава лесбийка се казва Ема Фрай, стара приятелка от пансиона, нали знаете тия пансиони за млади девици, дето се развъждат млади лесбийки. И Ема Фрай не е никаква мечта, а съвсем реална и съвсем покварена кукличка от Лозана — научих го още оная ужасна нощ, когато се наложи да проследя Виолета до Лозана и да я чакам до заранта в колата си, додето тия две мръсници вътре в къщата се забавляваха, а на сто метра дебнеше онзи нещастник Пенеф. Детски дом ли? Детският дом, скъпи мой, носи името Ева Фрай и не е никакъв детски дом, а най-обикновена развратница, и нашата целомъдрена лесбийка още от студентски години живее в брачни връзки с тая Ева, а Ева я върти на малкия си пръст, и ако Виолета наистина бе успяла да пипне всички брилянти, без друго щеше да ги постави в крачката на Ева, само че не изведнаж, тя не е толкова глупава, а на порции, за да може цял живот да има до себе си тая улична кукличка с всичките й перверзни номера.

Тя замълчава за миг, сякаш за да преодолее налегналото я отвращение. Сетне казва:

— И въпреки туй наложи се, както виждате, да й подаря цели два брилянта, за които бях рискувала кожата си.

— Подарихте й два от нейните собствени — уточнявам. — И, естествено, най-дребните.

— А вие да не искате да й дам най-едрите? И откъде накъде „собствени“? Те са крадени тия брилянти и аз й го казах съвсем ясно, а тя вика „знам, че са крадени, но това няма да ми попречи да ви предам на полицията“, и трябваше най-накрая да й дам нещо, за да млъкне.

— И я развързахте…

— Не съм дотам глупава. Пъхнах й ги под дюшека, за да миряса, и слязох да освободя ония. Въоръжена с пистолет, разбира се. И добре, че двете с Флора имахме пистолети, защото Бентън вече бе се ококорил и гледаше на кръв. Но ние добре го респектирахме, особено Флора, която всеки миг бе готова да му пръсне черепа, така че си тръгнахме, аз — с диамантите, а Флора с тия две чанти, които допускам, също не са за изхвърляне.

— И тя докрай не се изкуши да ви пусне един куршум?

— А защо да рискува да получи моя? И после, мисля, че се бе примирила. Смъртта на Брунер все пак й беше подействувала. Ние сме жени, Пиер! Ние не сме такива зверове като мъжете.

— Знам, знам — кимам. — Вие сте чувствителни и нежни. Тайфуни с нежни имена.

Всъщност всички те, и жените, и мъжете, бяха понесени в тази история от един и същи тайфун — тайфуна на алчността, и той ги изтръгваше от всичко останало и ги караше да забравят всичко останало, и връзките, и привързаностите се късаха като гнили конци под напора на необуздания копнеж към едно съзвездие брилянти от първа величина. Що се отнася до женските тайфуни, не мога да отрека, че те бяха духали донейде в моя полза. Може би защото не съм женомразец.