— Можеше и да не хлътне — не се стърпява Борислав. — Ако нещата в живота ставаха също тъй лесно, както стават на книга, можеше и да не хлътне…

— Как стават нещата в живота, това не само вие го знаете — възразява спокойно бившият ми шеф. — И ние не сме расли само из канцелариите… Добре очертаният на книга план може и добре да се изпълни. Особено от опитен работник като Боев. И особено ако успее навреме да подтисне тая си склонност към авантюрата…

— Каква авантюра? — възразява пак Борислав, противно на реда. — Тук няма никаква авантюра.

— Бориславе, ти сега не се обаждай — промърморва генералът. — Не прекъсвай човека.

— Нека прекъсва — забелязва бившият ми шеф. — Това не ме смущава. Само че да бъде по-обективен.

Той поглежда с острите си хладни очи приятеля ми и казва:

— Каква авантюра ли? А как другояче ще наречеш целия този пазарлък с американеца? И за какво собствено му бе нужен този пазарлък? И защо трябваше да се натиква в бункера?

— Много просто защо: за да попълни досието. За да се добере до последния липсващ фрагмент — отвръща Борислав.

— Данните, съдържащи се в този фрагмент, съвсем не са от такава важност, че да залага живота си на карта. Данните на този фрагмент биха могли да бъдат получени при следствието.

— Да, но може би не тъй пълно и с цената на много въртели и на много време.

— Тази цена не е толкова висока, колкото цената на един живот — възразява спокойно бившият ми шеф.

— В края на краищата рискувал е собствения си живот… — подхвърля Борислав, като преглъща края на фразата.

Обаче аз знам, че краят на фразата е: „Не вашия“.

— Мисля, че нашият живот не принадлежи само на нас — забелязва сухо бившият ми шеф.

— Вярно — съгласява се Борислав. — Но какво да се прави: има такива хора, дето са свикнали да довеждат нещата докрай и да изпълняват задачата докрай, до последния фрагмент, дори и с риска да не се завърнат…

— Не се ли завърнат, значи не са изпълнили добре задачата — възразява бившият ми шеф. — Или са я изпълнили, като са заплатили прекалено висока цена.

Слушам ги внимателно, свит в креслото си, обаче имам чувството, че вече почват да се повтарят, както става често при един спор, макар генералът не без основание да смята, че истината нерядко се ражда в спора. Слушам ги внимателно, но по едно време почвам да се отегчавам и да си мисля, че щом въпросът се отнася до мене, време е най-после да запитат и мене как виждам нещата, а не да говорят така, сякаш мене ме няма.

— Ти наистина си малко пристрастен, Бориславе — обажда се най-сетне и генералът. — В края на краищата фактът е, че ние нямаме последния фрагмент. Нямаме го, макар да сме заплатили за него една прекалено висока цена…

Той замълчава, после казва с някаква сянка на укор, но тъй, като че ли укорява не Борислав, а себе си:

— Пристрастен си, братко… и аз те разбирам… Ние загубихме един опитен работник… и един другар…

И тогава чак се сещам, че не ми дават думата, защото съм умрял.

Светлината е намаляла още повече и вече е здрач. Не здрачът на свечеряването, а оня, сивият смътен здрач на неясните сънища. И, както винаги, в тия неясни сънища виждам Любо, че идва с нехайната си бавна походка, като едва забележимо провлачва единия си крак.

Някога там, по голите чукари край границата, когато гонехме бандитите, Любо бе тежко ранен и макар да оцеля, оттогава малко накуцва с единия крак, съвсем леко наистина, но все пак накуцва и това му е станало втора природа, затуй накуцва дори когато идва при мене насън макар да би било логично да се предполага, че една сянка не ходи като нас, така че би могла да се движи и без да накуцва.

Той идва към мене и спира до мене, обаче без да ме гледа, сякаш сме на конспиративна среща, сякаш даваме вид на съвсем непознати хора, озовали се по чиста игра на случая на две крачки един от друг.

— Можеш да ги разправяш тия на бившия си шеф, но не и на мене, брат — мърмори Любо, почти обърнал ми гръб, като че стоим нейде си на някаква конспиративна среща. — Аз знам защо се навря във вилата на американеца и знам как стигна до тоя бункер. Навря се, за да спасиш моя хлапак.

— Не дрънкай глупости — казвам. — Известно ти е, че имах задача.

— Ти тия на другиго ги разправяй, брат, а не на мене, дето ти знам и зъбите и дето аз съм те учил на занаят. Знам за какво го направи.

— Можех да освободя Боян и да си тръгна — казвам му.

— Там е, че не можеше. И ти добре го разбираше. Можеше да си тръгнеш и да се отървеш, но по-рано и веднага след като беше разбрал, че Боян се е провалил. И професионално погледнато, така трябваше да направиш. Не да скачаш от терасата, а да изчезнеш и да оставиш на Борислав грижата да отърве момчето. Сигурно накрая все пак щяха да го пуснат. За какво ли им е притрябвало. Ти им трябваше, ти!…

— Приказваш глупости — отвръщам, без да поглеждам към Любо, сякаш наистина сме на конспиративна среща. — Исках да пипна и третата серия на досието.

— Третата серия!… Много важно! Ти се хвана за третата серия, понеже и тъй, и тъй вече бе хлътнал. Ти знаеше, че са те харесали за изкупителна жертва и че след провала на Боян няма какво повече да нравиш професионално погледнато, а трябва светкавично да изчезваш. И вместо това отиде и им се навря в ръцете. За да спасиш моя хлапак.

— И ти ги дрънкаш едни… с твоите „професионално погледнато“… В края на краищата професионално или не… по-рано или по-късно… нали знаеш: всички ще дойдем при тебе… така че стига си ми опявал…

И за да му попреча да опява и за да го принудя да се махне, отварям очи. Отварям ги мъчително и с усилие и се опитвам да ги съсредоточа върху нещо реално, додето съм все още тук, в това, реалното, и ги впервам в сивата пустиня на циментовия потон с неравните отпечатъци от летвите на кофража. Но сякаш усетил, че искам да се уловя за него, да се уловя за нещо здраво, таванът над мене изведнаж се завърта, този бетонен таван с отпечатаните дъски на кофража и с мъждивата крушка. Той се върти бавно, ала непрестанно, тъй непрестанно, че усещам повдигане и се мъча да се заловя за нещо, за да не се строполя нейде встрани или даже върху самия този непрестанно въртящ се таван… Затвори очи! Затвори очи! — казва ми някакъв глас и аз ги затварям, но под клепачите заиграват остри светли черти, като някакви телени мрежи, нажежени до бяло, а в главата ми все по-страшно кове непоносимата болка, сякаш кове не с чук, а с длето. Обръщам се настрани, обаче и тук ме пресрещат нажежените телени мрежи, завъртам се на другата страна, ала те са и там, те ме обгръщат от всички страни, тия телени мрежи, нажежени до бяло, и аз усещам как се задушавам сред тях и за да не се задуша съвсем, най-сетне отварям очи, но над мене е тъмно и навсякъде наоколо е тъмно, един тъмен мрак на черно-червени петна, сред който нейде далеч се върти като самотна звезда мъждивото кръгче на крушката.

— Трябва да се раздвижим… — чувам глас. — Трябва да станеш, за да разсееш тъмнината… Тъмнината е в ниското, долу. Трябва да станеш… — Опитвам да стана, като се опирам с гръб до стената, но се свличам обратно. Опитвам пак. Мракът донейде се е разсеял. Нощта е преминала, в здрач. Бентън, седнал до насрещната стена, е извадил пистолета… Ще развали и последния въздух — чувам глас. Вдигнал съм се достатъчно, за да тръгна към него. И да падна. Изправям се на колене и отново се опитвам да изплувам над мрака. И пак падам, вече близо до Ралф. Издърпвам пистолета съвсем леко. Той едва го държи.

— Дай го — избъбря. — Не мога повече… задушавам се…

— Ще развалиш въздуха…

— Дай го…

— Няма…

Сетне замираме обезсилени. Той — на своето лобно място, аз — в ъгъла до подвижната стена. И мракът отново се сгъстява. Тоя мрак на петна. На черни и черно-червени петна. Свършва се — чувам глас. Поглеждам нагоре. Самотната звезда на крушката е угаснала. Пълен мрак. Значи свършва се. Най-сетне. Мислил съм толкова пъти за смъртта. Няма начин да не мислиш, когато минава край тебе. Няма начин да не мислиш, когато знаеш, че един ден ще спре до тебе. Някои казват, че това е страшното: смъртта. Други — че това е отмората: смъртта. Като непробуден сън подир тежък ден. Време е най-после сам да видиш как е там. Там — при Любо. Там — от другата страна на живота.