ВТОРА ГЛАВА

— Действията на тая централа в Мюнхен наистина трябва да се пресекат — произнася генералът. — И, разбира се, трябва да се пипа крайно внимателно. Просто не знам кого да пратя…

Той се заглежда в пространството с ясните си сини очи, почти неприлично сини за един генерал. После се обръща към мене, примижава леко и подхвърля:

— Да пратим тебе, а?

Шефът винаги примижава тъй, когато иска да скрие веселите огънчета на сините си очи, но аз така добре познавам привичките му, че не ми е нужно да се взирам в очите му.

— Шегувате се — промърморвам.

— Да. И то с един нещастник, осъден на канцеларска работа.

Не възразявам, защото определението е съвършено вярно, поне от моя гледна точка.

— Всъщност ти добре се справяш с тая канцеларска работа.

— Какво друго ми остава… — избъбрям все тъй унило.

Видът ми трябва да е доста съкрушен, защото генералът ненадейно се разсмива с късия си полугласен смях.

— Кафе ще пиеш ли?

Малко по-късно ние вече сме напуснали строго служебната си обстановка край бюрото и сме се разположили в тъмнозелените кресла край тъмнозелените листа на импозантния канцеларски фикус. На масичката освен двете чашки кафе се мъдри и една малка каничка, пълна със същата течност — безмълвен израз на внимание от страна на секретарката, която знае, че на мене едно кафе не ми стига.

— Ще запалиш ли? — пита генералът и отваря голямата кутия експортни цигари.

Тая тържествена кутия бере тук праха още от миналата година, ако не и от по-миналата, и шефът знае много добре, че никога не съм посягал към луксозните му изветрели цигари, но въпросът „Ще запалиш ли?“ е в тоя кабинет само една протоколна фраза, която означава просто „Можеш да пушиш“.

Откланям вежливо поканата и запалвам от моите. Генералът отпива от кафето си, поглежда ме отново и отново се разсмива.

— Смеете ми се… Но ако знаехте.

— Радвам ти се — прекъсва ме шефът. — Подир една такава история като тая в Копенхаген, друг на твое място би бил готов за пенсия. А ти, още година не е минала, и вече не те свърта тук.

— Ами всеки с квалификацията си, другарю генерал.

— Не отричам, само че засега е нужно да се преквалифицираш.

И като вижда, че се готвя да кажа нещо, вдига предупредително ръка и добавя:

— Казах „засега“, а не за веки веков. Преди всичко тия места, дето по-рано си оперирал, за теб са вече забранена зона. А и другаде да те пратим, ще трябва добре да внимаваме, къде, кога и как… Ти си вече белязан човек за тях, Боев.

— Разбирам… И нямам никакви претенции освен една единствена: да не ме третирате като инвалид.

— Не те третирам като инвалид. И между другото затова те извиках…

Генералът поема една от киселите си изветрели цигари, разглежда я известно време, сякаш се колебае да запали или не, сетне я оставя и се обляга в креслото.

— Тая заран говорихме с генерал Антонов от контраразузнаването и се разбрахме да ти възложим една задача, която малко ще те откъсне от бумажната работа. Още повече ти вече имаш, макар и по съвсем друга линия, известни сведения за част от обектите.

Поглеждам шефа с недоумение, но не казвам нищо.

— Имам предвид наркоманите, за които оня ден стана дума по повод сина на Ангелов. Впрочем той скъсал ли е вече с тия типове?

— Почти. Във всеки случай стреми се да ги избягва.

— Е, да: той ще ги избягва, а те ще го търсят… Но за това — после. Та към тая тайфа напоследък се е прилепил някакъв западен турист. Млад човек, майка — българка, баща — чужденец. Идва вече за втори път у нас и все през Цариград. За тях стана мода да ходят в Цариград да гълтат наркотици, но тоя, въпросният, на всичко отгоре се отбива и в България, прекарва по месец и повече, завързал е връзки с едно момиче от същата тая тайфа и, най-важното, има контакт и с посолството си.

— Ако ходи често там, значи едва ли го използуват — забелязвам.

— Да, разбира се. Но той не ходи често. Направил е едно единствено посещение, обаче многозначително: времетраене — четири часа и половина. И не за да прелиства списанията в читалнята. Четири часа и половина — в кабинета на Томас.

— Доста длъжко за една визита — признавам. — Но твърде е възможно тия четири часа и половина да са минали просто в игра на въпроси и отговори. Томас е тук още нов, при това — съвсем изолиран, и естествено да се опита да изцеди повече информация от тоя тип, който се шляе насам-натам и вече се е сближил с нашите хубавци.

Правя тая бележка, също както и предидущата, не за да изтъкна нещо, което генералът не знае, а просто за да маркирам гласно различните възможности. И това е също един обичаен ритуал в нашите разговори.

— Безспорно — кима шефът. — Засега нямаме никакви данни, че Томас без друго е поставял задача на тоя, Чарли ли беше, или какъв, не помня… Но когато имаш, от една страна, банда наркомани, а от друга — западен дипломат и по средата им — един такъв Чарли като човек за евентуална връзка, проучването става наложително.

Той също не казва нещо, което да не ми е известно, но това очертаване на положението внася яснота и представлява част от обичайния ритуал, също както и нехайният жест, с който повторно напълвам чашата си с кафе.

— С наркоманите по начало трябва да се внимава — промърморва генералът. — Те могат да бъдат опасни не само по битова линия.

— Да, но те могат да бъдат опасни и за тоя, който ги използува — продължавам аз да застъпвам другата версия. — А Томас е опитен разузнавач и не може да не знае, че наркоманът представлява нож с две острия.

— Вярно. Само че Томас няма голям избор. И понеже няма избор, не е изключено да прибегне до отрепки с всички произтичащи от това рискове.

Шефът се навежда напред, взема наново една от експортните цигари, но преди да съм понечил да му поднеса запалката, пак я оставя.

— Естествено, по тая линия може и нищо да няма. Въпросът е, че ние трябва да знаем какво има и какво няма. И при всички случаи не е зле да се направи по-внимателен разбор на тоя Томас и на поведението му. Първите седмици след пристигането си той доста се бе разшетал насам-натам, а сега нещо е замрял. Защо?

— Отчаял се е да удря на камък или е намерил, каквото е търсил.

— Да. И дори нищо да не е намерил, вероятно пак не стои със скръстени ръце. Така че, както виждаш, историята не се изчерпва с наркоманите. Впрочем, в службата на Антонов ще ти дадат по-подробни сведения.

Последната фраза означава, че разговорът е приключен. Допивам на една глътка чашата си, за да не отива на вятъра хубавото кафе, и ставам.

— Одеве ти малко уклончиво ми отговори за момчето на Ангелов — забелязва генералът, като също става. — Вдигнал ли си вече ръце от него, или какво?…

— Трудно е да откъснеш човека от една среда, ако не можеш да му предложиш друга — отвръщам неохотно. — Както сам казахте: той ще ги избягва, а те ще го търсят, и изобщо…

— …И изобщо тия неща не се уреждат с един назидателен разговор — заключава вместо мене шефът. — Разбирам. Но пък и ти не си от хората, дето ще си оставят каруцата в калта, нали?

И той ме поглежда за миг с ясните си сини очи, сякаш да се увери, че не е сгрешил в преценката.

— Ти, вика, не си от хората, дето си оставят каруцата в калта… А аз съм я зарязал всъщност точно сред калта.

— Ами ще я измъкнеш — забелязва Борислав и смуква шумно и решително от кехлибареното си цигаре.

По-точно казано, той смуква въздух, защото цигарето е празно. Борислав периодично прави печални опити да напусне тютюна и в подобни кризисни моменти се залъгва с това празно цигаре.

— Тебе ти е лесно да даваш акъл, но ако беше на мое място…

— Нали вече не взима морфин?

— Обеща, че няма да взима. И засега, изглежда, си държи на обещанието. „Засега“… А утре?… А подир месец?… Ти, както виждаш, с един тютюн не можеш да се пребориш, а той…

При тая убийствена реплика бавно разпечатвам втория за тоя ден пакет, изваждам цигара, щраквам запалката и запушвам с наслада.