— Не разбирам…

— Че какво има тук толкова трудно, та да не разбираш: всички ние продължаваме делото на тия, дето са били преди нас, а тия след нас ще продължат нашето дело и в това е връзката, в това е единството на живота, в това е вечността. Баща ти е бил наследник на своите. А ти, ти си наследник на баща си.

— Как мога да бъда наследник на човек, когото не разбирам… когото не познавам…

— Но той се е връщал, ти си бил заедно с него.

— Рядко. И винаги за късо време… Може ли?

Последната дума се отнася за пакетчето цигари към което момъкът е протегнал ръка.

— Няма защо да питаш.

Той запалва, вдъхва дълбоко дима, а сетне добавя някак неохотно, сякаш просто за да бъде чист пред съвестта си:

— Сега като си спомням, струва ми се, че искаше да ме приближи до себе си… Правеше ми подаръци, питаше ме за моите работи… но аз трудно свиквам с чужди хора, а той ми беше чужд… идваше от друг свят… и сам беше такъв някакъв, друг… и… и нищо не се получаваше.

— Дааа — произнасям безсмислено, като гледам това младежко, малко бледо, но хубаво лице, наведено апатично над масичката. — А сега, когато баща ти го няма, някой сеща ли се да те пита за твоите работи?

Момъкът отново съвсем бегло ме поглежда, вдигнал леко тъмните си вежди, сякаш не разбира добре въпроса ми.

— Кой ще ме пита… На тоя свят никой от никого не се интересува.

— А ако аз те запитам?

— Ами че питайте… — свива рамене Боян. — Макар че все още не разбирам какъв е смисълът на целия този разговор.

Струва ми се, че смисъла той поне отчасти го отгатва, иначе значително по-отдавна и далеч по-категорично би ми задал въпроса.

Момъкът отново навежда очи към чашата и аз известно време го изучавам разсеяно, като се чудя откъде да започна. Обикновено, когато върша нещо, винаги знам предварително откъде да започна и накъде да вървя, но тая работа на бавачка ми е съвсем чужда и затуй наистина съвсем неуверено правя всяка стъпка, и едва след като съм я направил, мисля за следващата, както и в тоя миг, додето разсеяно наблюдавам младежа. Той е по-строен, по-слаб и някак си по-крехък от Любо, обаче по лице поразително прилича на баща си. Същите черни, леко навъсени вежди, същите тъмни очи, същият прав нос, същата упорита брадичка. Но върху лицето на Любо годините бяха оставили неизличимите си следи, по челото и около устата се бяха врязали браздите от продължително взиране в мъглите и в зноя, браздите от това неволно стискане на челюсти, с което преглъщаме страданието и болката, браздите от напрегната размисъл и от всичко онова, което той бе свикнал да сподавя, защото се отнася само до него, и, служебно погледнато, не бе от значение. А лицето на момъка, седнал насреща, е тъй чисто, че изглежда почти празно от израз. Животът тепърва има да пише върху това лице и едничката следа, която засега е оставил отгоре му, е лекият осветен белег от някаква драскотина, спускащ се между челото и слепоочието.

— На опасно място са те чукнали — забелязвам, като соча белега. — Спортуване или дружески побой?

— Нито едното, нито другото — усмихва се за пръв път едва-едва Боян. — Паднах миналата година върху заледения тротоар и се одрасках на буца лед. Лекарят каза, че ако одраскването е било по-дълбоко, там съм щял и да остана. Съвсем глупава история: едно подхлъзване, и отиваш на кино.

— Наистина — глупава.

— Като всичко останало впрочем — подхвърля младежът.

— Всичко?

— Ами всичко, разбира се: суетят се хората, обзавеждат се, пестят за апартаменти, купуват коли и додето се обзаведат, току вземат, че умрат. Не е ли глупаво?

— Да, разбира се, ако съдиш за живота само по колите и обзавеждането. Но в живота има и други неща.

— Кои? Хубавите и благородните? — в тона му се усеща лека нотка на сприхавост. — Хубавите и благородните неща ги има главно в книгите.

— Е, добре. Тогава как си го представяш ти твоя живот?

— Никак. По-рано мислех да стана журналист, а сега и за това не мисля… макар че, ако не се окаже много трудно, може и да стана. В края на краищата журналист или учител, какво значение…

— Дааа… — въздъхвам наново и съвсем без нужда.

Сетне, за да спечеля време, предлагам:

— Още едно уиски?

— Тоя път бих предпочел кафе.

Поръчвам две двойни кафета и дочаквам идването им, с което спечелвам още малко време.

— А как върви работата в университета? — запитвам свойски, след като съм отпил от не особено горещата и не твърде вкусна, но все пак ухаеща на кафе течност.

Момъкът също отпива от чашата си, прави къса пауза, сякаш се колебае дали да излъже, или да каже истината. После признава:

— Нищо особено… Освен дето на януарската сесия получих две двойки…

— Значи ти отнемат стипендията.

— И без стипендия ще преживея някак си.

— А какво правиш през свободното си време?

— Нищо.

— Така просто — седиш…

— Седя.

— По кафенетата?

— По кафенетата или в къщи.

— Четеш ли?

— Чета. Но избягвам учебниците. Не знам защо, но напоследък с учебниците не ми върви.

— А комсомолският живот?

— Комсомолският живот? Есента едва не ме изключиха.

— Защо?

— Ами задето не отидох на бригада… и за още някои дреболии…

— Дааа… — въздъхвам за трети път. — Картината не е много радостна.

— Не твърдя обратното — свива рамене момъкът.

Той протяга ръка и аз му подавам пакетчето цигари.

— Дотук в края на краищата няма още нищо страшно — обобщавам аз и също запалвам. — При условие, че изпитваш поне малко желание да излезеш от батака…

— Смятам, че ще избутам някак си университета. А после…

— Да. Само че батакът при тебе, както знаеш, не се изчерпва с тия неща.

Той не възразява и изобщо не казва нищо, защото очевидно още от началото се досеща за главната тема на разговора. Прочее, аз решавам, че най-сетне е време да мина на тая тема.

— Кафенетата и всичко останало, това още не е твърде фатално — забелязвам. — Но специално кафенето „Ялта“ и съответната там компания могат да се окажат наистина фатални за тебе.

— Нека не драматизираме… — промърморва момъкът.

— Да, да, разбира се — съгласявам се добродушно. — Бедата обаче е в това, че положението ти действително е драматично, за да не кажа — трагично.

— Дотам ли съм стигнал? — вдига вежди Боян.

— За жалост, ти наистина не си даваш сметка докъде си стигнал. Причината, разбира се, е донякъде в недостатъчната ти информираност. Обаче основната причина си остава това, че просто си загубил чувство за реалност.

Той мълчи, като чака търпеливо да чуе останалото.

— Ти разправяше одеве за случайното подхлъзване, което ти е донесло тоя малък белег. Но слушай, момчето ми: сегашното ти подхлъзване по оная, другата линия, е такова, че наистина може да те прати… не знам къде… На всичко отгоре един от тия твои кафеджийски приятели, някой си Пепо, ти е дал неотдавна хиляда лева.

— Мисля, че това е история между мене и Пепо.

— Мислиш, но се лъжеш. Защото парите, които Пепо е поделил с тебе и с не знам кого си още, той ги е задигнал от баща си. И сега баща му почва дело срещу вас и… Впрочем тия хиляда лева аз вече ги внесох от твое име, за да не те влачат по следователи и съдилища…

— Поставяте ме в много неловко положение… Аз не съм искал…

— В неловкото положение ти сам си се поставил… И не заради парите… Парите ще ми ги върнеш, когато можеш. Обаче ти знаеш, че има и друго.

Боян мълчи, навел глава.

— И за това „друго“ вече на два пъти са те викали в милицията, нали?

Той не казва нито „да“, нито „не“, а продължава да седи, все тъй втренчил поглед пред себе си.

Готвя се да продължа, но изведнъж и съвсем без нужда наново си спомням онази вечер в овчарския заслон и хладния дъх на нощта, и плющенето на дъжда навън, и червените светлинки на цигарите, и странния неочакван въпрос на Любо:

„Емиле, какво би направил, ако синът ти стане предател?“

Глупости, драги. Кажи по-добре какво да правим сега, когато синът ти е станал наркоман.