Изменить стиль страницы

— Отлично — кимам. — Изглежда, тук капризите на вашия Адамс са закон.

— Той не е мой — изръмжава Бенет. — Той е на посланика. Пръв любимец на шефа… и на съдбата.

— И на съдбата?

— Ами не се ли сещате: универсалните магазини „Адамс“. „Който се облича у Адамс, той не следва модата, а върви заедно с нея“ и какво още беше там…

— Какво още? Двеста милиона годишен оборот.

— Вярно, ако не и повече…

— Преча ли? — раздава се зад гърба ми мек женски глас.

В стаята с леко почукване е влязла млада или почти млада жена с обещаваща външност. Това е вероятно Мери, бъдещата ми секретарка.

— Не пречите, но досаждате — изръмжава Бенет. — С тоя ваш навик да нахлувате като изневиделица…

— Мисля, че почуках преди да вляза — възразява хладно Мери.

— О, да, вие винаги чукате, но го правите тъй, че човек има впечатлението, че най-първо влизате, а после чукате.

— Долу вече някои посетители чакат за визите — съобщава секретарката по адрес на Бенет, все тъй хладно и без да дава ухо на заяждането му.

— А вас ви чака посланикът — добавя тя, като тоя път се обръща към мене.

— Вървете, Бенет, после ще поговорим — кимам към навъсения си помощник.

Той излиза, а Мери остава.

— Всъщност най-първо трябваше да ви се представя — сеща се жената. — Моля да ме извините, но тоя Бенет така ми действува на нервите, че загубвам посоката… Аз съм Мери Ли, вашата секретарка, поне до момента, в който си намерите друга.

— Нямам подобни проекти — успокоявам я. — И съвсем излишно е да се представяте. Мисля, че вече знам всичко за вас.

— Тая фраза звучи почти заплашително.

— Напротив. Сведенията са изцяло във ваша полза. Моят предшественик просто не намираше думи да хвали вашето трудолюбие и вашата… отзивчивост.

— Какво безсрамие!

— Съвсем не! — възразявам добродушно. — Обикновена бъбривост. Има индивиди, знаете, които обичат да споделят преживяванията си.

— И вие ли сте от тях?

— Аз съм от обратната категория. Но какво значение? Нима се дразните от хорските приказки?

— Не особено. А вие?

— Аз — никак.

— Включително и от тия, които в момента вървят по ваш адрес?

— Кои по-точно?

— А! Те са толкова много, че не съм в състояние изведнъж да ви ги изредя. Ако желаете по-пълен отчет, бих могла да ви го направя довечера у съветника.

— Защо тъкмо у съветника?

— Ами защото днес е неговият ден. Тук при нас, знаете, дните са строго разпределени между дипломатическия кадър. В понеделник пием у Адамс, във вторник у Бенет, в сряда у съветника, и така нататък… Днес сме сряда…

— А що за персона е съветникът?

— Неловко ми е да го определя…

— Забранявам ви да се чувствувате неловко пред мене — произнасям със строгостта на истински шеф.

— Нали знаете, че всяко посолство си има по един глупак. У нас тая роля не без успех се изпълнява от съветника — пояснява секретарката, като преодолява твърде бързо неловкостта си. Сетне добавя: — Но позволете да ви напомня, че посланикът ви чака.

* * *

Едва ли е нужно да споменавам, че кабинетът на посланика няма нищо общо с полутъмната стая, завещана ми от Адамс. Три високи прозореца поемат светлината от облачния ден, за да я пренесат върху разположената като в музей мебелировка, носеща вероятно името на един от тия безбройни Людвиковци или на някоя там Помпадур. Изобщо всичко тук излъхва благородство, включително и посланикът, който става при появата ми, но не благоволява да напусне бюрото си, а се обляга отгоре му с една ръка в позата на тържествен паметник.

— Ето ви и вас… — произнася той с нотка на фалшива благосклонност, когато най-сетне успявам да пребродя дългия кабинет и да се добера до масивното, обсипано с резби бюро.

Поемам вялата костелива десница, която със същата тая фалшива благосклонност се протяга към мене, и се разполагам в посоченото ми помпадурско кресло. Миг по-късно правата фигура на монумента на свой ред заема седящо положение и аудиенцията започва.

Подир неизбежните и неозначаващи нищо въпроси за това как е минало пътуването и как е здравето на жена ми, посланикът пристъпва направо към същината на проблема и по-точно прави опит да ми обясни какви ще бъдат културните ми функции в посолството и как той, шефът, очаква да се справя с тия функции.

Слушам разсеяно, като в същото време бегло проучвам фасадата на началството. Това е очевидно потомствен дипломат от добрата стара школа. Хубави побелели коси, енергично лице, напомнящо отчасти някакъв Линкълн — по-глупав от истинския — и безупречен сив костюм, на цвят също като моя, но очевидно по-скъп от моя. Що се отнася до обноските, те също са от стила на добрата стара школа: дребнаво-учтиви и заедно с това непрестанно възпиращи събеседника на съответна дистанция.

— Надявам се, че не ви отегчавам — прекъсва по едно време изложението си шефът, за да ми даде да разбера, че много добре забелязва разсеяността ми.

— Съвсем не, слушам ви твърде внимателно — отвръщам с почти сервилно изражение.

Седящата фигура на Линкълн ми хвърля подозрителен поглед и аз изпитвам смътното предчувствие, че обичайните ми пози на покорство и благодушие няма да се котират твърде в тоя кабинет. Жалко наистина, защото тия пози са изработени тъкмо за пред началствата, а не за подчинените.

Посланикът подтиска недоволството си, както подобава на дипломат, и продължава с репертоара на наставленията:

— Виждате, че възможностите за работа не са безгранични, но не са и малки, особено във вашата, културната област. Впрочем, надявам се, вие също сте мислили по тия неща и има какво да ми кажете.

Наистина аз има какво да кажа, макар и не точно по тия неща. Обаче преди да мина към директния разговор, решавам да опитам за всеки случай още веднъж с играта на простодушие:

— Вие така обстойно и задълбочено разгледахте въпросите, че не виждам просто какво мога да добавя…

— В такъв случай, надявам се, че приемате тая моя… хъм… нека я наречем „програма“ — произнася делово шефът, без да дава вид, че е поласкан от оценката ми.

— Всичко това, разбира се, само по себе си е прекрасно… — започвам отново да извъртам.

— „Само по себе си“, но не и за вас, така ли? — отново поставя ребром въпроса посланикът.

— Съвсем не искам да кажа това… Обаче вие сам разбирате, че пред мене стоят и по-особени задачи, не тъй пряко свързани с културните проблеми…

— По-особените задачи са си ваша грижа — забелязва сухо паметникът зад бюрото. — Те нито ме засягат, нито могат да служат като предлог за подценяване на официалните ви задачи.

Декларацията е такава по смисъл и тон, че играта на Кандид става вече съвсем излишна.

— Вие може би нямате особено високо мнение за нашата работа? — запитвам все още простодушно, като леко наблягам на местоимението.

— Не става дума за работата, а за известни ваши методи — прави лек жест с ръка шефът, решил да наруши монументалната си неподвижност.

И понеже той не казва нищо повече, позволявам си да го поощря:

— Какво по-точно имате предвид, ако смея да за питам? Защото вашето мнение е наистина твърде ценно за мене.

— Не се съмнявам — отвръща посланикът с тон, който тежи от подчертана ирония. — Не знам обаче доколко подобни разговори са уместни тук, в тоя кабинет…

— Смятам, че сериозните разговори са уместни тук повече от всякъде другаде — забелязвам. — Значително по-уместни, отколкото например тая лекомислена песничка.

Щракам миниатюрното магнитофонче, което от известно време се намира в ръката ми, и помещението се изпълва с гальовните тонове на познатата мелодия.

Шефът разбира, че вече няма как да се отърве от упорството ми, а може би не изпитва и желание да се отървава, защото още при първите тактове на песента произнася:

— Вижте, господин Томас: ще отговаря на въпроса ви, но най-първо искам да ви предупредя: не се опитвайте да използувате думите ми за свои цели и да ме клеветите в някой от докладите си, както понякога правеше вашият предшественик. Моите становища отдавна са известни, където трябва. И позволете да добавя, че на вас лично ще са ви нужни още дълги години и немалко усилия, за да спечелите доверие, подобно на това, на което аз в момента се радвам.