— Какво мога да кажа? — свивам ръце примирено. — Вие сам споменахте, че ми се дава „известен шанс“, и може би само от тактичност не употребихте израза „последен шанс“…

— Правилно сте ме разбрали — кима шефът.

— В такъв случай какво мога да кажа, освен да ви благодаря… Виждам, че вие сте тук единственият човек, който все още има някакво, макар и накърнено доверие в мене…

— Престанете с тия пози на оскърбена невинност, драги — прекъсва ме добродушно Хубърт. — Ако става дума за политическо доверие, никой, включително и Главния, не се е усъмнявал във вас. А колкото до другата страна…

Той замълчала и само прави с палеца и показалеца оня красноречив жест, наподобяващ броенето на пари.

— Не искам да кажа, че нашите хора са чак толкова скрупольозни, но никой няма да търпи служебни задачи да се жертвуват за лични интереси… И после вие знаете, че срещу нас има настроения сред известни органи… Ние сме държава в държавата, обаче все пак не можем да си позволяваме всичко, а напоследък тия случаи с корупция, прерастващи в обществен скандал, твърде зачестиха…

Той е готов отново да се загрее, но, изглежда, умората вече почва да взема връх, защото млъква за малко, а сетне произнася с друг тон:

— Прочее, заминавайте… Развийте, мрежата, укрепете я, покажете на какво сте способен и това ще бъде вашето възкресение… Вие не винаги действувате по закон божи, обаче сте резултатен като работник, Томас. Тъй че бъдете оттук нататък още по-внимателен и още по-резултатен.

Хубърт поема миниатюрното магнитофонче, оставено на масичката, и се изправя, за да даде знак, че аудиенцията е приключена.

— Как е Елен? — сеща се най-сетне да запита той и машинално пуска в ход магнитофончето.

— Благодаря, добре — отвръщам с благодарност под звуците на гальовната мелодия.

— На нея — много поздрави. А на вас — това! — И той ми подава малкото апаратче. — Чудесен заглушител… и чудесна песничка… Чиста и невинна като вас самия. Кандид, ха-ха…

ВТОРА ГЛАВА

Пътуването, като всяко дълго пътуване със самолет, минава тягостно. Обаче аз не съм придирчив и в подобни случаи винаги си казвам, че по-добре е да се отегчаваш, отколкото да катастрофираш.

Елен по обичая си е заела мястото до прозореца, което й дава възможност да ми обърне гръб. После, след като се е нагледала достатъчно на сивата облачна равнина, над която летим, тя се изляга в креслото си и затваря очи, което е също един начин да ми покаже, че държи да се изолира от присъствието ми. Впрочем, аз и не мисля да й се натрапвам, защото правилата на отношенията ни са отдавна установени и тия правила ще бъдат спазвани докрай, сиреч до мига, в който на някой от двамата омръзне да играе тая игра на брак.

Така че аз оставям електронноизчислителната си машина да отдъхне от преумората на последните дни и лениво преглеждам утринното издание на „Ню-Йорк Таймс“, додето се улавям, че съм насочил погледа си не към съобщението за някаква контрабанда на наркотици, а към бедрата на жена си, свободно разголени по време на нейната естествена или престорена дрямка.

Това са наистина стройни и приятно изваяни бедра. Но откритието, че тия именно бедра, принадлежащи на собствената ми съпруга, все още могат да бъдат интересни за мене подир три години съжителство, това откритие събужда някакво глухо раздразнение в гърдите ми.

Собствената ми съпруга — силно казано. Всъщност през цялото време тя си остава за мене почти чужда жена и вероятно затуй все още я желая като чужда жена. Интимността ни, общо взето, се изчерпва с това, че има свободата да се облича и съблича пред очите ми и че от време на време — по липса на нещо по-добро — е склонна да ме допусне в леглото си. Но даже и в такива минути тя се държи така, сякаш всеки миг е готова да ме отблъсне и да каже: „Хайде, наситих ти се, върви си!“

Една игра на привидности, това е целият тоя наш брак. И лошото е, че в тая игра на мене се пада ролята на слабата страна. Аз, разбира се, не съм дотам глупав да показвам, че съм слаба страна и че държа особено на физическите й качества, но жените ги надушват тия неща дори и когато най-грижливо ги криеш. Освен туй в нашите отношения физическото влечение свири само втора цигулка и Елен много добре знае, че ако ме е подчинила с нещо, това съвсем не са бедрата и царственото лице, а нещо значително по-съществено: парите.

Тази Елен, която е възприела навика да се държи като първа братовчедка на британската кралица, всъщност е дъщеря на най-обикновен бакалин, само че един преуспял и затлъстял бакалин, способен с небрежен жест да връчи на дъщеря си като сватбен подарък малка чекова книжка с покритие от двеста хиляди долара.

Запознах се с тая жена на един от тия масови дипломатически приеми, където не знаеш кой е поканен и кой се е самопоканил и където трябваше да установя контакт с някаква личност, твърде важна от гледна точка на професионалните ми интереси. И понеже установяването на контакта не ми отне много време и настроението ми беше отлично и на всичко отгоре нямаше какво да правя, реших противно на обичая си да пийна малко повече за сметка на домакините, и именно в навалицата край масата с напитки някой ме запозна със същата тая Елен и ние се разприказвахме и пихме по няколко чаши, а после решихме, че консумацията може да се реализира и без такова блъскане в навалицата, така че се прехвърлихме на по-спокойно място в едно прочуто заведение, а оттам се пренесохме два часа по-късно на едно още по-спокойно място, имам предвид собствената си квартира.

Елен бе имала, разбира се, не една подобна инцидентна връзка и аз също ги бях имал, така че и двамата вероятно щяхме да отбележим тая нощ само като още една бройка в купчината на безцелните неща, ако една неволно изтървана фраза не бе привлякла вниманието ми: бащата на Елен беше „безобразно богат“.

Дали тия думи бяха казани в миг на алкохолна бъбривост, или представляваха добре обмислен ход, това и досега не ми е напълно ясно. Така или иначе, още оная нощ реших, че ще трябва да продължа връзката, за да хвърля пълна светлина върху досието на партньорката си, което и стана без много усилия от моя страна. Елен се оказа честна жена, поне що се отнася до откровението за безобразно богатия баща. Тя бе навлязла вече решително в брачната възраст, а все още нямаше перспектива за брак, може би защото търговската среда на родителите й не я блазнеше с наличните си мъжкари, а може би и защото самите тия мъжкари не проявяваха особен стремеж да се свържат с една персона, вече достатъчно нашумяла с прекалено свободните си възгледи по половия въпрос.

И ето че върху стеснения бакалски хоризонт на Елен се бе появил един нов обект, един мъжкар на средна възраст и със съвсем средни доходи, но нелишен от известно обаяние, поне що се отнася до професията. Защото, излишно е да го казвам, дипломатическата професия винаги излъчва една примамлива светлина за пеперудите от еснафското съсловие. Коктейли, приеми, гала-представления и пътувания в чужбина, всичко това е чудесна арена за демонстриране на новите фризури и тоалети, а за какво й е на една жена да шие тоалети, ако няма къде да ги демонстрира. Така че в последна сметка новопоявилият се обект въпреки относителната си посредственост бе избран за прицелна точка и бракът бе сключен.

В периода, когато стана това произшествие, аз бях на работа в Чили и запознаването ни се състоя по време на отпуската. И тъй като финансовите ми възможности бяха ограничени, наложи се да обещая на Елен вместо сватбен подарък едно скорошно прехвърляне от Чили в Париж. Разбира се, туй бе съвсем произволно обещание и, разбира се, то не се реализира и когато най-сетне решиха да ме пратят другаде, това другаде се оказа не Европа, а Африка.

Прочее Елен остана с пръст в устата и ако ме придружи до местоназначението, то беше само защото приличието го изискваше и всъщност тя почти не стоеше при мен, а повечето време прекарваше в Найроби, дето прескачаше уж за два-три дни със самолета, а всъщност стоеше седмици наред, за да се развлича със светски развлечения, а може би и с някои други неща.