— Именно… Тогава вижте какво: информирайте се за съответния влак и осигурете две купета за Мери и за мене…
— Имате предвид влака за Истанбул?
— Ами кой друг?… А що се отнася до онзи с китарата, той да замине с първия самолет в същата посока. Ще му кажете…
В тоя миг се появява секретарката с присъщия си маниер най-първо да влиза, а после да чука.
— Господин Томас, вика ви посланикът.
— Тъкмо навреме — избъбрям. И добавям по адрес на Бенет: — После ще довършим разговора.
Скулптурната фигура на незнайния дипломат наново ми се представя изправена от едната страна на бюрото и облегната на него с ръка. Шефът не благоволява при влизането ми да наруши дори на косъм неподвижната си поза на паметник и само тънките, посърнали от годините устни едва доловимо се раздвижват:
— Седнете!
Извървявам без бързане дългия път от вратата до стилната гарнитура на мадам Помпадур или на нейния коронован любовник и се отпускам в нехайна поза в едно от креслата. През цялото време откак работя в тая сграда, посланикът не ме е викал нито веднъж на разговор, ако не броим първата ни злощастна среща, и аз дори нито веднъж не съм имал честта да го видя повторно, ако не броим неизбежните приеми, при които по стар обичай се държа на една тълпа разстояние от шефа си.
— Вашето присъствие тук е почти незабележимо, Томас — произнася посланикът.
Гласът е по-сух от миналогодишни макарони.
— Разбира се — продължава той, — това е по-добре, отколкото да подчертаете присъствието си с някой скандал като вашия предшественик. Но все пак, щом имаме културен съветник, би следвало да имаме и културна дейност…
Той ми отправя студения си неподвижен поглед, за да прецени ефекта на силогизма си. И понеже очевидно очаква някаква реакция от мене, аз си позволявам да го информирам, без да променям нехайната си поза:
— Нямам никакво желание да преувеличавам дейността си, но понеже вие очевидно изобщо не допускате съществуването й, бих се осмелил да забележа, че все пак тя е налице. Направил съм посещения из всички културни редакции, установил съм контакти с телевизията, университета, радиото… уговорил съм известни мероприятия за културен обмен и съм изпратил заявки за съответни материали пред съответните наши институти…
Огромната част от тоя скромен отчет е чиста лъжа, обаче това не му пречи да звучи внушително.
— Но вие не сте ми съобщили за нито едно от тия неща — възклицава с известна неловкост шефът, понеже тирадата ми явно се е оказала неочаквана за него.
— Защото вие никога не сте ме извикали на доклад.
— Да… Очевидно нашите възгледи за служебния ред доста се различават — забелязва шефът с тон, който има претенцията да звучи иронично. — Изглежда, съм станал жертва на илюзията, че вие трябва да идвате при мене за доклад, а не да ви търся… Но както и да е…
Той прави известна пауза, за да извърши наум в предварително изготвената си реч измененията, наложени от сбития ми отчет.
— Да… Допускам, че не сте стояли тук със скръстени ръце, но дейността ви все пак се е движила главно по линията на чисто деловите контакти… А на нас ни са необходими и контакти с по-далечна перспектива… Затуй ще си позволя да ви предложа няколко инициативи от по-друг характер. И най-първо, струва ми се, можем да започнем с една подходяща кинопрожекция, да я съчетаем с малък коктейл и да поканим групи добре подбрани журналисти, хора на изкуството… изобщо…
— Чудесна идея! — възклицавам с ентусиазъм. — За жалост, боя се, че ще трябва да я изпълните без мене. Предстои ми спешно пътуване до Истанбул.
— Но как…
— Ами така: предстои. И дори тъкмо тая заран се готвех да дойда да ви информирам.
— Но вие сте длъжен не да ме информирате, а да искате разрешение! И аз още не съм ви разрешил!
— Нали тъкмо това чакам: да ми разрешите.
— Но вие… вие…
У някои хора, непривикнали да бъдат дразнени, раздразнението представлява такъв шок, че нарушава мисловните им процеси и автоматично предизвиква заекване. Само че заекването е нещо бавно, а аз в момента не разполагам с много време.
— Вижте, господин посланик: ако трябва да обмисляте по-дълго разрешението си, можете да използувате и дните след моето заминаване. А аз ще замина и без благословията ви. Защото задачата е спешна. И защото, докато вие тук играете на коктейли и на дипломация, аз трябва да върша работата… не тая, културната и фиктивната, а оная, неотложната, истинската, мръсната работа, на която вие служите само за параван!
— Вие сте арогантен като… като… — продължава да се запъва шефът от едва сдържана ярост.
— …Като полицай… Това ли искате да кажете? — засмивам се добродушно.
И преди да поема дългия път към вратата, подхвърлям в същия тон:
— Обаче идеята ви е чудесна!… Желая ви успех с тая мила културна забава.
— Но вие не сте ми казали нищо за това заминаване… И дори не сте взели съгласието ми — забелязва ядосано Мери.
И тая — също! Изглежда, че тук всички са ми шефове и само аз съм подчинен.
— Чуйте, скъпа: не смятам, че е необходимо да взимам предварителното ви съгласие, когато ви карам да изпълнявате служебните си задължения.
— Това не са служебни задължения. Вие пак се готвите да ме забъркате в някоя история…
— Това са чисто служебни задължения. Придружавате ме в качеството ви на секретарка, и нищо повече!
Този път раздразнението вече се е пренесло и у мене. Мери ми хвърля един изпитателен поглед и произнася по-меко:
— Добре, ще видим… Имайте обаче предвид…
— Да, да, имам предвид всичко необходимо, само, моля ви, освободете ме, защото трябва да свърша още някои неща.
Тя прави сърдита физиономия и напуска кабинета.
Малко по-късно нейното място пред бюрото бива заето от Бенет.
— Експедирах го оня — рапортува помощникът. — Излезе сговорчив…
— Младите хора винаги са сговорчиви, когато това може да отдалечи от тях военната служба — забелязвам.
— Тук съм приготвил нещо във връзка с Адамс. — Бенет вади от джоба си няколко сгънати машинописни листа. — В събота вечер след покера той доста се раздрънка…
— Вероятно съгрян е от победата си над вас…
— Има нещо подобно — признава неохотно помощникът. — Изобщо раздрънка се и изтърси някои такива неща…
— Подчертайте ги по-дебело.
— Подчертал съм ги.
— Тогава пращайте сведението и без мене. Сега, знаете, умът ми е зает с по-други неща. Имам чувството, драги, че навлизаме в заключителния рунд.
— Това още нищо не значи.
— Много значи, Бенет, много! Наредете на Стария да подготви новия канал… И да следи какво става при вилата.
— Нещо друго?
— Другото не зависи нито от вас, нито от мене. Другото е изцяло в ръцете на тая стара капризна дама — Съдбата.
ОСМА ГЛАВА
Ориент-експресът с глухо и равно потракване, което говори за съвсем умерена скорост, се движи сред неясните сенки на пролетната нощ. И понеже не обичам неясните неща, спускам пердето на прозореца, обтягам се, както съм облечен, на леглото, и се оставям покорно да бъда люшкан в ритъма на колелата.
Вратичката между двете купета е разтворена и в нейната правоъгълна рамка се откроява като в картина пищното телосложение на моята секретарка, отпусната в обичайната си не твърде целомъдрена поза на кревата в съседното помещение и потънала в четене на някакъв криминален роман.
— Вие четете криминални романи? — запитвам само за да преодолея сънливостта си.
— Четях на времето. Сега вече ме мързи.
Тя е оставила книгата и ме гледа с тъмните си очи.
— Спомням си, че имаше един роман „Убийство в Ориент-експреса“…
— И какво от това? — питам.
— Нищо. Просто в момента ми се поиска да ви видя на мястото на убития.
— И това ще стане — отвръщам сговорчиво. — Макар и може би не точно в момента. Вие, която сте любителка на цитатите от латинската читанка, навярно не сте забравили, че всички хора са смъртни.