— Какво ви свързва с тоя алкохолик? — питам пренебрежително.

— Това, че е алкохолик.

— Да. Вие пиете значително повече и се храните значително по-малко от необходимото. Оттук идва и всичко останало. Променете дозите и животът ще престане да ви се вижда проклет. Песимизмът не е нищо друго освен намалена жизнеспособност на организма.

— Аз не съм само организъм — промърморва Мери, като вдига чашата, сякаш за да покаже, че пет пари не дава за съветите ми.

— И вие, и аз, и всички сме само организъм. Мислим, че преживяваме, а всъщност у нас се извършват биохимични процеси. Търсим душа там, където няма нищо друго освен стомах. Регулирайте яденето и пиенето, възстановете физическото си равновесие и ще получите пълна душевна хармония.

— Мерси. Някой ден, ако няма какво друго да правя, може да опитам и това. Само че за ваше сведение на мене животът не ми се видя безсмислен, откак почнах да пия, а — напротив — почнах да пия, защото ми се струваше безсмислен.

— А кое ви накара да стигнете до това печално откритие? Магазинът за обувки?

— Отде да знам — отвръща Мери, като разсеяно си играе с вече опразнената чаша. — Във всеки случай пиенето почна значително по-късно… Предполагам, че причината е пак тая ваша професия…

— Думите ви не звучат твърде патриотично.

— Никак не ме е грижа как звучат. Впрочем, бихте ли ми казали къде точно поставяте патриотизма между биохимичните процеси? Може би го причислявате към храносмилателните функции?

— За вас, изглежда, родолюбието е изобщо фикция… без да говорим за презрението ви към нашите служби…

— Надявам се, че не събирате материал за донос?

— Мисля, че вече достатъчно ясно съм показал приятелското си отношение към вас.

— В такъв случай проявете го още веднъж, като ми напълните чашата.

Взимам не твърде охотно бутилката от съседната масичка и наливам. Не че треперя особено за душевното равновесие на Мери, но у нея бъбривостта нараства заедно с броя на чашите.

Тя отпива и едрата глътка сякаш прояснява мисълта й, защото изведнъж се сеща:

— Целия ден мисля да ви кажа нещо и все забравям. Четохте ли вестниците, които се получиха тази заран?

— Не съм намерил тази заран време за вестници.

— Сгрешили сте. Историята с вашия генерал отново се раздухва.

— По какъв повод? — питам равнодушно.

— По повод златото, което сте му предали.

— Е, и?

— Чантата на генерала е била намерена на дъното на залива. И наистина е била пълна със златни монети…

— Виждате ли?

— Само че всички до една — фалшиви.

СЕДМА ГЛАВА

Събота и неделя — два дни за почивка. Два дни без служебни разговори и без светски задължения. Но дори и над тези два дни тежи известна заплаха: Мери може да се обади и да предложи някакъв излет извън града или нещо подобно.

„Не се ли усещате понякога самотен, Хенри?“ Не, мила, никога. Затова пък доста често съжалявам, че самотата ми липсва и нямам нищо против да се уединя нейде по-далеч от това чуруликащо семейство Адамс и от кисело-горчивия Бенет, и от скучната като неделна литургия двойка на съветника и съветничката, и даже от вас самата, скъпа Мери.

Минавам в посолството само за да взема пристигналите тая заран вестници, намирам едно току-що получено писмо от жена ми и с тоя запас от увлекателни четива се прибирам в къщи.

Писмото на Елен, както съм и очаквал, не съдържа нищо съществено. Но то е съществено дори само като факт. И тя го е пратила не за да ми съобщи безинтересните подробности, че на връщане се е отбила за една седмица в Париж и че в момента е при родителите си, а за да има повод да вмъкне последната фраза: „Ако настъпят някакви промени при тебе, можеш да ми се обадиш.“ С други думи бракът остава висящ. Ако не оставаше висящ, Елен дори нямаше да си прави труда да ми пише лично, а щеше да предостави тази задача на адвоката си.

Тя, разбира се, ни най-малко не се е затъжила за мене. Но понеже еснафската среда около нея не й предлага нищо по-добро от мене. Елен е готова на помирение, стига да се очертаят „някакви промени“ и по-точно благоприятни промени в моята кариера. Изобщо, неустойчивото статукво продължава. Нищо повече.

В оная другата история обаче нещата се развиват още по-зле. Получените тази заран вестници не съдържат нищо по въпроса, но информациите в онзиденшните са достатъчно обезпокоителни. Златото е намерено. И това е връх на малшанса, защото бях готов да заложа главата си, че никога няма да го намерят. Но те са го намерили.

Цялата комбинация бе изградена най-безупречно, само че и тя като всяка комбинация си имаше по-слабите места, защото, колкото и да предвиждаш подробностите, всяка подробност е свързана с още десетки дребни подробности, тъй че не можеш да ги изчерпиш всичките.

В тая млада африканска република цареше истински хаос от противоречиви интереси и разнопосочни амбиции. Ние, разбира се, правехме необходимото да засилваме хаоса и да го използуваме в наша полза, обаче времето не работеше за нас и все повече излизаха наяве тенденциите за национализация на чуждите предприятия. За момента аз лично нямах нищо против тия тенденции, доколкото те принуждаваха съответните фирми да гледат с по-голямо уважение на моята задкулисна работа и да ми оказват известна материална подкрепа, която оставаше, разбира се, неотчетена в официалните ми доклади до Центъра.

Но Центърът гледаше с тревога на тоя все по-засилващ се стремеж към национализация, който вървеше ръка за ръка със стремежа за насочване на държавния курс значително по-наляво от допустимото. Додето накрая тая тревога прерасна в директива за подготовка на десен преврат. Подготовката, разбира се, бе поверена на мене, а ръководството на конкретните действия трябваше да се осъществи от моя черен генерал.

Аз никога не съм го обичал особено тоя тип, макар че той беше най-важният ми агент в тая страна. Той не само прекалено се гордееше с херкулесовската си фигура, но си и въобразяваше, че високият му ръст без друго е съчетан и с висок интелект, което беше връх на нахалството, защото, ако изключим известна доза селяшка хитрост, духовните качества у него се изчерпваха с комичната му суетност и неизмеримата алчност.

Аз всъщност никога не бях имал особена полза от него и за известни оперативни задачи сред военните си служех с други трима индивиди, значително по-ниски по чин, но далеч по-ефикасни по дейност. И все пак тоя черен генерал бе фигура с известна тежест в страната и аз съзнателно понадувах степента на тая тежест в отчетите, защото шефовете по традиция винаги правят известно шконто на доклада ти, следователно налага се и ти предварително да надуваш нещата, за да не излезе в последна сметка, че нищо не вършиш.

Той имаше известна тежест, обаче кадрите в армията бяха разделени и у различни среди съществуваха различни настроения и центробежните сили на личните амбиции създаваха такава бъркотия, та много се съмнявам, че в Големия Час моят черен генерал би сполучил да групира около себе си необходимите хора и да събори правителството. Но от Центъра вече бе пратена директива и аз сам бях виновен отчасти за тая директива с преувеличенията си и следователно нямаше какво друго да правя, освен да пристъпя към действие.

Когато съобщих на генерала за надеждите, които му се възлагат, той поизпъчи още повече и без това изпъчените си гърди, поседя известно време в тая поза на пълководец, готов да даде съдбоносния сигнал за атака, а сетне промърмори прозаично:

— За това нещо ще трябват пари… Много пари…

— Колко много? — запитах кисело.

— Не съм правил още сметка… Но гросо модо ще са нужни поне триста хиляди…

Той безсрамно си даваше вид на човек, който се готви да финансира една военна операция, макар че всъщност щеше да финансира само собствения си джоб, тъй като превратът, ако изобщо се стигнеше до преврат, както винаги щеше да стане за сметка на събаряния режим.