Тя става, награждава ме с една бледа усмивка и си тръгва.
— Ние все още не сме използували напълно възможностите на африканския пазар — казвам аз, като поемам предложената ми пура. — Смятам, че в това отношение една лична среща с Бауер е просто наложителна.
— Но, разбира се, Ролан, разбира се — избоботва сговорчиво червенокосият великан зад бюрото. — Прескочете до Мюнхен още тия дни.
«Още тия дни» може да се разбира и като «още утре». За мене такова тълкование е напълно удобно, защото времето на чакането е вече минало и сега е дошло времето на действието.
— Толкова ли е бързо? — пита недоволно Едит, като научава, че тръгвам още следния ден.
— Какъв смисъл да отлагам? Ти все едно няма да дойдеш с мене. Мюнхен не ти понася.
Тя не отговори, защото нямаше какво да отговори. Когато преди няколко месеца за последен път бях ходил в Мюнхен, секретарката ми категорично бе отказала да ме придружи. Това не й пречи да ме гледа малко накриво цялата вечер. Отдавам го на състоянието й — Едит все още качва температура и лекарят е предписал да пази стаята.
Когато заранта се отбивам да се сбогувам, заварвам жената вече облечена.
— Да не си решила да излизаш?
— Не мога до безкрайност да кисна в тая стая.
— Едит, без глупости Ще слушаш лекаря.
Тя не казва нито «да», нито «не». Настроението й все още е облачно.
Затова пък в Мюнхен, напук на есента, грее слънце. Над Карлсплац се носи тежък мирис на изгорял бензин, колите пълзят в гъсти редици, въздухът трепти от грохот на мотори и човек изведнаж почва да оценява прелестта на тихите амстердамски кътчета със сенчестите кейове и заспалите канали.
Бауер ме посреща в неизменното си добро настроение, уверен в себе си и в бъдещето на свободна Европа, и за да вдъхне и на мене част от куража си, ми връчва твърдата си като дърво десница.
— Какво ново?
— Новото предстои.
Разказвам му от последните събития това, което смятам, че трябва да му кажа, после излагам плана си.
— Твърде интересно — произнася със сухия си офицерски глас Бауер. — Но тук има риск.
— А къде няма риск? — питам. — Ако на всяка цена бягаме от риска, аз може би ще стигна до пенсия, но не зная вие докъде ще стигнете.
— Нима се грижите повече за нашите интереси, отколкото за вашите?
— Не съм дотам лицемер, за да твърдя подобно нещо. Смятам обаче, че интересите ни отлично съвпадат. Аз се задушавам на това чиновническо място, Бауер. Аз не съм от хората, които могат да ограничават амбициите си с една заплата. Искам да го направя тоя удар, да получа наградата си в наличност и да почна отново на свободни начала.
— Вие сте човек на риска, Ролан. Още от първата ни среща го забелязах.
— На пресметнатия риск — уточнявам.
— Добре, сега няма да спорим. Как сте пресметнали риска, това други ще оценят. Обадете се утре към обед.
На следния ден Бауер ме посреща в същото настроение и със същото безстрастно лице. Можеш да се взираш, колкото си щеш, в едно такова лице, това няма да обогати познанията ти по психология. Вместо да ми каже направо каква е оценката на пресметнатия ми риск, той започва въпрос по въпрос да оценява солидността на операцията, която засега съществува само в моята глава.
— В плана ви има логика — забелязва най-сетне някак против желанието си Бауер. — Но има и риск.
Не казвам нищо. Каквото съм имал да кажа по тоя въпрос, е вече казано. Мъжът зад бюрото втренчва в мене неподвижния си поглед, усмихва се сухо и произнася очакваната дума:
— Действувайте
Готвя се да запитам нещо, но Бауер ме спира с ръка:
— Имайте предвид обаче това, което и по-рано съм ви казвал: Рискът е изцяло за ваша сметка. Там, в «Зодиак», вие представлявате само себе си и постъпките ви засягат само вас и не мислете, че ако хлътнете, някой ще се затича да ви спасява. За нищо на никого не разчитайте.
— Дори на Ван Вермескеркен?
Въпросът е изтърван сякаш случайно, обаче Бауер за по-малко от миг обработва съдържанието му:
— Най-малко на Ван Вермескеркен
Той ме фиксира в упор и безучастният обикновено поглед този път е пълен с маса красноречиви неща.
— Ясно — кимам. — Посочете ми тогава човек за техническа помощ.
— Ще се обърнете към «Фурман и син». Но пак от свое име. Само от свое име.
Бауер замълчава, като че за да даде време на внушението да навлезе по-дълбоко в мозъка ми. После добавя:
— За всеки случай ще ви дам известни сведения за това лице, колкото да го подпрете по-солидно и да не се поддаде на изкушения. А ето ви и другото.
Той изважда от чекмеджето си нов черносин маузер и ми го подава:
— С пожелание да не ви потрябва.
След половин час излизам на осветената от обедното слънце улица. Миг по-късно от насрещния вход се измъква мършав човек с късо подстригана прошарена коса и поема по съседния тротоар. Вероятно просто съвпадение, защото човекът не ми обръща никакво внимание и завива в съседната улица. Съвпадение, само че — двойно. Този път ми е познат, но в момента не мога да си спомня откъде и откога точно и трябва да измина няколкостотин метра в жегата и навалицата, за да изровя първообраза от килера на паметта си: това е «приятелката» на Едит, мъжът, с когото тя се бе срещнала пред кафенето в Женева.
Предприятието за частни детективски проучвания «Фурман и син» — както и приляга на подобно тайнствено учреждение — е дълбоко скрито в дъното на някакъв лабиринт от стари сгради, пристройки и вътрешни дворове, между запустели зеленясали канали. Учреждението се състои от две помещения. Първото служи за приемна, канцелария и архива и в него са инсталирани няколко шкафа с потънали в прах папки, едно бюро и една безцветна секретарка в разцвета на критичната възраст. Втората зала, където бивам въведен след къса справка, е изцяло на разположение на Фурман и син.
Човекът с набръчкано жълто лице и клюнест нос, който ме посреща, вероятно отдавна е отвикнал от посетители, защото живите му неспокойни очи издават явно недоумение.
— Вие сте бащата? — питам любезно, като подавам ръка.
— Не, аз съм синът. Баща ми почина.
— Моите съболезнования…
— Той почина преди двадесет години — уточнява Фурман младият.
— Жалко — казвам. — Но това е една неприятност, която очаква всички ни.
— Именно.
— А додето сме живи, налага се да се справяме с други по-дребни неприятности. И аз си позволих да ви обезпокоя именно по повод на нещо от тоя род.
Убедил се, че не съм хлътнал тук по погрешка, шефът на предприятието най-сетне ми посочва с жълтата си сбърчена ръка едно изтърбушено кресло и сам се настанява в другото, още по-изтърбушено.
— Като представител на нечии търговски интереси имам нужда от дискретни сведения за известна серия сделки… — почвам аз и в същото време се питам дали наистина не съм хлътнал по погрешка в това царство на прахоляка и запустението.
Фурман ме изслушва внимателно и без сянка на учудване, додето живите му остри погледи през цялото време скачат като бълхи по лицето ми. Едва когато свършвам, очите му се успокояват и добиват замислен пресметлив израз.
— Проверката е възможна — казва най-после той. — Но извънредно трудна…
— Тъкмо затова се обръщам към вас.
— …А трудните неща струват скъпо — добавя Фурман-син, без да дава ухо на комплимента ми.
— «Скъпо» е общо казано — възразявам.
Шефът на фирмата отново потъва в задълбочен размисъл, после произнася една цифра, която наистина се нуждае от поправки. Корекцията бива нанесена едва след оживен пазарлък, впрочем съвсем излишен, понеже щом уточнявам, че справката ми е нужна до няколко дни, Фурман тутакси се измята:
— Вие искате от мене невъзможното. За невъзможното винаги се плаща малко по-скъпо. Ще трябва да се отскочи по спешност тук-там, да се връчи възнаграждение на различни лица и в края на краищата какво ще остане на фирмата освен умората?