— И бюлетина за произшествията, и сведенията за Марина Спасова-Праматарова и Петър Праматаров ще имате днес по обяд, в 12 часа! — чукна токове Баласчев.

— Ако ми донесете и сведенията от техническите служби, няма да ви се разсърдя! — усмихна се Авакум.

— Не съм забравил! — смути се Баласчев и чукна отново токове.

— Тъй че днес в 12 часа ще се опитаме да прогледнем малко в мъглата — каза Авакум и нахлупи шапката си.

— Ами аз? — попитах.

— Ще те оставя в къщи — каза Авакум. — След като си бил в списъка на заподозрените и след толкова преживелици през тая безкрайна нощ, ти имаш нужда от един хубав и укрепващ сън.

Навън беше започнало слабо и едва доловимо да се развиделява, дъждът пак плетеше златни завеси пред фаровете.

А после той се преобрази на „майор Василев“, запали лулата си и изчезна в кишавицата на есенното утро.

Авакум излезе и аз се почувствувах тутакси мъчително сам. Имах чувството, че се намирам в празна къща — вместо вещи мяркаха се застинали сенки на вещи, предмети нямаше, появяваха се от нищото рисунки на предмети, правени със сива боя. Явно беше, че не бях на себе си, виеше ми се свят. Разтворих портала и излязох на верандата. Беше нито ден, нито нощ. В голите клани на невидимата череша, която всъщност не беше невидима, а призрачна, една череша-призрак, тъжно и тихо шумолеше дъждът.

Върнах се вътре, затворих портала и прибрах плътно завесите. Треперех от студ. Толкова ми беше студено, че трябваше да стискам челюсти, за да не затракам със зъби, за да не започна да „кова клинци“, както казвахме някога, когато имаше истински зими и ставаше истински студено. Влязох в спалнята, смъкнах сакото и изхлузих обувките си и почти облечен се хвърлих в леглото, свих се на кравай и издърпах покривката над главата си. На часа потънах в непоносим въртоп от шумотевица и разбита на парчета тъмнина. Гадеше ми се, исках да скоча от леглото, но един огромен невидим крак ме притискаше към постелките, крак, обут в подкован ботуш или може би беше копито някакво, и то огромно, подковано с нова подкова. Сънят отне дъха ми, тъй ми се стори, и като че ли потънах в небитието.

Събудих се само след два часа. Нещо изтрополя страшно, аз се сепнах и подгонен от безумен страх, изхвръкнах в кабинета. Портиерът беше изтърсил до камината наръч сухи дърва. Той изтупваше ръцете си една о друга и любопитно ме гледаше. Не можах по-точно да разбера дали ме зяпаше снизходително, или със съжаление, защото в кабинета светеше само една настолна лампа и тя хвърляше предостатъчно светлина, но в краката му, а лицето му оставаше в подозрителна сянка. Стори ми се все пак, че той ме наблюдава снизходително, и това ми хареса. Никога не съм обичал да Срещам очи, изпълнени със съжаление. Войника може да мразят, да гонят, дори да му се усмихват понякога снизходително, но да го съжаляват — никога! Това е мой принцип и аз държа на него.

Аз на свой ред се усмихнах снизходително и тогава портиерът, още як мъж, избоботи едно „хай, добрутро!“, попита ме дали не ме е събудил „случайно“, на което аз отговорих любезно „напротив, напротив!“. Той остана доволен от моя отговор и сигурно затова много щедро ми предложи да не жаля дървата. В такова кучешко време не бивало да се жалят дървата. Той допълни, че без храна могло да се кара някак, но без огън — никак.

Като останах сам, аз послушах съвета му и в камината се разгоря хубав огън. Сложих чайник до жарта, водата скоро завря и от песента й в стаята стана уютно. Разтворих завесите на портала и през стъклата надникна денят, все такъв мокър и сив. Беше хубаво вътре и за да не мисля за ужасните случки, за смъртта на Мартина, захванах да разглеждам стаята; не бях стъпвал тук от много отдавна. Нови неща почти нямаше, нали и Авакум беше се завърнал наскоро. Само по лавиците „нещицата“ бяха се удвоили — още старинни вазички, още потъмнял бронз, още глинени парчетии. Всичко друго ми беше отдавна познато.

Нямах представа как щеше да завърши тази печална история със стъкленицата, но предчувствувах, че с нея щеше да приключи нашата „съвместна“ дейност о Авакум. Затова, преди да удари часът за раздялата, поисках да си припомня отново някои неща за него и за неговия начин на живот. Може би аз съм отварял вече дума за това по друг повод сигурно, но на изпроводяк човек или забравя „най-важното“, или го казва по два пъти и три пъти, без да усети. На раздяла „везните“ не работят редовно, така е било от незапомнени времена, откакто се е родило вероятно приятелството.

В тази къща на улица „Латина“ Авакум живя шест години, преди да замине за Италия. Когато се нанесе в нея, преди шестнадесет години, по северната страна на улицата още не бяха застроени нови къщи, зеленееха се поляни, ширеше се борова гора. Тогава кварталът беше тих, усамотен, безлюден в лошо време. Фенерите нито бяха чести, нито луминесцентни, затова нощите бяха тъмни, виждаше се небе, грееха звезди. Аз умирам за звездно небе, още през юношеските си години имах склонност към астрономическата наука, затова обикнах този квартал. Над него при хубаво време грееха звезди Какво щастие, че Авакум се премести тук! Когато му дохождах на гости, седяхме вечерно време на верандата или под разлистените клони на високостеблената череша и се случваше да го заговарям за астрономически неща.

С улица „Латина“ е обвързан най-славният период от „търсаческата“ дейност на Авакум. Тази къща е пълна със спомени за кинорежисьора Асен Кантарджиев, за Красивата фея, която танцуваше в „Спящата красавица“ и взимаше ума на столичани, за преподавателката по пиано Евгения Маркова; тя е пренаселена със сенки, пренаситена е със силни преживявания, свързани с развръзки понякога трагични, а друг път трагично-смешни, както беше в историята с Красивата фея…

Тази стая е пълна с книги от пода до тавана, със старинни теракоти, с шкафове, които съхраняват старя ръкописи, архиви по приключени афери, снимки; с шкафове, които съдържат кинозаписи, образци от отрови, куршуми, с рафтове, където са подредени сбирки от графики, гравюри, анатомични разрези. И така нататък. Тук е старото кожено кресло, тук е камината. Тук е масичката за прожекционния апарат…

Ето албуми със снимки. Ето го Авакум на 34 години в най-могъщия разцвет на силите си. Такъв го помня от „Спящата красавица“, когато в самия финал на аферата той стана любовник на Красивата фея за една вечер и с това загуби една от „утешителните“ си илюзии. Ето го на снимка в навечерието на отлитането му от Сицилия. На снимката не личат посивелите му слепоочия. Преди десет години те бяха само прошарени. Преди десет години двете скептични гънки около устата му бяха само „набелязани“. Сега те личаха като две ярко очертани бразди.

Във всичко останало сегашният и оня Авакум си приличат, не се различават ни във външния, ни в духовния си портрет. Ето защо аз ще повторя сега ония неща, които бях казал някога за него Тогава те прозвучаха „странно“, но в тоя момент изглеждат толкова реални, че би било нереално да се отричат, той самият ги доказа и представи и с живота си, и с дейността си.

Той имаше хубави, големи гълъбовосини очи, спокойни и съсредоточени Но за честолюбиви хора, какъвто съм аз, те бяха мъчно поносими погледнеха ли някого, той тутакси се чувствуваше като първокурсник пред професора си. Те проникваха дълбоко в мозъка, претегляха мислите на събеседника като свръхчувствителни везни Неговото лице на художник, изостанал от модата, на артист, напуснал сцената, на застаряващ ерген с много истории зад гърба си — неговото лице ми изглеждаше сега по-слабо откогато и да било друг път. Бръчките, които браздяха челото и бузите, бяха станали дълбоки и по-дълги, брадата — по-костелива, челюстите — по-ярко очертани Косите и слепоочията бяха повече посребрени, ябълката на гушата — по-остра.

Тази слабост придаваше на лицето му един подчертано градски, бих казал дори, салонен оттенък и човек не би могъл да помисли, че в жилите на дедите му някога е текла дори капка селска кръв. Но ръцете му със силно развити китки и дълги пръсти, с грубо очертани сухожилия излъчваха първична сила и вродена сръчност. Аз винаги съм мислил, че някои от дедите му трябва непременно да са били строители на мостове и къщи от типа например на тревненските или копривщенските майстори.