Не бих казал, че тази сбирка ми подействува угнетяващо, напротив, тя предизвика в душата ми истинско умиление. Ето как добросъвестно беше живяло едно човешко същество с мечти по красотата и с грижливо водени сметки за изразходвана електрическа енергия, за закупен от пазара кромид лук и за изядено на закуска масло за чай. Такова умиление ме обхвана, че дори очите ми се насълзиха… Но в душата ми беше подухнал някакъв странен вятър и, кой знае защо, аз за пръв път си спомних, че Марина наближаваше тридесетте години.

Авакум прегледа разписките с нескрито пренебрежение, сигурно веднага беше „почувствувал“, че в тях не се крият никакви зашифровани данни или разпореждания, а на другите дреболии не обърна почти никакво внимание. Но когато в ръцете му попадна един документ, прегънат на четири, типографиран с едно мораво цветче в левия ъгъл, и очите му се спряха на текста, изписан с пишеща машина, и на печата под него, лицето му разцъфна от една вътрешна усмивка и в тоя миг той ми се стори необикновено красив. Имаше в красотата му нещо мъчно за описване, нещо, което бих нарекъл „цезаровско“, но смекчено от ренесансово вдъхновение. Той не приличаше на военачалник, нанесъл победа над вражеска войска, а по-скоро на откривател, който пръв вижда например прохода между две непристъпни планини.

— Аз нали ви казвах, че човек не отива нощем за петнадесет минути при близките си за било и не било! — усмихна ни се той. — Ето, вижте, това е документ, който е бил съхраняван от майката на Марина и който изведнаж е станал нужен на дъщерята. Този документ е френски, издаден е в Париж от XVI район.

В него се удостоверява, че Марина Петрова Праматарова е родена на 15 март 1947 г. в гр. Париж от родители Силвия Иванова Рашева, по народност българка, и Петър Стоянов Праматаров, по народност българин. Забележете, в документа не се казва, че Силвия и Петър са законни съпрузи.

По паспорт покойната се казва Наумова Спасова, което означава, че тя е била осиновена от човека, за когото Силвия се е омъжила след завръщането си от Франция. Трябва да се предполага, че Силвия се е завърнала от Франция неомъжена и че Марина не е имала установено бащинство. Затова името на Петър Праматаров не съществува в биографията на Марина.

Пита се — защо е станал необходим на покойната този документ, който в България няма никаква гражданска стойност? И защо и е станал необходим толкова спешно?

Разговаряхме в кабинета на началника. Върху бюрото кротко светеше настолната лампа. Навън дъждът отново беше се усилил, чуваше се как дъждовните капки ситно почукваха по стъклата.

— На втория въпрос, защо на Марина е станал толкова спешно необходим този документ, аз мога да отговоря веднага. Вие сте забелязали вероятно, че снощи разговарях около двадесетина минути с професора. Той беше силно угнетен, дори зашеметен от случката със стъкленицата, но когато го запитах какво го безпокои най-много в момента, знаете ли какво ми каза? „Най-много ме тревожи заминаването на Марина!“ От учудване сигурно съм направил някаква смешна физиономия, защото той се усмихна и побърза да се доизясни. Марина се била записала още преди два месеца за една групова екскурзия до Италия, уреждана от Балкантурист. И ето че срокът за заминаването настъпил, групата трябвало да излети утре, 27 октомври, за Рим. „Но това следствие! — разпери ръце професорът. — Представете си, че нещата се проточат? А аз имам чувството, че те непременно ще се проточат, че те няма да приключат до утре вечер! Какво ще стане с нея? Нима заминаването и ще пропадне?“ „Вие сте много грижовен към тази ваша сътрудничка? — забелязах, аз. — Бащински грижовен!“ — допълних веднага, като видях какви лоши огънчета лумнаха тутакси в неговите и без това тежки и мъчно поносими очи. „Е, да — каза той и въздъхна. — Вие сте прав, майоре, грижовен съм, а защо — сам не мога да си обясня. Всъщност това е една дяволска работа! — И той тъжно се засмя. — Може би, защото момичето ми напомня по лице един състудент, когото много обичах, един приятел от детинство, мой колега по научни интереси, който най-неочаквано пропадна политически през войната. Може би тя ми напомня тоя човек или кой знае! Това е внушение сигурно. На човека най-неясни са историите, които стават в собствената му душа!“ Разговорът отиваше на сантиментални и психологически теми, затова аз реших да прекъсна срещата ни за тази вечер.

И така, от този разговор с професора аз научих, че Марина се е записала за една групова екскурзия до Италия, уреждана от Балкантурист, и че групата ще отлети за Италия на 27-и. Сега научих две неща — че се е родила във Франция и че истинският й баща се казва Петър Праматаров. Документът, който установява бащинството й, се е намирал на съхранение при майка й, и затова тя е отишла през нощта в квартирата й, за да го вземе. Спешното отиване в квартирата на майка й, това нахлуване посред нощ при старите хора — тия неща се обясняват с предстоящото й заминаване. Ето, тя е чувала вече в ушите си бръмченето на пропелерите!

Но защо този документ, без значение за българските власти, й е станал толкова необходим? Много просто, защото навън, да речем, в една Франция, той може да изиграе някаква полезна роля при постъпване на работа например, при записване във висши учебни заведения, при даване на жителство и така нататък. Или при предявяване на законен иск за наследство. Представете си, че този Петър Праматаров е починал преди някое време и е оставил наследство? С този документ тя доказва, че е негова законна наследница!

Дотука нещата се връзват в една последователна верига и всичко изглежда просто и логично. Но оттук нататък започва най-важното, а засега това най-важно лежи забулено в мъгла, по-гъста от тая, дето е легнала навън. Оттук нататък ние трябва да установим дали заминаването на Марина Праматарова за Рим и нейният документ за раждане и най-после — нейното убийство, — дали всичко това има връзка с изчезналата стъкленица и каква.

— Може би не бива, ако разрешите — обади се неуверено Баласчев, — да пренебрегваме съвсем линията Недьо Недев. Засега той е един от възможните убийци. А защо не — и един от възможните крадци?

— Чест ви прави, капитане, че се застъпвате така решително за вашия любим герой — засмя се весело, но незлобиво Авакум. — Недьо Недев, разбира се! Той винаги ми е бил симпатичен, още от времето, когато професор Марков ми разказваше за неговите градинарски увлечения. Можете да бъдете сигурен, Баласчев, че аз няма да го забравя! Имайте търпение, ще дойде и неговият ред! — Той помълча, докато лицето му стана отново сериозно и напрегнато, и добави: — Аз имам за принцип да не разглеждам произшествията откъснато, сами за себе си, а винаги в една обстановка от други произшествия, които по време са съседни с произшествието, което ме интересува. Става дума, разбира се, за престъпления от политически характер. Понякога прозорец към едно политическо престъпление се явява някакъв криминален случай от най-вулгарно естество. Или пък съобщение по етера, засечено от нашите пеленгаторчици. И така нататък.

Той натисна бутона на настолната лампа и я угаси. Стаята потъна в тъмнина.

— Наближава шест часът, а като че ли е среднощ — поклати той глава. Помълча, а после попита: — Не ви ли прави впечатление, че тази нощ е безкрайна? — И като не дочака отговор, продължи: — Думата ми е за обстановката. Ще ви помоля, капитане, да ми съставите един бюлетин, който да съдържа всичко по-интересно, което се е случило в София от 24-ти следобед до тази сутрин. Съгласни ли сте? И още нещо. Бих искал да имам колкото се може по-обширни данни за покойната: кога е излизала от България, къде е ходила, с кого се е срещала. И най-вече данни бих искал да имам за човека, който привлече вниманието ни преди малко и който се оказа баща на Марина — за този загадъчен Петър Праматаров. В Париж ли живее още, що за птица е, с какво се занимава. Много ще ви моля, капитане, да ми представите тия сведения днес към 12 часа.