Едва сега Урумов разбра, че точно това е истината. В страха си просто е искала да се залови за нещо.

— Ще се забавят още няколко дни — каза той. — И след това ще се върнат в София. Тъй че се гответе за сватба.

— Не говорете така! — отвърна Мария рязко.

— Това е неизбежно, Мария — да се срещнете с тях. Казвам ви го, за да имате време да се подготвите.

— Не е така! — отвърна тя, гласът й се разтрепера. — Те… те нямаха право, без да ни питат.

Разбира се, съвсем не искаше да каже това. Но не можеше да каже и друго. И затвори телефона — без нито дума повече. Може би сега плачеше. Жените имат тая слабост, която всъщност е тяхната истинска сила. Той мина през хола и отново влезе в кабинета си. Чувствуваше, че краката му едва го държат, полегна бавно на кушетката. Беше му прилошало лекичко. Някаква ръка като че ли спираше дъха му — невидима ръка, скрита зад гръдната кост. Ако има все пак някаква съдба, то е най-последователното и най-злорадото нещо в тоя объркан свят. Единственото спасение срещу нейната неумолимост е да се върви срещу нея. Така поне на човек му остава шансът на случайното разминаване.

Но той усещаше, че няма повече сили за това. Разбираше, че всичко, което бе премислил през последните дни, вече не съществуваше. Всички възможни положения взаимно се изключваха. Сега и четиримата ставаха по законите на живота близки сродници. А по законите на човешката нравственост? В какво щеше да се състои тяхната близост? Дали наистина не в това, което самата тя нарече безнравствено и абсурдно? Той се бе примирил някак с нейното отсъствие. Но сега как би се примирил с нейната близост? Всичко това бе извън ума му, извън всичките му представи за реалност. От самото начало е било така, навярно е бил съвършено без въображение, за да не го разбере.

Той лежа тъй около час. После стана и се обади по телефона на Спасов. В слушалката веднага бръмна отегченият му глас.

— Кой е?

— Академик Урумов. Налага се да дойда при вас за десетина минути.

— Не може ли утре, другарю Урумов? Зает съм до гуша днес!

— Не може — отвърна академикът. — Само за десетина минути!

— Ами добре — отвърна Спасов със скръбно примирение.

— Тръгваме веднага — каза академикът.

Но не тръгна веднага. Отиде в спалнята, отвори стенния гардероб и се преоблече целият — от главата до петите. Смени бельото си, ризата си, сложи една съвсем нова лятна вратовръзка, за която изобщо бе забравил, че съществува. Като тръгна да излиза, поогледа се на стенното огледало в антрето. Изглеждаше съвсем нормален, само лекичко пребледнял, това бе всичко. И след половин час вече се намираше в големия красив кабинет, толкова светъл в тоя час на деня, че дори го заболяха очите, Малкият, мек, гладък човек седеше все така отегчено срещу него и чакаше. Беше страшно, че трябва да постави всичко в добре гледаните му малко месести и пухкави ръце. Урумов въздъхна и започна направо:

— Ще ви направя едно малко неочаквано признание, другарю подпредседател.

— Стига да е приятно! — каза с последна надежда Спасов.

— Надали!… Но зависи все пак как ще го възприемете.

— Ами да чуем…

И тогава съвсем бавно, със спокоен глас академикът му разказа кой и при какви обстоятелства е написал статията в „Простори“. Лицето на подпредседателя ставаше все по-смаяно, после все по-тъжно, докато накрая доби съвсем възмутен вид. Урумов неволно го съжали.

— Разбира се, в основата на всички негови изводи, на цялата хипотеза лежат моите научни трудове — каза той. — Сам аз съм се ръководил от подобни предположения в моята научна работа. В никой случай тя не е била произволна и сляпа. Но също така е вярно, че сам аз никога не бих се осмелил да споделя на книга такава остра, бих казал невероятна хипотеза, без да имам достатъчно доказателства. Така че надали имам и моралното право за приоритета на идеята и за куража, които Уитлоу споменава в писмото си. Истинският приоритет принадлежи на аспиранта от нашия институт Александър Илиев.

— Това са глупости! — едва ли не кресна Спасов.

— Не, другарю Спасов, за съжаление това е истината.

— Каква истина? — кипна отново Спасов. — Можа ли един академик да говори така? Представете си, че някой ден наистина открият тая идиотска Машина на времето. Нима светът ще каже, че нейният откривател е Херберт Уелс? Защото с цялата си глупост и невежество той пръв е подхвърлил тая идея и тоя смешен термин. И писатели, и популяризатори, и разни тъпаци, които наричат себе си футуролози, бърборят какви ли не глупости. Това са дърдорковци, това не са никакви откриватели.

Спасов изглеждаше така твърдо убеден в своите думи, че академикът неволно си помисли: дали не си губи напразно времето? Не, не — трябваше непременно да намери някакъв мост към него, даже с цената на каквито и да е отстъпки.

— Моят племенник не е никакъв бърборко! — каза твърдо той. — А един изключително талантлив млад учен.

— Какъв учен? Хайде холан! Някакво момче — зряло-недозряло… И не разбирам защо ми разказвате тия неща!… Дори да са верни! Искате да поема аз моралната отговорност? Ако е само това — нямам нищо против. Но не бива да дрънкате никъде подобни глупости! Ако наистина уважавате труда си! Иначе само ще компрометирате една научна истина, която и без това няма кой знае колко приятели.

Урумов усети как изведнъж му олекна — той просто бе видял пътя. Сега нямаше да бъде толкова трудно и да прехвърли мост над внезапната пукнатина.

— Професор Спасов, мисля, че грешно сте ме разбрали. Та аз наистина не съм тръгнал да бия барабан на площада.

— Ами тогава защо? — попита умолително Спасов.

— Нима не разбирате? Аз нямам морално право да крия повече тая истина. Оставам всичко на вашата съвест. Вие сам ще прецените дали трябва да я споделите с някого!… И кога!…

— Никога! — заяви решително Спасов.

— Така си мислите сега!… Защото не вярвате в това откритие. Но когато то стане факт, който ще разтърси целия свят, вие ще разберете, че сте длъжник на истината. Но това не е най-важното, разбира се. Тая истина аз спокойно можех да споделя с хартията и да я скрепя със собствения си подпис. Всъщност друго ме доведе при вас.

— Но кое, моля ви се! — възкликна отчаяно Спасов.

— Ето сега ще разберете. Вие виждате — аз съм възрастен човек. И какво ще стане с моето дело, ако аз внезапно умра?

Спасов отново се начумери.

— Глупости! — каза той.

— Не са глупости! — възрази академикът тоя път много по-меко. — Ако вие знаете, че някъде има закопано имане, ще кажете това на някой съвсем доверен човек или поне на жена си. Всичко става на тоя свят, като изляза оттук, може кола да ме прегази. Тогава кой ще каже истината на света? Уитлоу? Та засега той е едва в нейното преддверие и търси нашата помощ. Разказах ви цялата тая история главно, за да разберете, че моят племенник е единственият човек, който познава най-дълбоко и най-пълно проблемите, с които съм се занимавал досега. Или по-точно, колективът Аврамов — Илиев, макар че според мен момчето знае повече и ще стигне по-далече. Те вече работят заедно и имат някои поразителни резултати. Уитлоу има какво да чуе от тях!

— Уитлоу ще разговаря само с вас! — каза твърдо Спасов. — И с никого другиго.

Академикът отново погледна неговите неспокойни пухкави ръце. Какво би могъл да удържи с тях? Нищо!… Освен ако самите събития не го стреснат достатъчно. Или пък сам той — сега!

— Разбира се, че с мен! — отвърна Урумов твърдо. — Но тук става дума за предвидливост. А това качество, изглежда, че ви липсва, другарю Спасов. Другите може и да не са ви казвали, затова ще ви го кажа аз, с цялата отговорност на моята възраст и звание. Вие сте добър математик, но лош администратор, другарю професор! С вашето ръководство сте забатачили доста от своите работи. Навярно и нашият институт щеше да пострада, но, слава богу, в момента е в добри ръце…

Спасов, който слушаше намръщен, се обади троснато:

— А по чие предложение? Искате ли да ви покажа документи?