Към десет часа той премина с натежало сърце в хола. Защо да лъже себе си, че иска да отвори телевизора? Не иска да отвори телевизора, иска да вдигне слушалката. Толкова просто и леко е това действие и толкова достъпно дори за най-безпомощните и най-слабите. Да, за тях особено. Той седеше в удобното кресло и гледаше с помрачено сърце черния телефон, свит като котка на старинната масичка. Не, няма да вдигне слушалката. Сега вече беше напълно сигурен. Няма значение дали човек е слаб, или силен. Само по себе си достойнството е и сила, и затвор едновременно.

Той се събуди рано на другата сутрин и някак жадно се залови за работа. Работи тъй, докато при него дойде Аврамов. Не стана нужда да играе етюди, нямаше кой да им обърне внимание. Аврамов й без това изглеждаше задъхан и развълнуван, разказа му набързо една своя нова идея не за механично, а за биохимично почистване на материала — „до абсолютните сто процента“, както се изрази той. И едва тогава по-насъбра кураж да му каже за белите мишки. Слава богу, бяха умрели само три, всички други си живееха съвсем порядъчно. Хванаха се и двамата за това, говориха близо два часа. Но тоя път Урумов не беше нито разтревожен, нито подтиснат, Той беше изпълнен с надежди.

— Струва ми се, че и Уитлоу знае нещичко по тоя въпрос — каза Урумов. — На няколко пъти споменава, че в бъдеще може да се разчита на чисти материали.

— Мислите ли? — попита Аврамов неприятно изненадан.

— Това е само мое предположение — отвърна Урумов, малко стреснат от тона му. — Докато твоето е факт, и то поразителен! Главно с простотата си!

— Да, прав сте — каза Аврамов доста унило. — Той е голям учен, сигурно тая проста мисъл, както казахте, отдавна му е минала през ума.

Урумов съвсем го съжали.

— Навярно има предвид новата центрофуга — каза той. — Защото в писмото си не намеква за нищо друго.

Лицето на Аврамов леко се проясни. И тъкмо се готвеше да отвърне нещо, и телефонът неочаквано позвъни. Все още със зашеметена от мисли глава, академикът вдигна слушалката.

Беше Сашо. Гласът му звучеше много ясно, макар и малко смутено и гузно.

— Обаждам ти се от Казанлък, вуйчо… Ето една хубава новина за теб. Тая сутрин ние се оженихме с Криста… Искам да кажа, че сключихме граждански брак.

— Защо така внезапно? — запита академикът.

Навярно Сашо се бе стреснал от тона му, който можеше да мине и за съвсем равнодушен. Навярно бе очаквал вуйчо му да подскочи от радост.

— Знам ли защо? — отвърна той малко объркан. — Просто сутринта ни дойде тая идиотска мисъл. И в единайсет часа вече всичко беше готово. Аз трябваше да направя нещо за нея, вуйчо… След като й причиних толкова горчивини и страдания.

— Само за това?

— Е, не, разбира се… Вуйчо, ти знаеш, че не бих могъл да намеря по-добра и по-мила жена от Криста.

— Много добре знам, разбира се! — отвърна академикът със съвършено естествен глас. — Но дали ти знаеш, че това за теб ще бъде завинаги.

— Не е честно, вуйчо! — каза шеговито младежът, — Да ме плашиш така точно в деня на сватбата.

И той се засмя в слушалката, но както се стори на Урумов, малко пресилено.

— Аз не се шегувам, мойто момче… Ти трябва да го знаеш много добре. И от самото начало.

— Знам, вуйчо.

— И какво знаеш? — попита той малко нетърпеливо.

— Знам, че тя е слаба. И не би могла да понесе тежки удари.

— Струва ми се, че си разбрал най-важното. Е, добре, нека ти е честито. Имам много хубав подарък за жена ти.

Гърлото му някак особено се сви, като произнесе последните думи.

— Благодаря, вуйчо. И ето между другото за какво ти се обаждам. Ние ще отсъствуваме няколко дни, както се полага на младоженци… Тъй че трябва да се обадиш на Аврамов.

— Лесна работа, той е при мене сега.

— Така ли? А какво става с мишките?

— Живеят порядъчно.

— Е, слава богу… Поздрави го от мен. Освен това ще се наложи да се обадиш на майка й…

— За катастрофата?

— Не… т.е. — да!… Зависи как ще възприеме всъщност новината. Но Криста се страхува. Дори леля й… Тя казва да си кусаме ние, каквото сме си надробили, тя се наема да плати само масрафа… Тъй че…

— Ще се наложи аз да й поднеса чашата?… Не е много справедливо, но ще опитам. Чия е тая идея, на Криста ли?

— Позна!… Е, това е всичко! Сега в ресторанта ще пием по една хубава чаша вино и за твое здраве.

— Благодаря!

— Довиждане, вуйчо.

Урумов избърса внимателно лицето си. Като се върна в кабинета, Аврамов го попита зачудено:

— Какво ви е? Малко сте пребледнял!

— Нищо — отвърна спокойно академикът. — Станах доста бързо от стола. И ми се зави свят.

— На вашата възраст не бива да правите нищо бързо и рязко!

— Да, знам — отвърна академикът, но гласът му беше съвсем равнодушен.

След малко Аврамов си отиде. Урумов мина дълбоко замислен през хола, все още в неведение за следните си стъпки. Сашо дори не бе споменал за майка си, съвсем я бе забравил. Но сам той не биваше в никой случай да я забравя. И все пак не днес, по-добре утре. Чувствуваше, че днес няма сили да води още два разговора. Но когато след малко Ангелина се приготви да си тръгне, той разбра, че мъчно ще му прости, ако научи някой ден точната истина. Към неуважението на сина й не биваше да прибавя и своето.

— Ангелино! — обади се той малко несмело.

Сестра му го погледна въпросително. И тогава той й разказа за телефонния разговор, без да прибави почти нищо от себе си. Ангелина го изслуша мълчаливо, нито веднъж не го прекъсна. Но когато най-сетне свърши, каза кратко и ясно:

— Серсемин!

Брат й нищо не възрази, чувствуваше, че най-напред трябва да оттече обидата. Да, тя наистина не изглеждаше ни сърдита, ни ядосана — само обидена.

— Да, такива са, бате — егоисти! — прибави тя мрачно. — Освен себе си нищо друго не виждат.

За пръв път след толкова десетилетия го бе нарекла по стар навик „бате“. Навярно се бе изтървала, толкова изглеждаше не на себе си.

— И тъй да е — не бива да им се сърдим — каза той примирително. — Може и ние да сме били такива.

— За себе си не казвам! — отвърна тя строго. — Но ти не си бил. Нито ти, нито баща ми… Тая работа ще започне от тях.

Ангелина си нахлупи сърдито копринения цилиндър с изкуствените череши.

— Щом не питат — нека се оправят сами. Мене повече не ме интересуват.

И тръшна силно вратата зад себе си. Нищо по-хубаво не можеше да направи в тоя миг, нищо, което повече да я облекчи. Но той каква врата да затръшне? Никаква, освен да отвори още една — последната. Нямаше друг изход, това трябваше да се свърши. И знаеше много добре, че тя трябва да чуе от устата му тая новина. Защото иначе никога нямаше да знае как го е възприела. Само един слаб лек имаше за раната, която така неочаквано му бяха нанесли — нейните думи, нейното поведение.

— Вие ли сте, Мария? На телефона е Урумов.

Съвсем кратък миг на мълчание, после тя се обади.

— Добър ден, господин професоре! — Гласът й звучеше като на болен.

— Имам новина за вас, Мария… Прощавайте, че така ще ви изненадам. Но нашите двама безценни са сключили днес граждански брак. В Казанлък, с благословията на сестра ви.

Той отново се учуди колко естествен е гласът му. Оттатък настана дълго мълчание, сякаш внезапно се бе прекъснала връзката.

— Ало! — обади се той неспокойно.

— Да, чувам ви — отвърна Мария и сега гласът и идваше като че ли от някакъв съвсем друг град. — Откъде знаете?

Всъщност беше съвършено мъртъв глас — той едва сега си даде сметка.

— Преди малко Сашо се обади… Молят да им простим, че без наше знание. Според мене така наистина е по-добре… Че без наше знание, искам да кажа.

— Но защо така внезапно?… Да не се е случило нещо?

— Да, случило се е!… Криста е загубила детето — при спонтанен аборт. Изглежда, че това нещастие внезапно ги е сближило.

— Тя се е изплашила! — отвърна много тихо майката. — Изгубила е присъствие на духа!