Урумов се облегна на стола си, високото право облегало, тапицирано в тъмновинено кадифе, великолепно изразяваше тънкия му спокоен профил.

— Е, какво ще кажеш? — попита той предпазливо.

— Страшно е? — отвърна младежът.

— Кое е страшно? — усмихна се едва забележимо вуйчо му.

— Всичко е страшно, особено центрофугата!

Беше много възбуден, ноздрите му потрепваха като на хванато в капан малко зверче.

— И представи си, че е наистина уникална? Сега работите слепешката, главно това ви бави… Ти никога не си имал свестен материал…Ас тая центрофуга, кой знае, току виж, откриете вирус на рака. В човешкия организъм, искам да кажа… Това ще бъде като земетресение.

— И още по-страшно! — отвърна Урумов и внезапно усети някакви смешни момчешки тръпки по гърба си.

— Вуйчо, ти не можеш без биохимии като него… Макар де навярно си го изпреварил в тая област. И Флеминг нямаше да стигне до нищо, ако не се бяха намесили химиците.

— По принцип си прав — кимна академикът. — Но и Аврамов не е за подценяване.

— Кой казва!… Но не е лауреат на Нобелова награда.

— Фирмата не е най-важното, мойто момче.

— Как да не е важно? — едва не се ококори младежът. — С тая фирма ти ще ги изпотрепеш. Изведнъж ще ти се отворят всички врати. И всички опоненти ще почнат да се въртят като палета в краката ти. Академикът се засмя.

— На мое място ти как би постъпил с тях?

— С палетата ли? Един камък на врата — и в реката.

— Напълно в твоя академичен стил! — каза Урумов.

Но младежът сякаш не го чу, лицето му изведнъж загуби радостното си оживление.

— Вуйчо, а всъщност ние какво имаме насреща? Освен моите измишльотини в списанието, разбира се.

— Много добре знаеш какво!

— Искам да кажа — освен това, което досега си печатал.

— Аз доста отдавна не съм печатал — отвърна академикът. — Така че фактически той не знае дори половината от това, което съм постигнал.

Лицето на младежа отново се озари.

— Смяташ, че няма да го разочароваме, така ли?…

— Зависи какво чака от нас!

— Какво може да чака?… Ако съдя по неговото изказване…

— Не бива да съдиш по неговото изказване. В техния свят идеите се купуват и продават като вещите. Никой не вади на търг това, което не желае да продаде.

Младежът се замисли дълбоко.

— Мисля, че те разбирам — каза той. — А това означава, че за да не бъдем глупави, и ние трябва да купуваме и да продаваме.

— Всъщност тия работи мен лично не ме засягат — отвърна вуйчо му. — Нямам никакво желание да търгувам. Но като български учен длъжен съм да държа за името на нашата наука.

— А имаш ли нещо ново през последните месеци?

— През последните месеци чаках главно да ми зададеш тоя въпрос.

Младежът се смути. Вуйчо му бе прав, разбира се, едва сега разбра колко се бе изложил. И това беше напълно в характера му — всяка работа трябва да се гони докрай! И естествено не коя да е, а неговата собствена работа.

— Вуйчо, ако ме беше взел при себе си…

— Знам, знам! — прекъсна го академикът. — А не разбираш ли, че нарочно съм ви поставил на фланговете… Анибал може да излезе още веднъж прав.

Изобщо изглеждаше в добро настроение. И не само тая сутрин. Не знаеше къде е началото, но чувствуваше, че всичко в него се е възродило. Цялата му вътрешна енергия, която през последните години изтичаше през някакви невидими пролуки, сега отново се бе концентрирала в спокойни и сигурни действия.

След като Сашо си отиде, той се свърза със Спасов. Макар да беше още началото на деня, оттатък се обади слаб, уморен недружелюбен глас — кой е?

— На телефона е Урумов — каза академикът.

— Кой Урумов? — А, вие ли сте, другарю академик? Много се радвам да ви чуя.

Но ни най-малко не се радваше, това личеше по тона му. Беше казал тия любезни думи с добре прикрита досада, макар и не докрай добре. Навярно отдавна с всички така разговаряше освен с по-големите началници, разбира се. И защо, по дяволите, непрекъснато му се обаждаха, защо го питаха за неща, които изобщо не го интересуваха.

— Ще можете ли да ме приемате днес? — попита академикът.

— Днес? Драги Урумов, днес имам тъкмо две чужди делегации. Плюс официален обед.

Навярно на тоя обед щеше да направи най-добро впечатление. И главно с превъзходния си апетит. Но академикът си спести това предположение.

— Както ви е удобно — отвърна той. — Но се страхувам, че тоя разговор засяга именно вас!

— Мен ли? — запита недоверчиво Спасов. — Защо пък мен?

— Ами тъй ми се струва.

— И за какво става дума?

— Въпросът е малко секретен, другарю подпредседател. Но ако сте наистина зает, мога да поговоря и с някой друг!

Отговорът оттатък се забави само един миг. И през тоя миг Урумов сякаш виждаше своя племенник, който, раположен на креслото, беззвучно му ръкопляскаше.

— Добре, ще отворя едно прозорче за вас! — каза Спасов. — В три часа, съгласен ли сте?

— Напълно — отвърна Урумов и затвори слушалката, без да каже довиждане.

Той се наобядва с хубав, здрав апетит, после дремна малко на канапето си в кабинета. Но се събуди съвсем навреме, облече се грижливо и точно в три часа и пет минути влезе при секретарката. Както винаги, там владееше дремлива следобедна пустота, пепелникът бе съвсем чист, не миришеше на кафе, навярно си бе съчинил тия чужди делегации. Но обедът непременно се бе състоял, очите на подпредседателя бяха подозрително лъскави.

— Едно кафе?

— Не пия кафе — обясни той търпеливо.

— Да, кока-кола, разбира се.

Секретарката дори не си даде труд да му обясни, че нямат кока-кола. Самата тя предпочиташе плодови сокове.

— Напразно ми се сърдите, академик Урумов. Аз имам най-добро разположение към вас. Обещах ви нов електронен микроскоп и ще го имате.

Урумов извади писмото на Уитлоу и му го подаде. Спасов само го стрелна с кръглите си далекогледи очи.

— Не си служа много добре с английски — каза той скромно.

— Добре, слушайте тогава.

И му прочете внимателно цялото писмо. Когато свърши, последва кратко мълчание, после Спасов възкликна:

— Ами това е чудесно!

Добре трениран глас. Но Урумов усети дълбоко в него това, което всъщност искаше да му каже: „Сега я втасахме!“

— Както виждате, фантомите може би ще оживеят — каза шеговито Урумов.

— — Никога не съм се съмнявал — каза Спасов, — във вас, разбира се. И защо не, ако тия фантоми се окажат полезни? Човекът на науката не бива да има предразсъдъци… Кога получихте това писмо?

— Вчера.

— И съвършено сте прав да дойдете веднага при мене. Аз ще запозная комитета, разбира се. Но отсега гарантирам, че ще ви бъдат дадени най-добри възможности… Кога мислите да го поканите?

— За края на август.

— Не е ли много рано? Би трябвало добре да се подготвим за тая среща. Защо да остане със съмнителни впечатления от нас. Може малко и да почака.

— Той може да почака, разбира се. Но проблемът не бива да чака. Вие си давате сметка колко милиони умират годишно само от рак.

— Да, прав сте, но не бива и да се излагаме. И да си помисли, че сме на опашката на световната наука… Ние имаме ли центрофуга например?

— Имаме един сепаратор… Прави отлична мътеница.

— Ето, виждате ли? — поклати глава Спасов. — И все пак си мисля, дали няма да се измамим?… Тия приятели нищо не дават даром… А тоя, щом се е засилил да идва чак в София…

— Уитлоу е много коректен човек! — каза Урумов хладно. — И отличен биохимик. Без него ще ни бъде много трудно…

— И все пак ще се справим, нали?

— С голямо закъснение, главно, защото нямаме подходяща апаратура. И никой няма да ни я продаде… А аз ви казах, от чисто хуманна гледна точка…

— Да, да, хуманна, разбирам ви… — измърмори Спасов. — Но това ние двамата няма да решим, друг ще се занимае… Сигурен съм, че ще се съгласи с вас… Макар че аз на ваше място…

Спасов направи многозначителен жест.

— Бихте издоили кравата до последната капчица, така ли?