Кишо изглеждаше доста възбуден от своите монтьорски успехи, непрекъснато бърбореше. Беше измил как да е лицето си, но ноктите му бяха все още черни, а пъпките наедрели от самочувствие може би, че имат такъв талантлив стопанин.

— Пее като славей! — хвалеше се той. — И работи като часовник. Това не е трабант, а часовников славей или славеев часовник, както ви се хареса. След малко тръгваме за „Щастливеца“.

— Дума да не става! — каза неохотно Сашо. — Един щастливец на тоя свят, и ти искаш да го направиш нещастен.

— Тогава ще отидем с Дончето. Намират ли ти се някакви парички, мойто момиче!

— Засрами се най-сетне — отвърна момичето. — И си частник на всичко отгоре, трябва да си червив от пари.

— Охарчих се с колата — каза Кишо. — С последните левчета налях малко бензин.

Точно в тоя момент влезе Криста. Изглеждаше, както винаги, усмихната и леко възбудена, само погледът й бе някак хладен и неподвижен. Направиха й място да седне, тя предизвикателно сложи крак върху крак. Нямаше такива навици, обикновено седеше с прибрани колене.

— Ами защо не вземеш от оня дръвник! каза Донка. — Дължи ти две хиляди…

— Там е работата, че няма никакво намерение да ги даде.

— Ами ако се развалят автоматите? — запита Сашо. — Нали казваше, че няма кой друг да му ги поправи.

— Там е цялата работа!

И Кишо им разказа какво се бе случило. Най-сетне и той се усъмнил в своята непогрешимост — как може толкова месеца да не дадат никакъв дефект. И един ден отишъл на стрелбището, където били инсталирани. За свое учудване намерил там Дете Голомеше, нещо човърка в единия апарат.

— Какво е това Голомеше? — не разбра Сашо.

— Бе ти българин ли си? — ядоса се Кишо. — Криста, обясни му, моля ти се.

— Нещо като вундеркинд — каза Криста, без да го погледне.

— Невероятен! — въздъхна Кишо. — Ученик от последния клас на някакъв техникум… Пълно кьосе. Като го погледнеш — с ниско чело, даже малко тъпичък.

— Цялата ви научно-техническа революция е такава! — каза Криста и заклати нервно крачето си. Едва сега Сашо забеляза, че бе маскирала бузите си с малко руж.

— Не, просто е гениален… Нали го видях как пипа. С истинско вдъхновение. А онова животно му плаща по няколко лева на ден.

— Загубен си — каза Сашо.

— Напротив, спасен е — обади се Донка.

— Предлагаш да го заколя?

— Няма нужда — каза Донка. — Работата е много по-проста. Ще му дадеш двеста лева, за да се изпари моментално. И без да им се обади — в Созопол ли, в Китен ли, където си избере. Само за един-два месеца, докато си прибереш парите.

— Ето това е идея! — възкликна възхитен Кишо. — Е, няма как, трябва да отидем до „Щастливеца“, да се почерпим.

Оказа се, че няма желаещи. Побъбраха тъй около половин час, после Донка първа си тръгна.

— Да те закарам с колата? — запита с надежда Кишо.

— Не, мерси, искам да глътна малко въздух.

— А вас?

— Ние сме горди! — каза Сашо. — От мерцедес нагоре.

Все пак отидоха да видят трабанта. Трабант като трабант, само дето целият бе покрит с керемидената екзема на замазките. И гумите му не бяха, разбира се, никакви гуми, можеше да се пързаля с тях.

— Поне до кьошето! — примоли им се Кишо. Беше ужасно нещастен, че никой не обръща внимание на колата му.

— Добре, карай до парка! — съгласи се най-сетне Сашо. — Ще слезем там.

Кишо потегли ухилен, изобщо благополучно ги закара до алея „Яворов“. Впрочем тая бивша алея, по която доскоро се разхождаха само влюбени, сега се бе превърнала в някакъв кошмарен аутобан, по който се надбягваха пийнали нехранимайковци. Така лошо вонеше на бензин, че те побягнаха бързо към парка, без дори да си вземат довиждане. По алеите бе тъмно, някъде шуртеше поливачка, катерички тракаха с ноктите си по кората на боровете. И все още имаше прегърнати любовни двойки, светът продължаваше да си живее. Само те двамата вървяха мълчаливи един до друг като старци, които са излезли да поразходят самотата си. И внезапно Криста пъхна ръката си под неговата, никога не знаеш какво може да й хрумне на една жена.

— Защо мълчиш? Кажи ми нещо!

— Какво да ти кажа? — измърмори той. — Като че ли се интересуваш от моите работи.

— А ти интересуваш ли се от моите?

— Какво има да се интересувам? Да не взема да те разпитвам за Софроний Врачански?

— Навярно си мислиш, че всичко започва и свършва с твоята биология.

— Горе-долу така е… Особено пък за тебе!

— Какво искаш да кажеш? — запита Криста.

— Искам да кажа, че всичко знам — отвърна младежът. — Донка беше така любезна да ме информира навреме!

Криста спря поразена, Сашо имаше чувството, че ще се покатери от страх като катеричка по най-близкия бор.

— Това е възмутително! — възкликна тя.

И забърза напред. Сашо веднага я настигна, изравни крачките си с нейните.

— В края на краищата все пак някой трябваше да ми каже… Това не е само твоя работа.

— Само моя! — изкрещя тя.

Гласът й просто звънтеше от ярост и възбуждение, никога не бе подозирал, че може да има и такъв глас. Той почака, докато се успокои малко, после тихо каза:

— Не знаех, че си такова зло женче.

— Такава съм! — каза тя рязко.

— Но аз не съм такъв. И искам да ме чуеш съвсем спокойно.

Той дори сам се учуди от своя безизразен глас. Не искаше да бъде така, но точно така излезе.

— Добре, слушам те.

— Всичко, което сме правили — продължи той неохотно — е било по взаимна воля и взаимно желание…

— Не е тъй, но нищо! — прекъсна го тя. — Карай нататък…

— Как не е тъй?

— Просто не е… Но ти си прав, разбира се, да мислиш така. Пък и аз съвсем не бягам от своята отговорност.

— Нито пък аз — отвърна той. — Отсега ти казвам, че ще приема всяко твое решение, каквото и да е то. Но ако ме питаш за моето лично мнение — това дете сега не ни е нужно.

— Защо? — попита тя кратко.

— А всъщност трябва много добре да знаеш! — каза той нервно. — Аз съм едва в началото на своята работа. Мене просто главата ми е пламнала. Всичко мога да си представя, освен как ще гледам дете.

— И аз!… Така че можеш да бъдеш спокоен.

Гласът й беше съвсем категоричен, не приличаше на обикновена женска сръдня. Дори насън не очакваше такъв бърз и ясен отговор.

— Това няма да стане само с приказки — измърмори той едва чуто. — Но аз мога да уредя, каквото трябва.

— А майка ми?

Пак майка й — изглежда, че всичките й проблеми се събираха в тая думичка като в някакъв магически фокус.

— Това не е проблем… Ще й кажеш, че отиваме на екскурзия за два дни. А всъщност ще ги прекараме на вилата.

— Добре — каза тя. — И колкото по-рано, толкова по-хубаво. Тоя кошмар трябва да свърши.

И млъкна. Мълчаха тъй чак до изхода на парка. Там бе много светло, в езерото плуваха два лебеда, толкова бяха свикнали един с Друг, че даже не се поглеждаха. Един от тях напразно се опитваше да клъвне кораво парче геврек, навярно не беше гладен, само си играеше. Минаха през подлеза и излязоха от другата страна на булеварда. И тук тя внезапно се откъсна от него, затича се и леко като зайче се метна в най-близкия автобус. Той остана като зашеметен на мястото си, с тъпо недоумение гледаше как изчезна от погледа му. И точно в тоя миг автобусът бавно се отдели от спирката. Знаеше, че ако се затича след него, ще го настигне. Може би и тя знаеше. Но той не се затича, продължи бавно напред. Не, не се чувствуваше облекчен, което очакваше. Усещаше някаква гнетяща пустота в себе си, която просто то смазваше. Мъчеше се да събере малко милост, малко ярост, поне малко негодувание, но не успяваше. Бавно, като мъгла, в ума се влачеха някакви разпокъсани мисли, нещо, което навярно се отнасяше до жените, до всички жени. Те са мили и добри, докато си мил и добър с тях. И стават зли като оси, щом ги настъпиш неволно дори и по малкия пръст. Мина през червената светлина на пресечката, милиционерът уморено му свирна. Автобусът отдавна бе изчезнал от погледа му. Тя стоеше сама на предната платформа и плачеше. Сълзите обилно заливаха лицето и, едва успяваше да ги изтрие с кърпичката си и с ръкавите. Мъчеше да събере мислите си, а не можеше. Мъчеше се да поукроти обидата, а не успяваше. Бавно, като мъгла, в ума й се влачеха някакви разпокъсани мисли, навярно за него самия. Нямаше никаква нужда от неговото кавалерство, нямаше нужда от чувството му за отговорност. Имаше нужда само от една-единствена хубава дума, не повече. И дори не знаеше коя е думата, само усещаше, че не може да живее без нея. И понеже думата нямаше как да долети самичка, тя все тъй бършеше сълзите си, без дори да съзнава накъде я отвежда непознатият автобус.