— Срамота! — каза тя тихо.

Но младежът само махна с досада ръка.

— Карай!… Ако дойдат хора, ще го спра, разбира се… Но май че няма да дойдат, ще си ядеш сама сармите.

Тя го погледна презрително и влезе отново в кухнята. След малко на вратата се позвъни. Влязоха три възрастни жени, облечени в доста износени, но прилично ушити тъмни дрехи. Навярно не едно и две погребения бяха минали през посивелите им глави, сега пристъпваха плахо и малко спънато, очите им неспокойна оглеждаха обстановката. И трите се препоръчаха за бивши съученички на покойната, били учили заедно в Първа девическа, „в класа на Герова“, както казаха те. Младият човек ги гледаше зяпнал от смайване — нима е възможно? Та толкова възрастна ли е била неговата покойна вуйна? Изглеждаше просто невероятно. И все пак не беше възможно да лъжат — какъв смисъл? Като ги настани в меките удобни кресла, той съвсем ясно забеляза блясъка на задоволство някъде на дъното на очите им — може би обикновеният човешки егоизъм, че все още са живи, а може би чувството за възмездие за нейното богатство и красота. И все как има бог, и има справедливост на тоя свят — навярно мислеха те. Всичко е премерено и въпросът е само как ще го получиш — на какви дози и в какви срокове. Като дойдоха и другите гости, те се размърдаха като хлебарки из апартамента, огледаха всичко, дори надникнаха в спалнята, облепена в златисти виенски тапети. Задоволството в погледа им стана още по-забележимо — доста хубави нещица бе загубила тя в тоя беден и нищожен живот.

Дойдоха още четирима-петима мъже, всичките възрастни, много изискано облечени, с меки, възпитани лица. Сашо измъкна как да е вуйчо си от кабинета му, той влезе мрачен при другите, но това можеше да мине и за неизживяна скръб. Насядаха около дългата маса, сестра му поднесе желирано бяло месо от пилета, варен език, пражка шунка, сандвичи с черен хайвер. Сармите все още ги пазеше като основно ядене, макар че хората бяха много по-малко, отколкото ги очакваше. След това разля по чашите много тъмно, десертно вино и доволно зачака. В тишината някъде навън в далечината долетя силно ехо на мощния вик „Гооол!“, но само Сашо го чу и радостно трепна. Всички други мълчаха, никой не пресягаше.

— Вземете, моля ви се! — обади се неспокойно сестрата. — Ще обидите паметта й.

Мъжете посегнаха неохотно, но жените се заловиха здраво за работа. Изведнъж академикът усети в себе си глада, за пръв път през последните два дни. Най-напред си взе от желираното пилешко месо, макар че се стараеше да дъвче колкото се може по-бавно и с безразличие. Но тая жалка комедия скоро го възмути, той отблъсна чинията от себе си. Другите като че ля все още загряваха, не се втурваха в богатото ядене. Мъжките лица му се струваха познати, може би някакви сродници, негови или нейни — сега беше безпомощен да си даде каквато и да било сметка. Колкото повече напредваха годините, толкова повече всички лица около него се сливаха в обща маса, безлична и безименна, в която му беше безкрайно трудно да се ориентира. Това го подтискаше, понякога му се струваше, че е навлязъл вече в тъмния тунел на старостта и напредва като сляп по него към онова беззрачно дъно, което се нарича пълно забвение. Сестра му, която бе седнала до него, го подпря едва забележимо с лакътя си.

— Пийни поне глътка вино! — каза тя тихо. — Хората не смеят да посегнат към чантите.

Тон я погледна враждебно, но все пак взе чашата и отпи няколко глътки от сладкото и тръпчиво питие. Никога през живота си не бе пил повече от няколко чаши. Едва забележимото замайване, което винаги го обземаше, му бе приятно и противно в същото време, сякаш се бе унизил с нещо. Но сега виното мина като някаква жива тръпка през тялото му и сякаш пламна в безцветните му уши. Без да съзнава какво прави, той отново протегна ръка и изпразни докрай чашата.

— Пийни, пийни — обади се тихичко сестра му. — Да ти се отпуснат малко нервите.

Академикът с учудване разбра, че се случи точно това. Всичко, което бе настръхнало в него, всичко, което се бе изпънало до крайност, изведнъж омекна и се смири. И гостите край масата се бяха пооживили, гласовете им сега звучеха по-високо и по-ясно. Внезапно тон различи две от мъжките физиономии — тоя, разбира се, бе братовчед на покойната, а другият до него — нейният адвокат. Трите съученички се бяха поразпуснали, едната разказваше оживено някакъв спомен.

— Ама пък беше луда, луда, та не се помнеше… Веднъж дойде на училище на кон. Ей тъй — на кон, без седло, даже без юзди, само с едно въже на шията. Върза го на едно дърво пред гимназията, а като свършихме, отново се качи на него и си замина… А после се разбра, че конят бил краден на всичко отгоре.

Всички на масата се поусмихнаха. Не беше кой знае колко прилично, но се усмихнаха.

— А помниш ли как удари плесница на стажантката ни по етика? Защото й беше направила бележка за копринените чорапи.

От това приключение се бе измъкнала много трудно благодарение на баща си, бивш магистрат от Касационния съд. Но едно от тях бе завършило едва ли не фатално. В новата открита къпалия била построена и нова висока кула за скокове. Все още и най-опитните плувци не се решавали да скочат от върха й. Но тя се засилила безстрашно и бухнала във водата. Едва успели да я извадят от басейна полуудавена, полупребита.

Разговорът ставаше все по-оживен и по-весел. Но когато на другия край на масата се чу леко хихикане, академикът стана от мястото си. Не изглеждаше ни възмутен, ни ядосан, просто стана, извини се и се запъти към кабинета. Мъжете си тръгнаха веднага, но трите жени с мъка се откачиха от чашите си. Сашо не се реши веднага да стане. На всичко отгоре майка му ги забавляваше много хубаво с някакъв разговор за чудесата на хороскопите. Сашо няколко пъти зловещо й намигна, но тя, изглежда, също бе пийнала, защото не му обърна никакво внимание. Най-сетне той се принуди да им каже доста натъртено, че академикът след толкова много вълнения, се нуждае от спокойствие и почивка. Жените най-сетне си отидоха като се препъваха една в друга и объркаха траурните си шапчици в антрето. Като излязоха, майка му го погледна сърдито.

— Ужасно си невъзпитан! — каза тя възмутено.

— Можеш да си допиеш и сама — каза небрежно синът й. — Има много хубав грузински коняк в барчето.

На другата сутрин той отиде да навести вуйчо си. На етажната площадка неволно се ослуша — дали няма да чуе пак да трака пишеща машина? Но апартаментът като че ли бе изпълнен със съсирена тишина — дори звънецът се обади някак сподавено и глухо. Отвори вуйчо му, доста посърнал в зимния си халат, и мълчаливо му направи път да влезе. Личеше, че е спал на диванчето в кабинета си, макар че бе поразтребил. И въздухът бе много тежък, навярно бе забравил да отвори прозореца през нощта.

— Седни — кимна му той.

Сашо седна на коженото кресло до бюрото. Винаги сядаше там, когато идваше при вуйчо си. Старият човек мълчеше, изглеждаше като отнесен в някакви други светове, видът му бе съвсем безнадежден.

— Прочети това — обади се той най-сетне.

И му подаде няколко листа, писани на пишещата машина и след това поправяни тук-там на ръка. Сашо ги зачете, но му беше много трудно да се съсредоточи. Мислите му се разпиляваха, думите просто се плъзгаха край съзнанието му. Той започна отново. Значи това е писал вуйчо му през оная нощ, когато на това кресло, равнодушна и отпусната, е седяла смъртта. Знаеше колко е добросъвестен в своите задължения, но това наистина минаваше всякакви граници. И откъде можеше да знае, че всъщност всичко е било рефлекс на самосъхранение, изработван ден след ден и минута след минута през целия му живот? Така той се бе спасявал винаги — като се бе заравял в делата си.

Сашо остави обратно листовете, чувствуваше се съвсем неудобно.

— Как ти се струва? — запита вуйчо му.

— Какво да ти кажа, вуйчо, май че няма да стане — измърмори неохотно младежът.

Тоя път вуйчо му го погледна право в лицето — погледът му бе тежък и мъртъв.