— Кой тракаше на машината?

Вуйчо му сякаш не го чу. Само притвори вратата и каза естествено и спокойно:

— Искаш ли да видиш вуйна си?

Не, не искаше. Но нима можеше да му го каже? Не обичаше да се среща с нея, особено насаме, дори когато беше жива. Тя беше винаги много любезна с него, дори ласкава, но именно това го плашеше и подтискаше. Една истинска вуйна се държи много по-майчински.

— Добре — каза той и потегли към спалнята.

Вуйчо му остана в хола със сухото си невъзмутимо лице. Походката на младежа му се стори в тоя миг много лека, почти безгрижна. И фигурата му бе много лека и малко суха, приличаше в това отношение на него, а не на баща си. Само тоя насмешлив израз на лицето, почти маска, бе взел от покойния си баща, гуляйджията, който също бе починал от инфаркт при доста съмнителни обстоятелства. Академикът се обърна и отново влезе в кабинета си. Изпитваше странното чувство, че след малко младежът ОТНОВО ще се появи и ще каже весело: „Вуйчо, какви глупости приказваш, вуйна беше само припаднала“. И наистина Сашо скоро се върна, но лицето му сега изглеждаше съвсем разстроено.

— Напълно се е вкочанила! — каза той. — Умряла е най-малко преди два часа.

Преди да се прехвърли във факултета по биология, той бе следвал два семестъра медицина.

— Да, както е спала — отвърна старият.

Сашо мълчаливо поклати глава. Лицето му бавно възвърна цвета си, очите му се оживиха. Той приседна на диванчето и добави:

— Вуйчо, то се знае, никоя смърт не е хубава, но нейната е била поне лека. Тя нищо не е усетила, просто е заспала завинаги.

Макар и печален, тонът му беше някак лек, като момчешката му походка. „Така не се говори за смърт! — мислеше академикът потиснат. — Всяка смърт е ужасна, за смърт просто не бива да се говори“.

— Как се чувствуваше тая вечер? — попита младежът.

— Нищо, обикновено.

— И какво вечеря?

Какво е вечеряла? Те никога не вечеряха заедно. Но като влезе тая вечер случайно в кухнята, видя, че си беше приготвила ягоди, леко посипани със захар. И лицето й беше намазано с крем от ягоди, приличаше в тоя миг на одрана. Като го чу, тя трепна и се обърна към прозореца. Знаеше, че не обича да я гледа така, затова побърза да се върне назад.

— Не знам — отвърна той.

— Повиках лекар — каза младежът. — Чакам го всеки момент.

И наистина лекарят дойде след десетина минути. Беше млад човек в болнична манта, на гърдите му висеше стетоскоп, сякаш се готвеше да съживи с него мъртвата. Държеше се прекалено почтително, почти на пръсти, но очите му бързо обходиха обстановката. На сутринта жена му щеше да го разпита най-подробно, включително и за цвета на пердетата, той трябваше да знае какво Да й отговори. Тя винаги живо се интересуваше как живеят известните хора. Лекарят зададе малко разсеяно няколко предварителни въпроса, после отиде в спалнята.

Докато го чакаха в кабинета, Сашо взе машинално някакво чуждо списание и все тъй машинално започна да го разлиства. Умът му очевидно бе някъде другаде, навярно в спалнята.

— Има статия от Мидуей — каза внезапно вуйчо му.

— Да, знам я — отвърна младежът. — Според мен ти си отишъл по-далече…

Старият не отговори. Стори му се грозно, че така внезапно се бе разбъбрал, докато жена му лежеше мъртва оттатък. Той стана от мястото си и отиде до отворения прозорец. Тилът му беше много мършав, небрежно подстриган, едното му рамо висеше по-ниско от другото. И в ума на младежа се въртяха някакви подобни мисли. Всъщност вуйчо му беше ли усетил смъртта? Или чисто и просто още не си даваше сметка. Виждаше му се съвсем безчувствен — или още по-зле — напълно равнодушен. Само колко старателно чаткаше преди малко на пишещата машина, освен ако е имал някаква звукова халюцинация. Но машината беше на мястото си, листът хартия — също. Това му се струваше невероятно, извън ума му. Освен ако е мръднал малко от тая неочаквана и неестествена смърт. Неговата собствена майка и досега изглеждаше малко смахната след смъртта на мъжа си. А на всичко отгоре вуйчо му бе много деликатен човек, в това напълно бе сигурен. А не може един деликатен човек да не бъде чувствителен. Той с тягостно чувство пропъди тия мисли от ума си. Беше привързан към вуйчо си, сега би трябвало да се чувствува облекчен, че не страда.

След малко влезе лекарят. Стетоскопът все тъй висеше на гърдите му, но сега поне бе пъхнал в джоба си бялата шапчица. Изглеждаше все тъй крайно внимателен и почтителен.

— Жена ви боледуваше ли от сърце?

— Не, никога — отвърна академикът. — От нищо. Дори от сливици… Тя беше изключително здрав човек… Като канара — изтърва се внезапно от езика му.

„Да, наистина като канара!“ — помисли младежът. Като гранитна канара край морето, заоблена от морските вълни в течение на милиони години. От нея наистина лъхаше нещо вечно, като от някаква жива, неостаряваща мумия.

— Главата й беше здраво превързана с кърпа. — Може би е имала високо кръвно налягане?

Академикът мълчеше затруднен.

— Не знам! — отвърна той неловко. Може би… Но тя беше малко особен човек, никога от нищо не се оплакваше… Особено пък от здравето си…

Това беше наистина така. Веднъж бе лежала цяла седмица, бяла като платно, без да каже нито една дума. Той само можеше да се досеща какво се е случило.

— Така или иначе, починала е от инфаркт — каза лекарят. — Ако желаете, можем да направим аутопсия.

— Не, не! — възкликна едва ли не уплашено академикът. — Не е нужно.

Наистина в тоя миг му се стори истинско светотатство мисълта да се разруши по някакъв начин съвършенството на нейната фигура.

— Добре, ако разрешите ще седна да напиша смъртния акт — каза лекарят.

— Моля.

Когато най-после си отиде и линейката отбръмча в пустотата на нощта, младежът каза:

— Вуйчо, мисля да те заведа на вилата… Утре тука ще бъде лудница.

— И да я оставим сама? — попита с укор академикът.

„Та точно сега надали някой ще я открадне“ — помисли с досада младежът. Съвсем не очакваше от един учен такова религиозно суеверие.

— Не, ще доведа майка ми… Бъди спокоен, тя всичко ще уреди. И без това ти само ще пречиш тук.

— Не! — каза академикът.

Но след половин час все пак успя да го убеди. Неговият престарял форд таунус беше паркиран наблизо, в една от глухите улички. Сашо бе возил с него чичо си не веднъж и не два пъти, носеше винаги в себе си резервните ключове. Скоро колата пърпореше меко с недопомпаните си гуми по шосето за Княжево. Нейният истински стопанин бе вуйна му и тя се грижеше за нея толкова немарливо, колкото взискателна бе към себе си. Пък и рядко я ползуваше, бе потънала в прахоляци и птичи курешки, така че Сашо се принуди да спре насред пътя и да изтрие с лакът част от предното стъкло. Вилата им беше в подножието на Витоша, не много голяма, по удобно мебелирана. Имаше водопровод със собствен каптаж, баня и няколко много хубави картини от Данаил Дечев, неизвестни за специалисти. Но колкото повече старееше, академикът по-рядко ходеше там, Сред буйната зеленина, сред жужукането на пчелите, сред непрекъснатото чирикане на птиците той се чувствуваше неспокоен и тъжен, не можеше да се съсредоточи, работата не му спореше. Много по-често ходеше там жена му, стоеше по няколко дни. Всъщност вилата бе нейно дело, беше я построила в една от гънките на самата Витоша. Това бе станало в краткия промеждутък между атомната и водородната бомба. Тогава в нейните кръгове всеки ден се шушукаше за война и тя бе решила да вземе някакви мерки. Но когато се бе появила и водородната, тя разбра, че е паднала в собствения си капан. Нямаше спасение от кошмара, трябваше да се примири. И все пак не се примири съвсем, след време купи от едно посолство форд таунуса, и то на прилична цена. Много внимателно следеше събитията, готова да офейка при всяка по-сериозна заплаха. И наистина при Карибската криза под разни хитри и деликатни предлози тя замъкна мъжа си чак в Нареченските бани. И, разбира се, отегчи се безкрайно там, докосваше се до всяка вещ едва ли не с отвращение, а на баните изобщо не отиде, въпреки че ги бе използувала за предлог.