— И какво прави тук? — каза той.

— Как, не знаеш ли? — запита Донка учудено. — Снимат „Дворянско гнездо“… И аз играя там! — добави тя колебливо…

Двамата мъже се изсмяха.

— Ти можеш да играеш най-много в „Завод край село“ — каза Кишо, като все още се облизваше. — Ама тия простаци май съвсем ни забравиха.

Наистина мустакатият келнер просто бе изоставил масата им. Напразно му правеха знаци с ръце, които отдалече приличаха на опити да подхвръкнат, той сякаш не ги виждаше и не ги чуваше. Едва когато Кишо ядосано го напсува, неговото добре тренирано ухо, изглежда, долови нещо, защото приближи и зачака от разстояние.

— Още една бутилка! — каза Кишо. — В лед, разбира се…

— Ледът свърши — каза хладно келнерът и се отдалечи.

И наистина им го донесе без лед, беше доста топло и не вървеше. Двете момичета направо се отказаха. Сашо с мъка изпи една чашка.

— Ами щом е тъй — да си вървим! — каза той. — И без туй стана доста шумно.

— И да оставя бутилката на тоя дурак? — опули се Кишо. — Дума да не става, няма да мръдна, докато не я изпия до последната капчица.

И той сърдито я примъкна към себе си. Двете момичета го подкрепиха — да не се учат така, нека си го изпие. Беше им забавно тук, в тая светска среда, която обикновено можеха да зърнат по екраните на чуждите филми. Сашо стана и си домъкна чаша уиски от бара — беше препълнена с лед. Докато си простудяваше гърлото с него, Кишо мълчаливо гълташе виното — чашка след чашка — и съвсем се затвори в себе си. Донка, източила шия като млада жирафка, не сваляше поглед от съседната маса. И от време на време тихо просвещаваше своята приятелка. „Тоя, пълничкият е Вили… А тоя до него е братът му, Еди, косата му е изкуствена. А това е Леа, разбира се, не я ли помниш, тя сега пее в чужбина… Да, да, тя същата, защо пък?… Не, нищо. А тоя без зъбите до нея, не, няма наистина, й носи чантата, ако отиде на пазар случайно. Аз съм била у тях, ядохме палачинки. Ужасна клюкарка е… А това е прочутият Хачо…“

— Кой е Хачо? — дочу нещо Кишо.

— Ти си пий виното… Криста, скучаеш ли?

— Не, много ми е приятно — отвърна момичето.

— А тоя до тях, с косата… — продължи Донка.

— Оставете го, и аз имам коса — каза младежът. — При това съм полусирак, та заслужавам поне малко внимание… Никак не е прилично да си изоставите кавалерите и да зяпате по чужди маси.

— Тая игра — запита Донка — още ли се играе? На кавалери и дами, искам да кажа.

— Тук май е задължително! — каза младежът. — Добре тогава, поканете ме да танцуваме.

Сашо се поколеба.

— Не ми се иска! — измърмори той колебливо. — Ще заприличаме на сравнителна таблица. Да речем — температурите през юли. Високата колонка, т.е. вие — максималните температури. Ниската, т.е. аз — минималните температури.

— Я не се занасяйте! — каза Донка. — Ще танцуваме или няма да танцуваме? Знаете ли как ме сърбят копитата.

— Може, но ако отидем на вилата… Там имам чудесен френски коняк… И ще танцуваме като бесни.

Тая идея постепенно си проби път, макар че отначало Криста се възпротиви. Но трябваше да почакат, докато Кишо си допие бутилката, което не се оказа така лесно. Топлото вино не вървеше, макар че младежът му отстъпи леда си. Отново трябваше да направят най-малко десетина опита да подхвръкнат, докато най-сетне келнерът благоволи да се отбие при тях. Той нахвърли бързо и небрежно сметката — артистичен като някакъв Пикасо — и безпогрешно я бутна под носа на Сашо. Младежът само я погледна мълчаливо и плати, без да гъкне. Кишо едва не се опули от смайване.

— Слушай бе, тоя ти взе най-малко десет лева повече. Защо не провери сметката?

— Нарочно! — отвърна шеговито младежът. — Който проверява сметки, не прави сметки!… Тая сентенция според моята майка принадлежи на баща ми… А е бил най-обикновен шивач.

Качиха се на стария форд таунус с хиляди предпазливости да не би отнякъде да ги зърнат органите на КАТ. Работата вече съвсем замириса на приключение. Донка мълчаливо тържествуваше. След това колата потегли с гангстерска скорост, моторът яростно заръмжа, Като се надбягваха около четвърт час с невидимия си враг, те най-сетне излязоха извън града и Сашо благоразумно намали скоростта. Криста, която бе седнала до него, му се видя съвсем омърлушена. Нощта навън бе съвсем тъмна, не се виждаше никаква светлина, всъщност накъде ги водеха?

— А тая проклета барака — обади се Донка, — която нарекохте вила, много ли е далече?

— Десетина минути.

— Има ли грамофон? — запита Криста.

— Бъдете спокойна! — каза Сашо отегчен. — И си подковете копитата.

— Чеденце — обади се отново Донка, — няма смисъл да съжаляваш. В тоя живот трябва да се върви с вдигната глава и направо…

— …през лука — подсказа Кишо.

— Така де!… А ако някой от двамата се опита да бъде нахален с тебе, ще изяде такъв бой, че…

Никой не й обърна внимание — фаровете просто метяха пустошта. Но като наближиха вилата, Донка отново се разтревожи.

— Слушайте, тука наблизо живее един приятел на татко.

— Какво, като живее? — ядоса се Кишо. — Няма да го събудим сред нощ да те показваме!

Скоро клонките затракаха по двете странични стъкла. Кишо отключи дворната врата, колата влезе в тревистия двор, целият потънал в черните сенки на дърветата. Младежът включи дългите фарове и вилата изведнъж светна пред тях с белите си стени като среднощно привидение.

— Боже, ама това наистина било вила! — възкликна Донка смаяно.

Когато седнаха след малко около красивата кръгла масичка, настроението бързо се повиши. Конякът се оказа гръцки, стар превъзходен „Метакса“ с пет звезди, малко сладък, но с чудесен аромат. И обстановката беше много приятна — едновременно и елегантна, и уютна. На Сашо смътно му мина през ума, че вуйна му надали би се старала толкова много, ако знаеше, че сега… Но да не мисли за това, не беше лоша жена вуйна му. Изпиха няколко чашки, пуснаха музика. Оказа се, че е Бах, джазиран като суинг, Кишо и Донка се разтегнаха като омекнал локум по синия мокет.

— Да опитаме ли и ние? — каза Сашо.

— Не, много ви моля! Тука толкова е приятно. — Тя помисли и добави малко неловко: — Ами баща ви наистина ли е бил шивач?

— Вилата е на вуйчо ми — отвърна младежът. — Но и баща ми не беше лош човек.

— Нали ще ми разкажете нещо за него?

Сашо й разказа най-напред за баща си, после и за себе си. Разказа й как калфите го щипели. След това й разказа как пуснал малкото си бяло котенце от балкона на третия етаж. То останало като размазано долу на платното. Уплашил се до смърт, скрил се под масата. Вечерта вдигнал температура, повръщал, цяла нощ не спал. Или по право заспивал, но мигновено се събуждал с вик на ужас. И, разбира се, тайно плакал под завивките, майка му се чудела какво става с това дете. На сутринта случайно отворил външната врата, котенцето стояло пред входа със счупена предна лапичка, само го погледнало тъжно и казало „мяу!“ „Ама вие плачете ли?“ — запита той учудено.

— И аз имам едно котенце — каза момичето с лека разтреперан глас. — Само че е съвсем черно, с малки бели обувчици.

Изпиха още малко коняк. Сега грамофонът се дереше гърлото с Джони Холидей, кактусите на вуйна му съвсем настръхнаха. Тя ли бе купувала тая смахната плоча? Но Криста сякаш нищо не чуваше, все още изглеждаше натъжена и разстроена. Най-сетне, не издържа и запита — с малко разтреперан глас, както се стори на младежа:

— И защо направихте това?

— С котето ли? — запита той и се замисли. — Знам ли какво да ви кажа… Може би някакво атавистично чувство — да убиеш, да разрушиш. Но не вярвам да е това, в мен изобщо инстинктите са слабо развити.

— Ами тогава какво? — запита тя умолително.

— Във всеки случай нарочно го пуснах! — каза той. — Исках да видя как ще умре…

— Как ще умре?

— Да, как ще умре… Сега не разбирам отде съм знаел за смъртта — бил съм толкова малък. Изглежда, че човек носи тая идея в себе си, както носи живота… Но знаех, че смъртта е нещо ужасно, много по-ужасно, отколкото сега ми се струва… Изглежда, че това е възбуждало любопитството ми, искало ми се е да проникне някак в загадката.